Определение № 1134 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2715/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Й. И. А. срещу решение № 253/06.03.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 2220/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 261174/01.04.2022 г. по гр. дело № 11575/2020 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден да заплати на ищцата А. К. Х.-Д., на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, сумата 45 000 лв., дължима по договор за заем от 25.09.2018 г., ведно със законната лихва от 26.10.2020 г. до окончателното плащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението на жалбоподателя-ищец по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба, като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи за съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството; 2) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях; 3) длъжен ли е съдът съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, и обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото; 4) в хипотезата на нередовен запис на заповед поради порок, но със запазена безусловност, останалите елементи на договор за заем следва ли да се установяват с други допустими доказателствени средства; 5) кои са конкретните предпоставки, нередовен запис на заповед да се конвертира в разписка и да се ползва с доказателствена сила за съществуването на заемни отношения между издателя и поемателя; кои са конкретните пороци, при които нередовен запис на заповед може да се конвертира в разписка и да се ползва с доказателствена сила за съществуването на заемни отношения между издателя и поемателя; 6) всеки един нередовен запис на заповед ли може да се конвертира в разписка и да се ползва с доказателствена сила за съществуването на заемни отношения между издателя и поемателя; 7) при какви обстоятелства нередовният запис на заповед, приложен като доказателство по делото, следва да бъде счетен като разписка; 8) може ли поемателят да предяви иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД преди съдът да приеме, че записът на заповед страда от пороци, които го правят нередовен от външна страна или нищожен като менителничен ефект; и 9) при липса на други доказателства за сключен договор за заем, нередовният запис на заповед може ли да послужи като доказателство за сключването на договора и за предаване в заем на отразената в текста му парична сума от поемателя (заемодател) на издателя (заемател), предвид неговия абстрактен характер. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че на тези въпроси въззивният съд отговорил в противоречие с практиката на ВКС, а именно: на първите три въпроса – в противоречие с решение № 8/19.01.2018 г. по търг. дело № 2435/2016 г. на II-ро търг. отд., решение № 134/30.12.2013 г. по търг. дело № 34/2013 г. на II-ро търг. отд., решение № 75/20.06.2016 г. по търг. дело № 1608/2015 г. на II-ро търг. отд., решение № 94/13.09.2016 г. по търг. дело № 3768/2014 г. на II-ро търг. отд., решение № 161/04.10.2016 г. по търг. дело № 2220/2015 г. на II-ро търг. отд. и решение № 202/25.01.2018 г. по търг. дело № 1826/2016 г. на I-во търг. отд.; и на останалите шест въпроса – в противоречие с решение № 78/17.07.2009 г. по търг. дело № 29/2009 г. на I-во търг. отд., решение № 52/22.05.2009 г. по търг. дело № 695/2008 г. на I-во търг. отд., решение № 187/30.07.2009 г. по гр. дело № 466/2008 г. на IV-то гр. отд., решение № 1023/05.11.2008 г. по гр. дело № 39/2008 г. на V-то гр. отд., решение № 729/19.05.2003 г. по гр. дело № 1506/2002 г. на V-то гр. отд. и решение № 21/15.03.2012 г. по търг. дело № 1144/2010 г. на I-во търг. отд. Същевременно се поддържа, че по последните шест въпроса нямало установена съдебна практика, поради което те били от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, т.е. – навежда се и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Сочи се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се твърди, че въззивното решение било очевидно неправилно – страдало от особено тежък порок, тъй като било постановено в явно нарушение на закона и при несъобразяване на императивни процесуални правила, както и явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Насрещната страна – ищцата А. Х.-Д., в отговора си на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, въз основа на събраните по делото писмени доказателства и заключението на съдебно-почерковата експертиза, апелативният съд е приел за установено следното: На 25.09.2018 г. ответникът (сега касатор) е подписал документ, озаглавен „запис на заповед“, в който се е задължил да върне на ищцата получената от нея сума в размер 45 000 лв. до 25.09.2020 г. В подадената от ищцата на 22.04.2019 г. годишна данъчна декларация за 2018 г., тя е декларирала, че през 2018 г. е предоставила на ответника заем в размер 45 000 лв., който не е погасен до края на 2018 г.; в годишната данъчна декларация за 2019 г. ищцата е посочила, че предоставеният през 2018 г. заем на ответника в размер 45 000 лв., не е погасен до края на 2019 г. Апелативният съд е приел, че във въззивната инстанция не се спори, че документът, озаглавен „запис на заповед“, е подписан от касатора-ответник.

При така установената фактическа обстановка, съдът е изложил следните правни изводи: По предявения иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД ищцата следва да докаже сключването с ответника на договор за заем, по силата на който ищцата е предоставила на ответника парична сума, а ответникът се е задължил да я върне. Договорът е реален, затова предаването на сумата е елемент от фактическия състав. Необходимо е да се установи и падежът – датата, на която сумата следва да бъде върната от ответника, с оглед преценка изискуемостта на вземането. За доказването на тези факти тежестта е на ищцата – доказването следва да бъде извършено по начин, че да създаде у съда пълна убеденост в наличието на заемен договор с ответника, включително предаване на заеманата сума като елемент от фактическия състав на договора за заем. Доказването следва да е пълно и главно – да води до несъмненост в извода за осъществяването на релевантните за спора факти или обстоятелства. Договорът за заем е неформален – за да е действителен не е необходимо да е сключен в писмена форма; не е необходимо да съществува документ, подписан и от двете страни, за да се приеме, че е постигнато съгласие за сключване на договор за заем и че фактическият състав е завършен – сумата е получена от заемателя. Достатъчно е да се установи, че страните са се съгласили заемателят да получи от заемодателя определена сума, със задължение да му я върне на определена или опредляема дата, и сумата да е реално предадена. Предвид на реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, разписката служи като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума.

Предвид така изложените принципни съображения, въззивният съд е изтъкнал, че в случая от текста на подписания от касатора-ответник документ се установява, че той е получил от ищцата процесната сума 45 000 лв. и се е задължил да и я върне до 25.09.2020 г. Съдът е приел, че основанието за предаване на сумата се извлича от текста на документа – той удостоверява, че между страните е сключен договор за заем, по който предаването на сумата е установено с представения „запис на заповед“, подписан от ответника. Последният се е задължил да върне 45 000 лв. до 25.09.2020 г., следователно – задължението му е изискуемо. По така изложените съображения въззивният съд е приел, че предявеният иск за връщане на заетата процесна сума е основателен, предвид установеното и предаване по договора за заем, със задължение за връщане до 25.09.2020 г.; не се установява изпълнение на това задължение от страна на ответника, поради което той трябва да бъде осъден да изпълни договорното си задължение – да върне получената в заем сума, със законната лихва от 26.10.2020 г. – датата на исковата молба.

В отговор на оплакванията във въззивната жалба на ответника, апелативният съд е приел и следното: Липсата на доказателства за превеждане на заетата сума по банков път не означава, че същата не е предадена от заемодателя на заемателя. Ответникът-заемател е издал разписка – подписаният от него документ „запис на заповед“, в която е удостоверил неизгодни за него факти. Този документ има сила на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател. Когато издателят на разписката не оспорва автентичността и – в случая оспорването е недоказано, не твърди симулация или че е направил изявлението при порок на волята, съдът следва да зачете доказателствената сила на документа, като извънсъдебно признание за получаване на заемната сума, което следва да бъде ценено наред с всички доказателства по делото. И по тези съображения въззивният съд отново е приел, че процесната сума е била реално получена от ответника и той дължи връщането и.

Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така мотивираното въззивно решение.

По поставените от касатора три процесуалноправни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, е формирана трайно установената практика на ВКС, обективирана и в посочените от жалбоподателя решения по чл. 290 от ГПК. Съгласно тази константна практика на ВКС, въззивният съд следва да обсъди и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните правно-релевантни оплаквания, доводи и възражения, включително развитите във въззивната жалба, от които зависи разрешаването по същество на правния спор по делото, като изложи свои собствени мотиви по преценката на събраните по делото доказателства и установените от тях правно-релевантни факти по делото. Въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви, в които следва да обсъди всички допустими и относими доказателства по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им по съществото на правния спор. Тази трайно установена практика на ВКС, основана на разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, приема още и следното: Въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. В мотивите на въззивното решение трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Именно по този начин въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, дава и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страната, направени с въззивната ѝ жалба, а не като изследва пряко, дали са налице или не сочените в жалбата нарушения на първата инстанция.

Горното разрешение на трите обсъждани процесуалноправни въпроса, респ. – самите тези въпроси са правно-значими за всяко въззивно исково производство. Видно от изложеното по-горе, с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение САС по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение, дадено в практиката на ВКС, като надлежно е обсъдил и е дал отговор по същество на всички правно-релевантни доводи на жалбоподателя, включително развитите във въззивната му жалба. С оглед това, в случая не е налице наведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези три процесуалноправни въпроса. В тази връзка следва да се отбележи и че съгласно разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по съответния правен въпрос.

Обобщени, останалите шест правни въпроса, формулирани от страна на касатора, се свеждат до следния такъв: при какви обстоятелства нередовният запис на заповед има характер на разписка, удостоверяваща сключен договор за заем. В съдебната практика никога не е имало съмнение, че всеки едностранно подписан документ, независимо как е озаглавен (включително и „запис на заповед“), има характер на разписка, удостоверяваща (доказваща) сключване на договор за заем, когато в текста на документа е удостоверено изявление на издателя му, че същият е получил определена парична сума от дадено лице и е поел задължение да му я върне в определен или определяем срок. Израз на тази трайно установена практика на ВКС са и посочените от самия жалбоподател: решение № 1023/05.11.2008 г. по гр. дело № 39/2008 г. на V-то гр. отд., решение № 729/19.05.2003 г. по гр. дело № 1506/2002 г. на V-то гр. отд. и решение № 78/17.07.2009 г. по търг. дело № 29/2009 г. на I-во търг. отд., поради което той неоснователно поддържа противоречие на обжалваното въззивно решение с тях, тъй като апелативният съд е възприел същото разрешение по настоящото дело. В последното от тези решения на ВКС изрично е изтъкнато, че поради реалния характер на договора за заем за потребление, предоставената сума представлява съществен елемент на договора, поради което установяването на предаването на паричната сума със задължение за връщането `и от заемателя, е доказване и на договора. В това решение на ВКС са разгледани и хипотези на нередовни записи на заповед, в които липсва изявление за получаване/предаване на сумата, но те са неотносими към настоящия случай. По същите съображения, изцяло неотносима практика съставляват и останалите посочени в тази връзка: решение № 52/22.05.2009 г. по търг. дело № 695/2008 г. на I-во търг. отд., решение № 187/30.07.2009 г. по гр. дело № 466/2008 г. на IV-то гр. отд., и решение № 21/15.03.2012 г. по търг. дело № 1144/2010 г. на I-во търг. отд. От така изложеното следва, че и по отношение на останалите поставени от касатора правни въпроси, не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 2 и т. 4 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Няма основание касационното обжалване да се допуска и поради твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Това основание за допускане на касационно обжалване съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Напротив – както стана ясно, същият е постановен в съответствие с трайно установената практика на ВКС, включително посочената от касатора, като последният само бланкетно се позовава на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Не е налице и никоя от останалите две хипотези по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Независимо от изхода на делото, на ищцата не следва да се присъждат претендираните от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство, тъй като същата не е представила доказателства да е направила такива разноски. В тази насока е представен единствено договор за правна защита и съдействие от 26.05.2023 г. (лист 37 от делото), в който е договорено възнаграждение от 2 000 лв., „платими в брой при подписване на настоящия договор“. Така направеното волеизявление обективира единствено уговорка за размера и падежа на дължимото адвокатско възнаграждение – „платимо“ при подписването на договора, но не съставлява удостоверително изявление, респ. – не съставлява разписка, доказваща извършено плащане на същото в брой, съгласно разясненията, дадени с т. 1 от TP № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение