Определение № 50475 от 07.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2280/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1409/8.06.2022 г., подадена от С. У. А., чрез адвокат Г. И., срещу решение № 56 от 5.05.2022 г. по гр. д. № 20223400500072/2022 г. на Окръжен съд - Силистра, с което е потвърдено решение № 260073 от 31.12.2021 г. по гр. д. № 442/2017 г. на Районен съд - Дулово в частта, с която допуснатият до делба недвижим имот със жилищно предназначение, находящ се в [населено място], общ. Д., с административен адрес [улица], УПИ *, кв. 37 по регулационния план на селото - жилище с площ от 113 кв. м, селскостопански обект с площ от 20 кв. м, построени в имот частна общинска собственост с площ от 1780 кв. м, е изнесен на публична продан с действителна пазарна стойност 23 540 лв., като получената сума е определена да бъде поделена между съделителите, съобразно техните квоти.

Въззивният съд е посочил, че делото е за делба във втора фаза. С влязло в сила решение е допусната делбата на гореописания имот и един земеделски имот при квоти, както следва: за Р. У. М. - 1/4 ид. ч., за С. А. М. - 2/4 ид. ч., и за С. У. А. - 1/4 ид. ч. Предмет на въззивната жалба на С. У. А. е единствено искането да му бъдат възложени процесното жилище и селскостопанският обект, на основание чл. 349, ал. 2 ГПК.

Съдът е приел за безспорно установено по делото, че С. У. А. не отговаря на изискването, визирано в чл. 349, ал. 2 ГПК, тъй като въпреки че е живял в процесния имот, същият притежава и друго жилище. Процесуалният му представител е заявил пред Окръжен съд - Силистра, че няма как имотът да бъде поставен в негов дял, но мотивите за обжалването са свързани с това да се запази висящността на процеса, да не се изнася имотът на публична продан и да се спечели време С. У. А. да пригоди второто си жилище за живеене.

Съдът е намерил първоинстанционното решение в обжалваната част за правилно, като е препратил изцяло към мотивите му на основание чл. 272 ГПК. Изложил е допълнителен довод за потвърждаването му, а именно, че процесният недвижим имот е съсобствен между страните на два самостоятелни юридически факта - по отношение на брата и сестрата това е по наследяване, а по отношение на майката собствеността е придобита на основание давностно владение. Посочил е, че при смесването на съсобственостите, приложението на чл. 349, ал. 2 ГПК е недопустимо.

Според мотивите на първоинстанционното решение, към които е препратил Окръжен съд – Силистра, процесният имот, по отношение на който С. А. е поискал възлагане, е неделим, както се установява от приетото и неоспорено заключение на съдебно-техническата експертиза по делото. Съгласно разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК, ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго жилище, може да поиска то да бъде поставено в неговия дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят с друг имот или с пари. Районен съд – Дулово е приел, че в случая С. А. не отговаря на изискванията на закона, за да му бъде възложен в дял жилищният имот, тъй като от представената и приета като доказателство по делото справка по лице, издадена от Служба по вписванията - Дулово за периода от 1.01.1992 г. до 29.05.2020 г., се установява по безспорен начин, че на 11.02.2014 г. същият е закупил и станал собственик на жилищен имот, находящ се в [населено място], общ. Д..

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд:

1. Следва ли въззивният съд да направи съпоставка на приетия по делото доказателствен материал, като прецени всички доказателства в тяхната цялост, а не само доводите и представените доказателства от едната страна. Жалбоподателят сочи, че съгласно трайно установената практика на ВКС, съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани, съобразно правилата на доказателствената тежест, правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните в тяхната цялост и взаимовръзка, съгласно разпоредбата на чл. 235 от ГПК, като в този смисъл визира следните решения на ВКС: решение № 33/19.02.2015 г., ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г., решение № 58/13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г., I г. о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г., решение № 235/4.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г., решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г., решение № 466/27.05.2010 г. по гр. д. № 1297/2009 г., решение № 385/11.03.2003 г. по гр. д. № 1926/2001 г., решение № 220/7.03.2005 г. по гр. д. № 482/2004 г., решение № 1086/6.03.2008 г. по т. д. № 648/2007 г., решение № 300/10.05.2005 г. по гр. д. № 482/2004 г., решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г., решение № 466/27.05.2010 г. по гр. д. № 1297/2009 г.

2. Задължен ли е въззивният съд да изложи самостоятелни свои обосновани мотиви в съдебно решение по съществото на спора, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 от ГПК.

По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с приетото в: ТР № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, решение № 20/9.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 40/4.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г., IV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 42/5.3.2014 г. по гр. д. № 5488/2014 г., IV г. о., решение № 191/25.03.2013 г. по гр. д. № 63/2013 г., ІІІ г. о., решение № 415/25.01.2012 г. по гр. д. № 1332/2012 г., I г. о., в които е прието, че въззивният съд е длъжен да изложи собствени доводи във връзка както с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, така и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника във въззивната жалба. Процесуалната възможност за препращането към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд да се произнесе и да формира собствени изводи по доводите за неправилност, изложени във въззивната жалба.

3. Следва ли въззивният съд да уважи възлагателна претенция на съделител, който отговаря на условията и предпоставките за възникване на правото по чл. 349, ал. 2 ГПК.

По този въпрос С. У. А. визира решение № 166/4.07.2011 г. по гр. д. № 1390/2010 г. на ВКС, II г. о., в което е прието, че изискванията, на които трябва да отговарят съделителите, за да бъде уважена възлагателната претенция, не следва да се тълкуват стеснително. Твърди, че атакуваното от него решение противоречи на: решение № 450/21.07.2009 г. по гр. д. № 3547/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 570/6.11.2009 г. по гр. д. № 4112/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 796/2.02.2011 г. по гр. д. № 1660/2009 г. на ВКС, I г. о., в които е прието, че въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните.

Жалбоподателят счита обжалваното решение и за очевидно неправилно.

Постъпил е отговор на касационната жалба, подаден от Р. У. М. и С. А. М., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос от изложението е налице формирана непротиворечива съдебна практика на ВКС, включително задължителна такава, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В конкретния казус Окръжен съд – Силистра е постановил решението си в съответствие с разпоредбите на ГПК и посочената съдебна практика.

По втория въпрос, който е пряко свързан с първия, практиката на ВКС, включително визираната от жалбоподателя, приема, че предвидената в закона процесуална възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по съществото на спора, в т.ч. и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи. Това задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците (или законосъобразността) на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Правните изводи на съда, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Ето защо, дори и препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл. 272 ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи.

И по този въпрос въззивното решение не противоречи на съдебната практика. В случая Окръжен съд – Силистра не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, но е изложил и собствени съображения относно неоснователността на искането за възлагане на имота.

Следва да се има предвид, че при постановяването на решението си Окръжен съд – Силистра е съобразил и наведените пред него твърдения относно причините за подаване на въззивната жалба, сочещи на липса на спор по делото, че С. А. действително не отговаря на законовите изисквания на чл. 349, ал. 2 ГПК за възлагане на неподеляемото жилище. И третият въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване. Същият, така както е формулиран, предполага жалбоподателят да отговаря на изискванията на чл. 349, ал. 2 ГПК, което в случая не е така, предвид събраните доказателства за закупен и притежаван от С. А. друг жилищен имот.

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на въззивното решение в обжалваната му част.

Всеки от ответниците по касационната жалба има право на 600 лв. разноски за адвокат пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,