Определение № 2638 от 20.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3447/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. М. С., Б. Ф. С. и Б. Ш., против решение № 64 от 22.04.2025 г. по в. гр. д. № 45/2025 г. на Окръжен съд – Кърджали, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 156/2023 г. на Районен съд – Ардино по извършване на съдебната делба чрез разпределение на делбените имоти по реда на чл. 353 ГПК. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, довели и до нарушаване на материалния закон. Искат отмяна на решението. Претендират разноски. Обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с посочване на специалните предпоставки, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, при липса на формулирани от тях въпроси. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационната жалба Ш. М. С., Р. М. М. (Р. С.) и С. А. А. (Г. Х.) са подали отговор, в който излагат правни съображения за липса на основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., при проверка по допускането на касационното обжалване, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството е във фазата по извършването на съдебната делба. С влязло в сила на 23.04.2024 г. решение по гр. д. № 156/2023 г. на Районен съд – Ардино е допуснато извършване на съдебна делба между съделителите Ш. М. С., Р. М. М. (Р. С.), С. А. А. (Г. Х.), Е. М. С., Б. Ф. С. и Б. Ф. Ш. на съсобствени по наследяване от М. М. С., починал на 25.11.1994 г., и договор за дарение по нотариален акт № 195 от 21.12.2023 г., сключен между сънаследници, шест земеделски имота в землището на [населено място], общ. А., общ. К., представляващи: нива с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], намираща се в м. „Е.“, с площ 2072 кв.м; ливада с идентификатор *** в м. „Е.“, с площ 2952 кв.м; пасище с идентификатор *** в м. „Й. Й.“, с площ 2952 кв.м; ливада с идентификатор *** в м. Ч.“, с площ 1327 кв.м; нива с идентификатор *** в м. „Е.“, е площ 2091.00 кв.м, и пасище с идентификатор *** в м. „Й. Й.“, с площ 3259 кв.м., при дялове: 5/10 ид. ч. (приравнени на 15/30 ид.ч.) за Ш. С.; 1/5 ид.ч. (приравнена на 6/30 ид. ч.) за Р. М.; 1/10 ид. ч. (приравнена на 3/30 ид. ч.) за С. А. и по 1/15 ид. ч. (приравнена на по 2/30 ид. ч.) за Е. С., Б. С. и Б. Ш.. При разглеждане на делото в първото заседание във фазата по извършване на делбата на 01.08.2024 г. съделителите не са посочили приложимия за тях способ за нейното извършване. За тази преценка обаче, свързана и с установяване на поделяемостта на допуснатите до делба имоти и тяхната пазарната стойност, респ. стойността на делбения дял на всеки от съделителите, е прието в производството пред първоинстанционния съд неоспорено от страните експертно заключение, с което са дадени изводи за невъзможност да бъдат обособени дялове от имотите, чиято пазарна стойност възлиза на 19 479.79 лева, дори при поделяемост на част от тях, които да съответстват на пазарната стойност на делбените дялове на всеки от съделителите, която възлиза за: дял I на 9 739.89 лева за Ш. С., приравнен на 15/30 ид. ч.; дял II - 3 898.95 лева за Р. М. (Р. С.), приравнен на 6/30 ид. ч.; дял III - 1 947.98 лева за С. А. (Г. Х.), приравнен на 3/30 ид. ч., и дялове IV, V и VI - по 1 298.65 лева за Е. С., Б. С. и Б. Ш., приравнени на 2/30 ид. ч. за всеки от тях. Съобразявайки предназначението на имотите, респ. невъзможността за поделянето им в съответствие с дяловете, и съсобствеността на същите между съделителите като наследници от четири колена, дяловете между които са различни поради извършено между част от тях разпореждане с притежавани дялове в съсобствеността, е направен извод за възможно обособяване на четири дяла. При тези дялове съделителят Ш. С. получава реален дял от поземлени имоти с уравнение на дела му, съделителите Р. М. и С. А. (Г. Х.), при изразено съгласие (каквото в случая е дадено при изслушване на вещото лице в първото съдебно заседание), получават в реален дял един общ поземлен имот (по 1/2 ид. ч.), с уравнение на дяловете им, а останалите получават реални дялове от поземлени имоти, като последните двама в общ дял, със задължение да уравнят дяловете на останалите съделители. След приключването на съдебното дирене първоинстанционният съд с решение по чл. 353 ГПК се е произнесъл по способа за извършването на съдебната делба на делбените имоти. При избора на способа за извършване на делбата същият се е позовал на основния принцип при извършването на делбата, установен в чл. 69, ал. 2 ЗН, при възможност всеки съделител да получи реален дял от делбените имоти, включително и когато е възможно всяко коляно да получи такъв дял от имотите. Въз основа на установената възможност за обособяване на дяловете за наследниците по колена и неприложимостта на тегленето на жребий на така обособените дялове, за имотите за които публичната продан също е неприложим способ, съдът е приел за приложим способ за извършването на делбата разпределението на делбените имоти по чл. 353 ГПК. При прилагане на чл. 353 ГПК, съобразявайки и изрично изразеното от съделителите Р. М. и С. А. искане за поставянето им в общ дял, различните дялове на съделителите и стойността на делбеното имущество и включените в него по площ и стойност имоти, съдът е постановил разпределяне в дял на Ш. С. на нива с идентификатор *** и площ 2072 кв.м, ливада с идентификатор *** и площ 1327 кв.м и нива с идентификатор *** и площ 2091.00 кв.м, на обща стойност 7 994.46 лева, в дял на Р. М. и С. А. - ливада с идентификатор *** и площ 2952 кв.м, на стойност 4 298.97 лева, в дял на Е. С. пасище с идентификатор *** и площ 2952 кв.м, на стойност 2 760.02 лева, и в дял на Б. С. и Б. Ш. пасище с идентификатор *** и площ 3259 кв.м., на стойност 4 426.33 лева. Неравенството в стойността на разпределените в дяловете на съделителите делбени имоти съдът е уравнил с пари. Въззивното производство е образувано по жалба на съделителите Е. С., Б. С. и Б. Ш., с която пред въззивната инстанция са навели оплаквания за неправилно прилагане на чл. 353 ГПК при отсъствието на пречки за тегленето на жребий като способ за прекратяване на съсобствеността помежду им. С обжалваното решение, предмет на касационното производство, въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция по извършването на делбата. За обосноваване на извода за правилно извършване на делбата чрез способа по чл. 353 ГПК с разпределение между съделителите на обособените дялове от делбените имоти, в който са заложени и двата принципа, при които следва да се извърши делбата - осигуряване на реален дял за всеки съделител и равнопоставеност на съделителите, въззивният съд е приел, че същият е съобразен с невъзможността от теглене на жребий поради различните по обем права на съделителите в делбеното имущество и неравностойност на имотите по площ и стойност. Посочено е, че тези пречки за тегленето на жребий, като способ за извършването на делбата, са установени изрично в задължителната и казуална практика на касационната инстанция. Изложил е, че тегленето на жребий в настоящото делбено производство - при непредсказуемост на резултата с оглед наличието на съществено различаващи се дялове на съделителите в диапазона от 15/30 ид. ч. до 2/30 ид. ч., може да породи и значителни имуществени спорове между съделителите, което отново следва да бъде прието за много неудобно. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. при формулиран от него материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, практиката на ВКС, актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Касационно обжалване се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване при липсата на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, без да се разглеждат посочените специални предпоставки за това. В представеното от касаторите изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с посочване на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за фазата по селекция на подадената касационна жалба липсват ясно и точно формулирани правни въпроси в съответствие с посочените разяснения на тълкувателното решение, които да са от значение за изхода на делото и да са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, а и като такива да са обвързани от доводите за обосноваване и на касационните основания. Наведените доводи за последните, свързани с необоснованост на изводите на въззивния съд и противоречието им със закона, изведени при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, остават извън приложното поле на производството по чл. 288 ГПК и не могат да обусловят допустимост на касационното обжалване на решението. Такава не могат да обосноват и доводите за противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителната съдебна практика - Постановление № 7 от 28.XI.1973 г. на Пленума на ВС, когато не е формулиран конкретен правен въпрос, обуславящ решаващите изводи на съда, в рамките на който касационната инстанция да осъществи проверка за допустимост на обжалването за селекцията на касационната жалба в производството по чл. 288 ГПК. Касационният съд няма правомощието да изведе сам правен въпрос въз основа на оплакванията в касационната жалба, когато такъв въпрос не е формулиран от касатора, а евентуално би могъл само да конкретизира, уточни и квалифицира, съобразявайки доводите в изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Липсата на правен въпрос от значение за изхода по предмета на спора е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, без да се разглеждат поддържаните от касаторите специални предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. За пълнота следва да отбележи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на посочената от касаторите задължителна практика на ВС (т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Съдът извършва делбата, като разпределя допуснатите до делба имоти между съделителите по чл. 353 ГПК, без да тегли жребий, когато от допуснатите до делба имоти са обособени достатъчно брой дялове да може всеки съделител да получи реален дял, включително и с поставяне в общ на няколко съделители при изрично тяхно съгласие или при извършване на делбата по колена, но когато извършването на делбата чрез теглене на жребий е невъзможно или много неудобно. В т. 5 от Постановление № 7 от 28.XI.1973 г. на Пленума на ВС изрично е дадено тълкуване, че тегленето на жребий е невъзможно и когато до делба са допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг по площ, обем или стойност, а същевременно частите на съделителите са различни. Разясненото е, че ако при такава хипотеза се пристъпи към разпределение на имотите чрез жребий, може да се получи така, че съделителят с по-голяма част да получи по-малък дял, а този с по-малка част - по-голям дял. Именно тази хипотеза на невъзможност на тегленето на жребий като способ за извършването на делбата на процесните делбените имоти е обоснована в случая от въззивния съд при преценката на приложимия способ, което е в съответствие, а не в противоречие с посоченото от касаторите постановление на ВС. Не се констатира наличието и на служебно приложимите основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. В заключение касационното обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска. При този резултат на ответниците по касационната жалба следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да се присъдят своевременно претендираните от тях разноски по производството пред касационната инстанция за адвокатско възнаграждение от 1000 лева, равняващи се на 511.29 евро и установени с представения договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.