Определение № 198 от 16.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 907/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 200 от 16.01.2023 г. на Р. И. М. чрез адвокат Г. И. от АК - П., която е насочена срещу въззивно Решение № 310 от 28.11.2022 г. по в.гр.д.№ 200/2022 г. по описа на Окръжен съд - Смолян, ІІ възз.гр.състав.

Ответникът по касационната жалба С. А. Л. е подал писмен отговор чрез адвокат Е. В. от АК - С.. Възразява срещу допускане на обжалването. Претендира разноски.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице; отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и инкорпорира изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение е отменено Решение № 25 от 31.03.2022 г. по гр.д.№ 18/2021 г. на Районен съд - Златоград, като вместо това е постановено, че се признава за установено по отношение на Р. И. М., че С. А. Л. е собственик на основание давностно владение с начало от 10.11.2000 г. на недвижим имот, който по регулационния план на [населено място] от 1987 г. е без пласноснимачен номер, с площ от 35 кв.м., при граници: на изток УПИ **,* в кв. 116а, на запад пъшеходна пътека, на юг – УПИ **,* в кв. 116 по плана на [населено място], понастоящем по влезлите в сила КККР на [населено място] представлява имот с идентификатор ***, с площ от 47 кв.м., обозначен на скицата на вещото лице инж. Т. от 25.02.2022 г. между т.т. 5, 9, 10 и 3, която скица е неразделна част от въззивното решение.

Сезиран с въззивна жалба от С. А. Л., окръжният съд се е произнесъл по предявения от него положителен установителен иск за собственост, предявен срещу Р. И. М.. Въз основа анализа на събраните по делото доказателства е прието за установено, че на 10.11.2000 г. е сключен писмен договор с нотариална заверка на подписите със страни Джамийско настоятелство гр. Неделино (продавач) и ищеца С. Л. (купувач) за продажбата на 116 кв.м. дворно място от парцел **. Договорът не е сключен в нотариална форма, поради което не поражда вещно-правно прехвърлително действие, но има достоверна дата и установява начало на давностно владение върху процесния имот за ищеца. По повод възраженията, че не се установява идентичност между претендираните 35 кв.м. и имота от 116 кв.м. по договора, съдебно-техническата експертиза е установила, че бетоновата площадка с площ от 62 кв.м. (в която попадат процесните 35 кв.м.), сравнена с плана от 1974 г., попада в имот пл.№ * и дере, като имот пл.№ * в разписния лист е записан на Джамийско настоятелство. Обстоятелството, че с Решение № 308 от 25.07.2005 г. по гр.д.№ 146/2003 г. е отхвърлен иска за собственост на Джамийско настоятелство не променя този извод. Въззивният съд е приел, че от депозираните пред районния съд свидетелски показания следва да се приеме за установено, че ищецът от 2000 г. до настоящия момент е осъществявал давностно владение върху процесния имот с намерение за своене. Съобразено е, че е налице влязло в сила Решение № 18 от 29.04.2021 г. по гр.д.№ 217/2020 г. на Районен съд - Златоград, с което е признато за установено по отношение на Община – Неделино, че ищецът С. А. Л. е собственик на недвижим имот с площ от 35 кв.м., без планоснимачен номер, но с проектен идентификатор, при граници: на изток УПИ **,*, на запад пешеходна пътека, на юг УПИ **,* в кв. 116 по плана на [населено място] (вписано в Служба по вписванията гр. Златоград на 12.05.2021 г.). Ответникът не е бил страна в това производство, но съдът е зачел това решение на основание чл. 297 ГПК. Неоснователно е възражението, че тъй като скицата към Решение № 18 от 29.04.2021 г. е нечетлива, не се установява идентичност на имотите по двете дела. Както сочените обстоятелства и придобивни основания, така и описанието на имота по площ и най-вече по граници установяват безспорно такава идентичност.

Въззивната инстанция е приела, че освен владение на процесния имот в продължение на повече от 10 години, е установен и другият елемент на придобивната давност – намерение за своене. Това своене се установява както от действията на ищеца по закупуване на имот от Джамийското настоятелство (но не в предвидената за действителност форма), така и в заплащането на цената му. Неоснователно е възражението на ответната страна, че не се установява ищецът действително да е заплатил цената по квитанцията, представена на л. 10 от делото на районния съд, тъй като не е ясно от кого е подписана за Джамийското настоятелство тази квитанция. В тази връзка е посочено, че номерът на тази квитанция е вписана в текста на договора от 10.11.2000 г., който договор е нотариално заверен. Намерението за своене е демонстрирано и чрез ползване от ищеца на процесното място както като подход към старата му къща в УПИ , така и чрез изграждане от процесното място на бетонова пътека до новата му къща в УПИ . Бетонирането е извършено от ищеца, който е наел свид. А., заплатил е и бетона, видно от фактура № 256 от 03.09.2019 г. Едва при това бетониране е постъпил сигнал от ответника в Община – Неделино и между ищеца и ответника са възникнали спорове за ползването на имота, но към този момент вече е изтекъл давностния срок по чл. 79 ал. 1 ЗС за ищеца. Че ищецът е владял процесния имот с намерение за своене, като и го е поддържал, сочи и заявеното в отговора на исковата молба, че преди бетонирането през 2019 г. ищецът е извършвал частично бетониране, за да укрепи мястото. Особено съществено е, че това обстоятелство, установяващо демонстриране на намерение за своене, се заявява от ответната страна, което е неизгоден за нея факт. От друга страна, въпреки че и ответникът паркирал автомобила си на процесното място, а и други хора, единствено ищецът е извършвал действия по поддържане на имота, влагал е средства и труд, подпомогнат от свид. Б., което също сочи за намерение за своене на имота.

Изложено е, че в случая не намират приложение ограниченията на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ (отм.), съответно чл. 200 ЗУТ. От съдебно-техническата експертиза се установява, че от имот от 780 кв.м., за който Джамийско настоятелство е признато за собственик с НА от 1994 г., по плана от 1987 г. се отреждат: за пешеходна пътека 128 кв.м., към парцел * се придават 88 кв.м., към парцел **, * се придават 285 кв.м., към парцел **, * се придават 17,40 кв.м., към парцел *-за квартален магазин се придават 261 кв.м., като регулационните сметки не са уредени. Вещото лице по СТЕ инж. Т. е извършил геодезическо заснемане на бетоновата площадка – фактически предмет на спора, което геодезическо заснемане е съвместено с извадка от регулационния план на [населено място] от 1987 г., изменен през 1991 г. В експертизата се сочи, че от направения графичен анализ се установява, че бетоновата площадка с площ 62 кв.м., тонирана в жълт цвят на комбинираната скица, сравнена с плана от 1987 г., изменен 1991 г., попада в имот без планоснимачен номер в кадастрално отношение, а в регулационно отношение попада в парцел *-за квартален магазин в кв. 116 с 2 кв.м., в улична регулация с 39 кв.м., в парцел **, * с 18 кв.м. и в парцел **, * с 3 кв.м. Експертизата сочи, че бетоновата площадка с площ 62 кв.м., сравнена с плана от 1974 г., попада в имот пл.№ * и дере; в разписния лист имот пл.№ * е записан на „Джамийско настоятелство“. Вещото лице сочи, че при извършения оглед е установено, че в парцел **, *,* е изградена сграда на един етаж (недовършена) - на ищеца, лицето на парцела е от юг – регулационно подходът е от юг, като е установено, че от бетоновата площадка започва бетонирана пътека, попадаща в парцел **,*, достигаща до парцел **, *, * и сградата на ищеца от север; пътеката не е предвидена в регулационно отношение и не е отразена в кадастъра. Видно от съдебно-техническата експертиза, регулационните сметки не се уредени – не са заплатени придаваемите места към съседните УПИ-та в сроковете по § 6 и § 8 от ЗУТ, поради което отчуждителното действие на неприложените дворищно-регулационни планове се прекратява. Към настоящия момент, видно от Скица на ПИ № 15-743853 от 05.07.2022 г. на Служба по геодезия, картография и кадастър – гр. Смолян, процесният имот е заснет по влязлата в сила кадастрална карта на [населено място] с идентификатор *** с площ от 47 кв.м.

Като е приел, че ищецът е придобил по давност процесния имот, въззивният съд е постановил уважаване на предявения иск по чл. 124 ГПК съобразно цитираната скица, независимо от разликата в площта, и при съобразяване на направеното пред въззивния съд уточнение на претенцията. Площта не е съществен идентифициращ белег на недвижимите имоти. Същественото е, че ПИ с идентификатор *** по граници отговаря на претендирания имот, видно от допълнителното заключение на СТЕ и скицата към него, приложена на л. 218 от делото, която е обявена за неразделна част от решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът поставя въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Ето защо, преди да пристъпи към обсъждане дали е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съставът на ВКС обсъди наличието на основание за приложението на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Доводи за вероятна нищожност не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такъв порок. Не е налице и вероятна недопустимост на въззивния акт.

На следващо място обаче се констатира очевидно несъответствие между мотивите на въззивния акт и чл. 200, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ. Посочените разпоредби са императивни и установяват забрана за придобиване чрез правни сделки или по давност по отношение на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, когато не са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ (ал. 1). Забраната не намира приложение само, ако придобиваната реална част от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17 ЗУТ, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот (ал. 2). Според въззивния съд процесната територия е част от имот пл.№ * по плана от 1974 г., а по НА от 1994 г. е част от имота на Джамийско настоятелство, за който е отпаднало действието на неприложен регулационен план. С оглед този му статут и доколкото безспорно се намира в границите на населено място, въззивният съд е бил длъжен на първо място да обсъди дали имотът отговаря на изискванията по чл. 19 ЗУТ, а ако отговорът е отрицателен - да обсъди дали по отношение на него е налице обстоятелство по чл. 200, ал. 2 ЗУТ, което да преодолява забраната по чл. 200, ал. 1 ЗУТ. Аргументи в тази насока въобще не са изложени. Според мотивите на съда заснемането със самостоятелен идентификатор в кадастралната карта придава характер на самостоятелна вещ на ПИ № * с площ 47 кв.м., което пък влиза в директно противоречие с разясненията по т. 2 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ОСГК, съобразно които разграничаването на един поземлен имот от друг имот, респ. – обособяването на конкретна територия като самостоятелна вещ (годен обект на вещното право) е последица от юридически акт, определящ границите на имота, а не от нанасянето в кадастрален или регулационен план или в кадастралната карта. В случая не е обсъдено и няма отговор на въпроса кой е този юридически акт, последица от който е обособяването на ПИ № * с площ 47 кв.м. като самостоятелна вещ, респ. – обект, годен да бъде придобит по давност. Отсъствието на съображения по посочените проблеми сочи на вероятност с решението да е признато вещно право на собственост по отношение на територия, за която не намира приложение релевираното от ищеца придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Констатацията, че е налице основание за служебно допускане на касационното обжалване прави безпредметно да се обсъжда дали съществува основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.

При допускане на обжалването касаторът дължи заплащането на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 25 лева.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение