Определение № 1 от 06.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1260/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура Пловдив М. Б. срещу решение № 260052/10.12.2020 г. по в.гр.дело № 452/2020 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 163 от 02.07.2020 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от 27.08.2020 г. по гр.д. № 150/2019 г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която Прокуратура на РБългария е осъдена да заплати на П. А. Т. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер на 17 000 / седемнадесет хиляди / лева, ведно със законната лихва, считано от 31.12.2016 г. до окончателното изплащане, както и да му заплати сумата 909 лв. разноски по делото за въззивното производство. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени отчасти въззивното решение в уважената част на предявения иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ и вместо това се постанови друго, с което обезщетението за неимуществени вреди се намали. В изложението са формулирани въпросите: 1. Прекратяването на наказателното производство на основание чл.369,ал.4 НПК основание ли е за ангажиране отговорността на Прокуратура на РБългария по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. 2.По приложение на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, решен в противоречие със задължителната практика на ВС. Касационна жалба е подадена от ищеца П. А. Т. срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 163 от 02.07.2020 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 260030 от 27.08.2020 г. по гр.д. № 150/2019 г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която Прокуратура на РБългария е осъдена да заплати на П. А. Т. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 17 000 лв. до 22 440 лв. и в тази част искът е отхвърлен като неоснователен, както и в частта на въззивното решение, с която е отменено Решение № 163 от 02.07.2020 г. по гр.д. № 150/2019 г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която Прокуратура на РБългария е осъдена да заплати на П. А. Т. законна лихва върху обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ с начален момент 05.02.2015 г. и за периода 05.02.2015 г. – 30.12.2016 г. и в тази част е отхвърлена като неоснователна претенцията за законна лихва върху обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, считано от 05.02.2015 г. и за периода 05.02.2015 г. – 30.12.2016 г., поради изтекла погасителна давност. Поддържаните основания за неправилност на въззивното решение в посочената част по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и предявения иск по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ се уважи за сумата 22440 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, съответно се уважи и искът по чл.86,ал.1 ЗЗД. В изложението са формулирани въпросите: 1. За задължението на въззивния съд да изложи и прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича субективното право, свързано с обезщетяването на неимуществените вреди в хипотезата на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ, решен в противоречие с практиката на ВКС.2.Продължилото близо пет години наказателно производство за обвинения в тежки умишлени престъпления – участие в организирана престъпна група, извършване на документни престъпления, както и такива против данъчната система представлява ли разумен срок по смисъла на чл.6,ал.1,т.1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, който да обуславя определяне на обезщетение по справедливост в хипотезата на чл.2,ал.1,т.3,пр.2 ЗОДОВ в занижен размер или следва да определи по-висок размер с оглед по-голямата продължителност на търпените вреди. 3. Завишава ли се характера и интензитета на причинените увреждания в посочената по-горе хипотеза обстоятелството, че воденото срещу ищеца наказателно производство, станало основание за ангажиране отговорността на ответника по чл.2,ал.1,т.3, пр.2 ЗОДОВ е по обвинения за множество тежки умишлени престъпления, продължително задържане под стража и домашен арест, влошаване на здравословното състояние и които обвинения, както и целият наказателен процес е бил широко огласен на обществеността, наличието на приложени мерки за процесуална принуда по чл.68,ал.1 НПК и др. 4. Не следва ли при предявен иск за обезщетение на вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът да обсъди и съобрази поотделно всички установени по делото, релевантни, конкретни обстоятелства, както и техният принос и значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. Втори, трети и четвърти въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. 5. При определяне на претърпените неимуществени вреди от значение ли е, че в резултат на незаконно обвинение ищецът е преживял душевни болки и страдания, понеже са били засегнати негови основни права и свободи, било е увредено неговото достойнство, добро име и авторитет в обществото. Пряко са засегнати лично той, неговото семейство и на-близки хора, като всички тези посочени факти представляват отделни един от друг значими фактори за оценка размера на настъпилите за ищеца неимуществени вреди. Налагат ли тези фактори, всички провокирани от незаконните обвинения срещу ищеца определяне на по-висок размер на настъпилите за това лице неимуществени вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Прокуратура на РБългария не е изразила становище по касационната жалба на ищеца. Ищецът П. Т., чрез адв.П. П. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението на Прократура на РБългария и за неоснователност на касационната жалба на този ответник. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 2,ал.1,т.3 ЗОДОВ. От фактическа страна е прието за установено, че на 17.12.2009 г. ищецът П. Т. е привлечен като обвиняем по ДП № 463/2009 г. на ОД МВР – Стара Загора, че на 18.12.2009 г. е привлечен към наказателна отговорност за това че в периода октомври 2008 г. – февруари 2009 г. в е участвал в организирана престъпна група с още 7 лица, извършваща престъпление по чл. 256 ал. 1 от НК - получаване на неследваща се сума в големи размери от държавния бюджет на РБългария, чрез използване на документи с невярно съдържание – искане за възстановяване на ДДС пред орган на ТД НАП – престъпление по чл. 321 ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 256 от НК. Съдът е приел, че на 17.12.2009 г. ищецът е задържан за срок от 24 часа. С определение от 19.12.2009 г. по ЧНД № 1034/2009 г. на ОС – Стара Загора му е наложена мярка за неотклонение „ задържане под стража „. По негово искане мярката била изменена в „ домашен арест „ – поради влошено здравословно състояние, с определение от 26.03.2010 г. по чнд № 165/2010 г. на ОС – Стара Загора, което потвърдено с определение от 01.04.2010 г. на Апелативен Съд – Пловдив по чнд № 141/2010 г. Прието е, че по молба на ищеца е образувано чнд № 560/2010 г. на ОС – Стара Загора с предмет да му бъде разрешено свободно придвижване от и до на 23 и 24.10.2010 г. с цел да присъства на сватбеното тържество на неговата сестра, което искане е отказано с постановено по делото определение № 124 от 08.10.2010 г. По молба на ищеца за изменение на мярката „ домашен арест „ в по лека е образувано и чнд № 776/2010 г. на ОС – Стара Загора. Молбата е оставена без уважение с постановено по делото определение от 23.12.2010 г., потвърдено с определение от 28.12.2010 г. на Апелативен Съд – Пловдив по чнд № 635/2010 г. Посочено е, че през месец март 2011 г. ищецът отново е задържан и привлечен като обвиняем за тежки умишлени престъпления по чл. 321 ал. 2 и ал. 3 вр. ал. 1 от НК; чл. 256 ал.2 вр. ал. 1 вр. чл. 18 ал. 1 от НК; чл. 256 ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 18 ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1 от НК; чл. 255 ал. 3 вр. ал. 1 т. 2 т.6 и т.7 вр. чл. 26 ал. 1 от НК; чл. 316 вр. чл. 308 ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1 от НК и чл. 253 ал. 5 и ал. 4 вр. ал. 3 т. 1 вр. ал. 2 вр. чл. 26 ал. 1 от НК. Заявеното поредно искане за промяна на мярката „ домашен арест „ е оставено без уважение с определение № 138/20.04.2011 г. по чнд № 282/2011 г. на ОС – Стара Загора. Мярката „ домашен арест „ е изменена в парична гаранция с определение от 07.06.2011 г. по чнд № 365/2011 г. на ОС – Стара Загора, което не е протестирано и е влязло в сила на 11.06.2011 г., от която дата ищецът е бил освободен. През м.август 2011 г. на ищеца е повдигнато ново прецизирано обвинение за престъпленията по чл. 321 ал. 2 и ал. 3 т. 2 вр. ал. 1 от НК; чл. 256 ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 18 ал. 1 от НК; чл. 256 ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 18 ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1 от НК; чл. 255 ал. 3 вр. ал. 1 т.2, т.6 и т. 7 вр. чл. 26 от НК; чл. 255 ал. 3 вр. ал. 1 т.2, т.6 и т. 7, чл. 26 от НК; чл. 316 вр. чл. 308 ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1 от НК и чл. 253 ал. 5 и ал. 4 вр. ал. 3 т. 1 вр. ал. 2 вр. чл. 26 ал. 1 от НК. След приключване на разследването е внесен обвинителен акт в СпНС – София и образувано нохд № 625/2012 г. С разпореждане от 10.05.2012 г. съдебното производство по делото е прекратено и делото е върнато на Прокуратурата за допълнителни действия по разследването и отстраняване на допуснати процесуални нарушения. Делото внесено отново в СпНС и е образувано нохд № 1733/2012 г., което отново прекратено с Разпореждане от 5.12.2012 г. и върнато за доразследване. Прието е, че е внесено отново обвинение в СпНС и е образувано нохд № 1200/2013 г.. С разпореждане от 31.10.2013 г. делото за пореден път е прекратено и върнато на Прокуратурата за допълнително разследване и отстраняване на допуснати процесуални нарушения. Срещу разпореждането е подаден протест от Прокуратурата и същият уважен от въззивната инстанция, и делото е върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В първото заседание на 29.01.2014 г. направените от ищеца и другите обвиняемия възражения за допуснати съществени процесуални нарушения в досъдебното производство са уважени от съда, делото е прекратено и върнато на Прокуратурата. На 30.01.2014 г. ищецът и другите обвиняеми заявили пред съда искане по чл. 368 ал. 1 от НК / отм. / за разглеждане на делото, което искане е уважено от съда на основание чл. 369 ал. 1 от НПК / отм. / и на Прокуратурата е определен 3 – месечен срок да внесе делото с обвинителен акт в съда или да го прекрати. През м. март 2014 г. по досъдебно производство № 463/2009 г. са повдигнати обвинения със същите правни квалификации и е внесен обвинителен акт в съда. Образуваното нохд № 500/2014 г. е прекратено отново с разпореждане от 02.06.2014 г. и е върнато на Прокуратурата с едномесечен срок за отстраняване на нарушенията – чл. 369 ал. 3 от НПК / отм./. През септември 2014 г. делото отново е внесено в съда с обвинителен акт и е образувано нохд № 1139/2014 г. С окончателно определение в закрито заседание на 02.02.2015 г. е прекратено на основание чл. 369 ал. 4 от НПК наказателното производство срещу ищеца Т. за вменените му престъпления по чл. 256, ал. 2 вр. ал. 1, вр. чл. 26 НК; по чл. 256, ал. 2 вр. ал. 1, вр. чл. 18 ал. 1 НК и по чл. 255 ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т.6 и т.7, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, а с окончателно определение в закрито заседание на 05.02.2015 г. на същото основание чл. 369 ал. 4 от НПК е прекратено наказателното производство и за престъпленията по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. ал. 2 от НК; по чл.316, вр. чл. 308, ал. 2 вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и по чл. 253, ал. 5 и ал. 4 вр. ал. 3, т. 1 вр. ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Съдът е приел, че общата продължителност на наказателното производство е 5 години, 1 месец и 20 дни, от които ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража„ 3 месеца и 7 дни, а с мярка за неотклонение „ домашен арест „ 1 година, 2 месеца и 16 дни. Посочено е, че твърденията на ищеца са, че за времето на воденото срещу него наказателно производство претърпял редица унижения и страдания. Изпитвал силно безпокойство, срам, страх, дори ужас за по-нататъшната си съдба, за своето и на семейството си бъдеще. Притеснявал се от тежестта на повдигнатите му обвинения и се е страхувал заради размера на предвидените за тях наказания. Станал мнителен, лесно раздразнителен, необщителен, затворил се в себе си, приятели и близки започнали да странят от него. Постепенно изпаднал в пълна изолация и самоизолация. Страдал от безсъние. Името, авторитета и достойнството, градени с години, били унищожени. Душевно и психически бил напълно сринат. Вследствие публикации в печатни и електронни медии наказателното производство срещу него станало достояние не само на близки и познати, но и на неограничен кръг лица. Тези 5 години били най – тежките в неговия живот, те били невъзвратимо загубени за него, семейството и бизнеса му. Особено тежък бил периода на първата година и половина, когато изтърпявал наложените мерки за неотклонение задържане под стража и домашен арест. Вследствие на тях не могъл да присъства на сватбата на сестра си през м. октомври 2010 г. в [населено място] и на раждането на сина си на 19.04.2011 г., като и двете и най-вече второто му причинили огромна болка и тежък емоционален дискомфорт. Не е могъл да работи и да реализира средства, бил изцяло на издръжка и съответно в тежест на родителите си, чувствал се напълно безполезен. Съдът е приел, че според показанията на разпитаните по делото свидетели А. Т. / баща на ищеца /и С. П./ живееща на съпружески начала с ищеца повече от 10 години / П. Т. по време на престоя си в ареста отпаднал физически и психически и се разболял – влошило се съществуващо отпреди това негово сърдечно заболяване – аритмия, поради което и бил освободен от ареста и останал в къщи под „домашен арест“. Притеснявал се много, не можел да работи, не можел да помага на жена си и сина си, издържали го родителите му, те изплащали и кредита му. Излизали публикации в медиите, от което допълнително се притеснявал и срамувал, загубил контакти с близки и приятели. Бил отчаян и депресиран. След отмяната на домашния арест започнал да посещава психиатър, посещава и понастоящем. Към 2017 г. вече започнал работа, възстановил някои контакти, възвърнал доверие, не се притеснявал да казва фамилното си име. Но все още не е напълно възстановен емоционално и психически. Прието е за установено от назначената по делото съдебно – психиатрична експертиза, че от задържането му под стража и по време на воденото наказателното производство ищецът е развил заболяване „Разстройство в адаптацията с тревожно депресивна симптоматика”, изразяващо се в нарушаване на социалното функциониране вследствие натрупаните стресови фактори, нарушаващи социалното обкръжение на ищеца – собственото и родителското му семейство и приятелския кръг, както и по-широката система на социална подкрепа от страна на колеги, съседи и познати. Започнато е през 2012 г. лечение при психиатър д-р П., изразяващо се в психотерапевтични консултации, без провеждано медикаментозно лечение. Посочено е, че прогнозата за това му психиатрично заболяване в краткосрочен и средносрочен план е благоприятна, като остатъчни след приключването на наказателния процес са известно чувство за мнителност по отношение на разширения социален кръг и реорганизация на приоритетите. Приел е за установен и факта на разгласяване на повдигнатите обвинения в печатни и електронни медии, като в една само от електронните публикации ищецът е посочен с лично и фамилно име, в останалите - само с инициали. Посочено е, че при така установените факти окръжният съд е приел искът за доказан по основание, че са изложени мотиви, че според трайно установената съдебна практика прекратяването на наказателното производство на основание чл. 369 ал. 4 от НПК / отм. / е равнозначно на недоказаност на обвинението, респ. недоказаност на участието на обвиняемия в престъплението, което съставлява основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за търсене на отговорност за претърпените от него вреди. Посочено е, че първоинстанционния съд е приел за установени въведените неимуществени вреди и пряката им причинна с незаконното наказателно преследване, че освен обичайните вреди за всеки подложен на такова преследване човек – за които дори не е необходимо нарочно доказване в случая са и установени от показанията на свидетелите, че ищецът е претърпял и специфични неимуществени вреди – влошаване на съществуващо сърдечно негово заболяване в ареста / поради което и мярката задържане под стража е променена на домашен арест / и придобито психично заболяване „Разстройство в адаптацията с тревожно депресивна симптоматика„, установено от назначената по делото експертиза. Посочено е още, че относно размера окръжният съд е съобразил всички факти и обстоятелства, обуславящи по – висок размер обезщетение: обвинението е за множество тежки умишлени престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 ДР на НК, като е отчетено и естеството им – участие в организиран престъпна група по няколко тежки умишлени престъпления при съизвършителство и продължавана престъпна дейност; продължителност над 5 години на воденото наказателно производство - надхвърлящо разумната продължителност предвид и че се е развивало само в досъдебна фаза поради многократните връщания от съда на Прокуратурата за доразследване и отстраняване на съществени процесуални нарушения, което неминуемо е увеличило в значителна степен интензитета на търпените от ищеца негативни преживявания с оглед несигурността от развитието и изхода по разследването и производството при всяко поредно връщане и внасяне на нов обвинителен акт и необходимостта от извършване на допълнителни процесуални действия; взетите мерки „задържане под стража“ и „домашен арест“ от над 3 месеца за първата и 14 месеца за втората, като в ареста се е влошило и сърдечното му заболяване - на което основание мярката е била изменена, а впоследствие и във връзка със незаконното обвинение и наложените мерки е развил и психичното заболяване „разстройство в адаптацията с тревожно депресивна симптоматика„; разгласяването на обвинението в медиите с посочване името на ищеца в част от публикациите. Прието е, че окръжният съд е съобразил всички тези обстоятелства и е приел, че справедливия размер на неимуществените вреди – обичайни и специфични, предвид техния обем, продължителност и интензитет е в размер на присъдените 22 440 лева. Въззивният съд е приел, че Прокуратура на РБългария е обжалвала първоинстанционното решение само в частта относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Прието е, че искът е доказан по основание. Според въззивния съд прекратяването на наказателното производство на основание чл. 369, ал. 4 от НПК / отм. / е равнозначно на прекратяване, поради това че деянието не е извършено от ищеца – основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за търсене на отговорност за претърпените от него вреди. Приел е за установени и въведените от ищеца неимуществени вреди и пряката им причинна връзка с незаконното наказателно преследване. Посочено е, че преимуществено те са в рамките на обичайните такива за всеки подложен на незаконно наказателно преследване човек – страх и притеснения от повдигнатите и поддържани обвинения, страх от осъждане, злепоставяне пред близки и познати, накърняване на доброто име и достойнството, социална изолация и самоизолация, препятствана – изцяло или отчасти, трудова заетост и съответно невъзможност да реализира средства за издръжка. Съдът е приел за установено, че ищецът е претърпял и специфични неимуществени вреди – влошаване на съществуващо сърдечно негово заболяване в ареста / поради което и мярката задържане под стража е променена на домашен арест / и придобито от и след задържането му под стража психично заболяване „ разстройство в адаптацията с тревожно депресивна симптоматика „, установено от назначената по делото експертиза. С оглед това е преценено за неоснователно твърдението на ответника, че вредите са само и единствено в рамките на обичайните. Прието е за неоснователно и възражението, че трудовата заетост на въззивника не е била препятствана вследствие незаконното наказателно преследване. Посочено е, че в периода на наложените мерки за неотклонение от година и половина ищецът е бил лишен от възможността да реализира труд, чрез който да издържа себе си и своето семейство, че е обичайно и след този период да е изпитвал трудности при намиране на работа по причина на воденото срещу него наказателно производство и до прекратяването му. Въззивният съд е приел, че окръжния съд правилно е съобразил всички безспорно установени по делото факти и обстоятелства, обуславящи извод за по висок размер обезщетение - естеството и тежестта на вменените множество престъпления, продължителността на наказателния процес и неговото развитие, отразяването му в местни и национални печатни и електронни медии, наложените мерки за неотклонение „ задържане под стража „ и приравнената към нея „ домашен арест „ за период от година и половина, обостряне на съществуващо заболяване в ареста, а вследствие кумулативно натрупания стрес причинено и заболяване „ разстройство в адаптацията с тревожно депресивна симптоматика„, чистото съдебно минало. Приел е още, че доколкото медийната разгласа е за процесното наказателно производство е без значение възражението на ответника, че информацията за него не се установява да е била подадена от Прокуратурата. Според съда не е установено причинените специфични вреди да са с трайни и необратими последици. Приел е, че обострянето на съществуващото сърдечно заболяване в ареста няма данни да е довело до ексцес на същото, а придобитото заболяване „ разстройство в адаптацията с тревожно депресивна симптоматика„ е в положителна насока повлияно чрез психотерапевтични консултации и след прекратяването на наказателното производство краткосрочната и средносрочна прогноза за психиатричното състояние на ищеца е благоприятна. Относно медийната разгласа е приел, че само в една публикация ищецът е посочен поименно, както и че той не е обществено известна личност, нито упражнява професия и заема длъжност, при които очакванията и изискванията на обществото за висок морал и спазване на законите да са завишени. Формиран е извод, че макар безспорно да са задълбочили негативните емоционални преживявания не може да се приеме публикациите да са довели до значителен интензитет на претърпените от ищеца вреди поради публично негово злепоставяне пред неограничен обществен кръг, на който да е познат като личност, както и поради завишени изисквания на обществото към него. При тези съображения и като е взел предвид индивидуалните критерии - действителния размер на моралните вреди с оглед вида, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на негативните изживявания и страдания, както и обществените критерии – икономическите условия и жизнения стандарт в страната за релевантния период въззивният съд е приел, че справедлив размер обезщетение за ищеца е сумата 17 000 лева. С оглед на посоченото първоинстанционното решение е потвърдено в уважената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 17 000 обезщетение за претърпени неимуществени вреди, а в частта за разликата над 17 000 лв. до присъдените 22 440 лв. е отменено и в тази част искът е отхвърлен като неоснователен. В отхвърлената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 22440 лв. до 30000 обезщетение за претърпени неимуществени вреди първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че решението на Старозагорския окръжен съд следва да се отмени и в частта, с която за периода 05.02.2015 г. – 30.12.2016 г. е присъдена законната лихва върху обезщетението. Позовал се е на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, според който деликвентът изпада в забава от деня на причиняване на увреждането. Приел е, че съгласно чл. 111 б.“в „ от ЗЗД лихвите / в т.ч. и при деликт / се погасяват с кратката тригодишна давност, че съгласно чл. 116, б. „б„ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск. Прието е, че в случая деня на увреждането са датите 02.02.2015 г. и 05.02.2015 г. – прекратяване на наказателното преследване срещу ищеца, че искът е предявен на 30.12.2019 г. С оглед на това е преценено за основателно възражението на ответника, че изтеклите до 30.12.2016 г. лихви са погасени по давност. По правните въпроси, формулирани от ответника Прокуратура на РБългария: Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос на жалбоподателя-ответник. С т.7 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че съответният правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението. Основанието за прекратяване по чл. 237, ал. 1, т. 2 НПК, съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по чл. 2, т. 2, пр. 3 ЗОДВПГ, а именно "... че деянието не е извършено от лицето". Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с тази задължителна практика на ВКС. Според практиката на ВКС в случаите на прекратяване на наказателното производство на основание чл.369, ал.4-отм. от НПК /чл.239а, ал.6 от НПК - отм./ поради бездействие на прокуратурата да отстрани допуснатите процесуални нарушения и да внесе делото в съда в едномесечен срок, следва да бъдат подведени под хипотезата на недоказаност на обвинението, недоказаност на участието на обвиняемия в престъплението /чл.243, т.2 от НПК/, който съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по ЗОДОВ – деянието не е извършено от ищеца. Основанието за прекратяване по чл.369, ал.4 –отм.НК следва да бъде приравнено на коментираното в т.7 ТР№3/2006г. на ОСГК на ВКС основание за прекратяване на наказателното производство от прокуратурата, тъй като и в този случай прекратяването се дължи на недоказаност на обвинението - решение № 291/16.11.2011 г. по гр.дело № 109/2011 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК. В същата насока са и решаващите изводи на въззивния съд. С оглед на това касационно обжалване не следва да се допусне на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВС. В конкретния случай съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца П. Т. неимуществени вреди. Съобразил е периода от време на проведеното наказателно производство – 5 години, 1 месец и 20 дни, от които ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража” 3 месеца и 7 дни и с мярка за неотклонение „домашен арест” 1 година, 2 месеца и 16 дни, повдигнатото обвинение е било за множество тежки умишлени престъпления при съизвършителство и продължавана престъпна дейност, разгласяване на обвинението в медиите, с посочване името на ищеца в част от публикациите, влошеното здравословно състояние на ищеца – влошаване на съществуващо сърдечно заболяване в ареста, поради което мярката за неотклонение „задържане под стража” е променена на „домашен арест”, придобито психично заболяване – „разстройство в адаптацията с тревожно депресивна симптоматика”, икономическите условия и жизнения стандарт в страната в периода на наказателното производство – 2010 г. – 2014 г., преживените страх и притеснения от повдигнатите и поддържани обвинения, страх от осъждане, злепоставяне пред близки и познати, накърняване на доброто име и достойнство на ищеца, социална изолация, обстоятелството, че обострянето на съществуващото сърдечно заболяване в ареста няма данни да е довело до ексцес на същото, а придобитото заболяване „разстройство в адаптацията с тревожно депресивна симптоматика” е в положителна насока повлияно, чрез психотерапевтични консултации и след прекратяване на наказателното производство краткосрочната и средносрочна прогноза за психическото състояние на ищеца е благоприятна. Правните изводи на съда относно определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС. По правните въпроси, поставени от ищеца П. Т.: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд в обжалваната част от ищеца. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на решението в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос, формулиран от ищеца. С решение № 217/09.06.2011 г. по гр.дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, доводите на страните, правнорелевантните факти от значение за спорното право. Формирал е свои фактически и правни изводи по спорния между страните въпрос относно размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втори, трети, четвърти и пети въпрос от изложението на ищеца. Всеки от тях касае конкретен критерий за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, а именно: продължителност на наказателното производство, тежест на предявеното обвинение, срока на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест”, влошеното здравословно състояние на ищеца, разгласяване, чрез медиите на наказателното производство срещу ищеца и взетата мярка за неотклонение, степен на засягане на личния и социален живот от наказателното производство, негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот. С решение № 150/20.12.2018 г. по гр.дело № 871/2018 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета задължителната практика на ВС, изразена в ППВС № 4/23.12.1968г., задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 11 ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, според която размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като напр. тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, срокът на изтърпяване на мярката за неотклонение "задържане под стража", данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: наличието или не на увредено или влошено здравословно състояние, вкл. психическо, вследствие на незаконното обвинение; степента на засягане на личния и социален живот от наказателното преследване; наличието на други висящи наказателни производства срещу пострадалия през времетраенето на наказателния процес, от който се претендират вреди по делото, доколкото търпяните болки и страдания са произтекли от всички обвинения в престъпления; съдебното минало и налични предишни осъждания с оглед преценка личността на ищеца и интензитета на негативните изживявания; медийни публикации, направили обществено достояние обвинението; обществено – икономическата конюктура в страната и др.. Посочено е, че при определяне размера на обезщетението, макар то да е глобално - за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконните обвинения, по които ищецът е оправдан, в случай че са повече от едно, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. С решение № 202/20.06.2016 г. по гр.дело № 403/2016 г. на ВКС,IV г.о по чл.290 ГПК е възприета задължителната практика на ВС и ВКС – т. 11 (и раздел II от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 (и мотивите към нея) от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, в която се съдържат задължителни за съдилищата указания относно приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 от ЗЗД, относно релевантните за това обстоятелства по искове, разглеждани по реда на ЗОДОВ (посоченото ТР), и относно обсъждането им в мотивите към съдебното решение. Посочено е, че според тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Съдебният състав е приел, че конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В тази задължителна практика на ВКС изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално – за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконните обвинения, по които ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. В този смисъл е разрешението на правните въпроси в останалите цитирани от жалбоподателя-ищец решения по чл.290 на ВКС. Правните въпроси - втори, трети, четвърти и пети са разрешени в съответствие с посочената задължителна практика на ВС и ВКС, и с практиката на ВКС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по предявения иск по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ въззивният съд е взел предвид всички конкретно установени по делото обстоятелства – естеството и тежестта на повдигнатото обвинение за множество престъпления, продължителността на наказателното производство и неговото развитие, взетите мерки за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест”, и продължителността им, отразяването на наказателното производство в една публикация в електронна медия с посочване името на ищеца, обостряне на съществуващо заболяване в ареста и причиненото в резултат на незаконното обвинение заболяване „разстройство в адаптацията с тревожно депресивна симптоматика”, обстоятелството, че краткосрочната и средносрочна прогноза за психиатричното състояние на ищеца е благоприятна, чистото съдебно минало, интензитета и продължителността на негативните изживявания, икономическите условия и жизнения стандарт в страната, обстоятелството, че ищецът не е обществено известна личност и не упражнява професия, съответно не заема длъжност, при които очакванията и изискванията на обществото за висок морал и спазване на законите са завишени. Правните изводи на въззивния съд, касаещи размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди са съобразени с цитираната задължителна практика на ВС и ВКС, и с практиката на ВКС. С оглед изхода на делото разноските по делото следва да останат в тежест на всяка от страните. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение