Определение № 4069 от 14.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1118/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. А. И. от [населено място], Р. област, срещу въззивно решение № 216 от 01.12.2022г., постановено по в. гр. д. № 256/2022 г. на Разградския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 328 от 19.05.2022 г., поправено с решение № 563 от 16.08.2022 г., постановени по гр. д. № 49/2022 г. на Разградския районен съд, в частта, с която на основание чл. 76 ЗН са прогласени за относително недействителни спрямо Р. А. Я., Х. И. Е., К. Х. Я., Н. Г. Е., Я. Г. И., С. Ф. Я., Ю. Ф. Я. и Р. А. И. покупко-продажбите на имот № * по плана за земеразделяне на [населено място], с площ от 23,963 дка, м. „Б.”, извършени между Е. Я. И. и Г. Т. Д. с нот. акт № 58/2004 г., и тази, между Г. Т. Д. и ЕТ „Асотекс – Х. Ч.”, с нот. акт № 23/2005 г., както и договор за замяна на недвижими имоти, сключен между [община] и ЕТ „Асотекс – Х. Ч.” от 23.11.2005 г. относно посочения имот, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], и с което е допусната съдебна делба на подробно описаните в решението седем земеделски имота в землището на [населено място] – нива с площ от 23,963, м. „Б. ”, ПИ с идентификатор ***; нива с площ от 25,531 дка, м. „Ч.", ПИ с идентификатор ***; нива с площ от 8,070 дка, м. „Г.”, ПИ с идентификатор ***; нива с площ от 24,389 дка, м. „К.”, ПИ с идентификатор ***; нива с площ от 15,467 дка, м. „Д. ”, ПИ с идентификатор ***; нива с площ 22,552 дка, м. „Д. “, ПИ с идентификатор *** и овощна градина с площ от 1,080 дка, м. „Г.”, ПИ с идентификатор ***, между Р. А. Я. с квота 45/150 ид.части, Х. И. Е. с квота 15/150 ид.части, К. Х. Я. с квота 5/150 ид.части, Н. Г. Е. с квота 5/150 ид. части, Я. Г. И. с квота 5/150 ид. части, С. Ф. Я. с квота 15/150 ид. части, Ю. Ф. Я. с квота 15/150 ид. части, Н. Е. Е. с квота 6/150 ид. части, М. Е. Я. с квота 6/150 ид. части, Х. Е. Я. с квота 6/150 ид. части, А. Л. Я. с квота 3/150 ид. части, Б. Н. Я. с квота 3/150 ид. части, Ф. Е. Х. с квота 6/150 ид. части и Р. А. И. с квота 15/150 ид. части. По делото е установено от фактическа страна, че с две решения на ОСЗ – Кубрат от 15.11.2012 г. и 25.02.2013 г. е възстановено правото на собственост върху процесните земеделски земи с план за земеразделяне на наследниците на Я. И. Х., починал на 30.01.1978 г. Двете решения са издадени в изпълнение на съдебно решение, с което по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е установено, че земите са принадлежали на посочения общ наследодател на съделителите, а не на А. Я. И., Е. Я. И., И. Я. И. и Г. И. Я., на които са били възстановени първоначално с решения на ПК – Кубрат през 1992 г. и 1994 г. Със саморъчно завещание от 01.03.2013 г. А. Я. И. /син на общия наследодател/ е завещал на сина си Р. А. И. всичките си недвижими имоти в [населено място] на [улица] – къща, бръснарница, гараж и стопанска постройка с дворно място, включително и банкови влогове и акции в к. к. „А.” и к. к. „З.”. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 58/2004 г., Е. Я. И. е продал на Г. Т. Д. имота с площ от 23,963, м. „Б.”, който е бил предмет и на последващи прехвърлителни сделки. С нот.акт № 199/2004 г. А. Я. И. е дарил на Р. А. И. нива от 22,552 дка и нива от 8,070 дка, съответно имот № * и имот № * по плана за земеразделяне на [населено място], а с нот. акт № 110/207 г. е дарил на сина си Р. А. Я. нива от 15,467 дка, имот № *. С нот.акт № 44/2018 г. последният е закупил от Л. Я. Б. /дъщеря на общия наследодател/ по 1/5 ид.част от възстановените на наследниците на Я. И. Х. седем имота. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че след проведеното производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ извършените предходни разпореждания с част от имотите не могат да се противопоставят на наследниците на общия наследодател. Относно направеното в полза на касатора завещателно разпореждане с конкретно посочени в него имоти на посочен административен адрес е направен извод, че то е частно, а не е универсално по своя характер, респ. че не се отнася до процесните земеделски земи. Извършеното разпореждане с посочения имот от един от наследниците в полза на трето лице, респ. последващите разпореждания са приети за относително недействителни спрямо неразпоредилите се с дела си сънаследници на основание чл. 76 ЗН. За неоснователни са приети и възраженията на касатора за нищожност на решенията на ОСЗ от 2012 г. и 2013 г. поради предходното възстановяване на земите в стари реални граници и неприложимост на производството по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ по отношение на тях, както и за изтекла в негова полза придобивна давност по отношение на част от имотите. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. За необходимостта от тълкуване волята на завещателя относно това кой е завещаният имот, от отговора на който въпрос завещанието ще се определи като частно или като универсално; 2. Достатъчно ли е посочване на конкретно имущество, за да се определи завещанието като частно; 3. За задължението на въззивния съд съгласно чл. 271, чл. 272, вр. с чл. 236, ал.2 ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните, да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните; и 4. За допустимостта на иск за собственост върху имоти, възстановени с план за земеразделяне в нови реални граници – могат ли да бъдат предмет на спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Ответниците по жалбата Р. А. Я., чрез адв. Б. С., като и Ю. Ф. Я., Н. Е. Е., М. Е. Я. и Ф. Е. Х., чрез адв. Д. Л., са подали писмени отговори, в които е изразили становища, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Останалите ответници не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите два поставени въпроса не са решени в противоречие със сочената от касатора практика на ВКС /решение № 22 от 02.06.2017 г. по гр.д. № 3786/2014 г., ІІ г. о., и решение № 268 от 29.09.2012 г. по гр.д. № 410/2011 г., І г. о., и др./, според която волята на завещателя подлежи на установяване при спазване на общото правило на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите, приложимо и към едностранните сделки съгласно чл. 44 ЗЗД, и при съдържащо се в текста на завещанието изброяване на конкретно имущество и наличие на спор относно характера на завещателното разпореждане следва да се има предвид дали наследството не се изчерпва само с предмета на завещанието. В случая изводите на въззивния съд, че предмет на завещателното разпореждане е само изброеното в него имущество, респ. имотите, намиращи се на изрично посочения в завещанието административен адрес, са направени именно след тълкуване волята на завещателя според посочените в чл. 20 ЗЗД изисквания и са в съответствие с тази практика, като същевременно съдът е взел предвид и факта, че завещаното имущество не изчерпва наследството на завещателя. Следващият процесуалноправен въпрос също е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително с посочената от касатора /решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., ІV г. о. и решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2015 г., ІV г. о./, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, обосновавайки кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства, както и кои доказателства счита за негодни, недопустими или недостатъчни за установяване на релевантните факти, тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора като е дал отговор и на направените във въззивната жалба оплаквания. Решаващите изводи на съда са направени след обсъждане на всички относими доказателства по делото, както и доводите на страните, а самото несъгласие на касатора с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Последният поставен въпрос няма обуславящо изхода на настоящия спор значение, тъй като той няма за предмет спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Този спор е бил разрешен с влязло в сила съдебно решение, което съгласно чл. 297 ГПК е задължително за съдилищата, учрежденията и общините в РБ. Поради това неотносимо към делото е посоченото от касатора решение № 376 от 19.10.2010 г. по гр. д. № 641/2010 г. на ВКС, ІІ г. о. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва заплати на ответника по касация на Р. А. Я. сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв., а на адвокат Д. Л. от АК-Р. сумата 1200 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ответниците Ю. Ф. Я., Н. Е. Е., М. Е. Я. и Ф. Е. Х. на основание чл. 38, ал.2, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА и чл. 9, ал. 3 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,