Определение № 2396 от 13.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4902/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от М. Х. Ц. и В. В. Ц., чрез адвокат Р. С., срещу въззивното решение на Окръжен съд – София №284/09.08.2024г. по в.гр.д. №793/2023г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, като постановено при неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Ответниците М. Г. М. и Н. В. М., с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Г. Д., оспорват жалбата. Твърдят, че не са налице предвидените в ГПК основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по поставения в изложението въпрос. В условие на евентуалност изразяват становище за нейната неоснователност. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Етрополе, с което: e отхвърлен предявеният насрещен иск от М. Х. Ц. и В. В. Ц. против М. Г. М. и Н. В. М. за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № .., т..., рег. № ..., дело № ... год. от ... година на нотариус рег. №... по РНК Я. Д., с район на действие РС-Е., поради липса на съгласие; прието е за установено по отношение на М. Х. Ц. и В. В. Ц., че М. Г. М. и Н. В. М. са собственици на недвижим имот – апартамент № ., находящ се в [населено място], общ. Е., Софийска област, кв.. по плана на града, блок № ., вх. ., ведно с принадлежащото му избено помещение № ., с площ 5,52 кв.м. и съответните 2.374% ид.ч. от общите части на сградата, и от право на строеж, и М. Х. Ц. и В. В. Ц. са осъдени да предадат на М. Г. М. и Н. В. М. владението върху посочения недвижим имот – апартамент № ., находящ се в [населено място], общ. Е., Софийска област, кв.. по плана на града, блок № ., вх. .. За да постанови този резултат, въззивният съд приел за установено от фактическа страна, че с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № ..., т. .., рег. № ..., дело № ... год. от... г. на нотариус рег. №.., с район на действие РС-Е., ответниците М. Ц. и В. Ц. продали на М. М. собствения си недвижим имот, придобит по време на брака им, представляващ апартамент № .., находящ се в [населено място], кв. .., блок № ., вх. ., ведно с принадлежащото му избено помещение № ., с площ 5,52 кв.м. и съответните 2.374% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж. Посочил, че към датата на сключване на договора за покупко-продажба, купувачът М. М. бил в граждански брак с ищцата Н. М., поради което направил извод, че правото на собственост било придобито в режим на съпружеска имуществена общност. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните пред първостепенния съд свидетели на ищцовата страна Я. Д. (нотариус с рег. №.. и район на действие Районен съд – Етрополе) и Н. Н. (технически сътрудник в нотариалната кантора), както и показанията на разпитания пред него свидетел Г. М. (син на ищците). От същите приел за установено, че страните се явили в нотариалната кантора на нотариус Д. за сключване на процесната покупко-продажба, а купувачът М. М. бил придружаван от сина си Г. М.. Страните били редовни клиенти на кантората, като след тази сделка са я посещавали и за други услуги. Те били спокойни, никой не бил притеснен и били категорични за предмета на сделката. Посочили сумата, която е продажна цена по сделката; нотариалният акт бил прочетен, документите подписани, а договорената цена била платена в брой, тъй като била под 10 000 лева. Според свидетелите при изповядване на сделката не ставало въпрос за заем, нямало неясноти и допълнителни въпроси. Съдът посочил, че според свидетеля М. той не е давал на М. и съпругата му заеми, а само един автомобил на изплащане, за който М. превеждал средства от чужбина. Съдът кредитирал и показанията на разпитаните пред въззивната инстанция свидетели на въззивниците – Й. К. Г. и К. М. К., от които приел за установено, че познават страните по сделката и Г., който бил син на М. и Н.. Съдът посочил, че свид. Г. чул, че Г. заплашвал М. за пари, за лихви и казвал, че ще го остави на улицата. Според него прехвърлянето на апартамента било, за да получи М. Ц. парична сума, от която се нуждаел. Уговорката била след връщане на сумата, да се върне обратно имота. Според свид. К., на Й. Г. му трябвали пари и М. се съгласил да си заложи апартамента, за да получи парите от Г. в заложната къща. Получените от апартамента пари М. Ц. предал на Й. Г. пред свидетеля К.. Въз основа на така установеното, въззивният съд посочил, че произнасянето по ревандикационният иск е в зависимост от резултата по предявения от ответниците насрещен иск за нищожност. По отношение на него съдът изложил съображения, че ищецът трябва да посочи конкретното основание, на което твърди нищожността на сделката, като съдът не е задължен служебно да проверява всички незаявени основания. Позовал се на разясненията, дадени в трайно установената практика на ВКС, включително и задължителна такава (ТР №5/2014г. на ОСГТК на ВКС) относно предвидения в чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД порок на сделката „липса на съгласие“, който се свързвал със съзнателната липса на воля – когато изявлението е направено при т.нар. „съзнавана липса на съгласие“ (изтръгнато с насилие, направено без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример и др.). Развил съображения, че при липсата на съгласие едната или двете страни осъзнават, че външно правят изявления, които формално осъществяват фактическия състав на договора, но без намерение за обвързване и това следва да се преценява към момента на сключване на договора. С оглед на тези принципни разрешения и въз основа на кредитираните показания на свидетелите Д., Н. и М. (присъствали при сключване на сделката), въззивният съд направил извод, че ответниците – прехвърлители са били наясно с предмета на сделката, съдържанието на насрещните права и задължения, както и с правните й последици. Приел, че по делото не е установено ответниците да не са били съгласни да продадат имота на М. М.. Напротив, посочил, че те са се явили лично пред нотариуса и са заявили, че продават имота за сумата от 9 900лв., подписали са нотариалният акт, с което са направили валидни волеизявления, насочени към пораждане на правните последици на продажбата. Развил и съображения, че по делото не са събрани доказателства, установяващи факти, от които да се направи извод за осъществено физическо въздействие спрямо тях във връзка със сключване на оспорената сделка; нямало данни ответниците да са подали сигнали до правоохранителните органи за осъществени спрямо тях противоправни действия, нито медицински документи за упражнено насилие. Отбелязал, че имало данни за подадени жалби до ГДБОП и до Софийска окръжна прокуратура срещу сина на ищците, но те били подадени седем години след сключване на процесната сделка. В заключение, въззивният съд достигнал до извод, че твърдението, че сделката е сключена при липса на съгласие и не са целели правните й последици поради упражнено насилие, е останало недоказано. Съдът посочил, че пред първостепенният съд въззивниците са навели и доводи за унищожаване на сделката, като сключена при заплашване. Приел, че този иск е недопустим, като предявен след изтичане на преклузивния тригодишен срок по чл.32, ал.2 от ЗЗД. За пълнота на изложението посочил, че по делото не е установено по отношение на ответниците да са били отправяни заплахи от насрещната страна или трето лице, чрез които те да са били мотивирани да изразят воля за сключване на процесната сделка. Приел, че като такива не могат да се квалифицират претендираното заплащане на лихви и изявлението, че ако същите не се плащат, ответниците ще бъдат изведени от имота, който самите те са продали и не е тяхна собственост. Намерил, че дори такива заплахи да са били отправяни, те са ирелевантни, тъй като са били направени след сключване на процесната сделка. Отбелязал, че мотивът за сключване на сделката била нуждата от пари, които непосредствено след това били предадени на свидетеля Г.. Посочил още, че поддържаното във въззивното производство възражение за нищожност на сделката като привидна, сключена при заобикаляне на закона, не е надлежно въведено и не може да бъде обсъждано по същество. Изложените съображения обосновали крайния извод на съда, че ответниците владеят процесния недвижим имот без наличие на правно основание, поради което предявеният иск с правно основание чл.108 от ЗС е основателен, а насрещният такъв – неоснователен. Касаторите са направили искане за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1 от ГПК по правния въпрос: Длъжен ли е съдът да извърши правна квалификация на твърдените факти по насрещната искова претенция, приета за разглеждане в първоинстанционното производство. Твърдят противоречие на решението с практиката на ВКС в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №124/24.03.2011г. по гр.д.№882/2010г. на ІV г.о.; решение №389/23.05.2010г. по гр.д.№738/2009г. на ІV г.о.; решение №249/23.07.2010г. по гр.д.№92/2009г. на ІV г.о. Съдът намира, че поставеният въпрос е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение №338/11.10.2012г. по гр.д.№1383/2011г. на ІV г.о.; решение от 20.02.2012г. по гр.д.№658/2011г. на ІІІ г.о.; решение от 08.03.2011г. по гр.д.№127/2010г. на ІV г.о.; решение от 23.07.2010г. по гр.д.№92/2009г. на ІV г.о., поради което осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на решението следва да бъде допуснато по поставения въпрос, уточнен от съда (съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) в следния смисъл: за задължението на въззивния съд да определи правното основание на исковата претенция въз основа на обстоятелствата изложени в исковата молба, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Жалбоподателите М. Х. Ц. и В. В. Ц. следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 56лв. Мотивиран от горното, съдът