Определение № 559 от 13.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 459/2010 г.

Производство по чл. 274 ал. 3 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба от С. А. Р. срещу определение № 1666 от 16.09.2010 г. по гр. д. № 713/10 г. на Окръжен съд гр. П.. Правят се доводи за допуснати нарушения на съдопроизводството и се иска отмяна на определението. Ответниците по жалбата Г. Б. К. и А. А. К. оспорват същата. ВКС, след като взема предвид доводите в жалбата и отговора, след като извърши проверка на данните по делото, прие за установено следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна в процеса и е процесуално допустима. С определение № 1394 от 01.07.2010 г. по гр. д. № 3907/09 г. Районен съд гр. П. е оставил без разглеждане като недопустими предявените от С. Р. срещу Г. К. и А. К. искове за установяване, че към момента на съставяне на нот. акт № 37 от 23.09.2009 г., еднофамилна жилищна сграда с площ 42 кв. м. с идентификатор 55155.503.670.3 находяща се в имот с идентификатор 55155.503.670. по КК на гр. П., не е съществувала. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определението. Приел е, че ищцата е съсобственик на идеална част от имота. Между нея и ответниците имало висящо дело за делба. С влязло в сила решение искът за делба на процесната сграда бил отхвърлен, тъй като тя била изключителна собственост на ответника К.. Не се спори, че за сградата ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт. Според въззивния съд искът е недопустим, тъй като с него се цели доказване на факт към определен момент, а не съществуване на правоотношение. Доводите в исковата молба че сградата не съществува, тъй като се срутила, а и не била жилищна, не обосновавали правен интерес. Съгласно чл. 274 ал. 3 ГПК, на обжалване с частна жалба пред ВКС подлежат определенията на въззивните съдилища с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения преграждащи по-нататъшното развитие на делото, или определения с които се дава разрешение по същество на други производства, или се прегражда тяхното развитие, но когато са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК. В изложението към жалбата са формулирани въпроси дали правната квалификация на иска е за установяване на факт, или за неистинността на документ и кой определя същата - съдът или ищеца. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК. При проверка на основанията за обжалване ВКС счита, не са налице сочените основания за допустимост на касационната жалба по чл. 280 ал. 1 ГПК. Първият въпрос е фактически, а не правен. Преценката на съда при определяне правното основание на иска е винаги конкретна и зависи от фактите посочени в исковата молба. Посочената съдебна практика е относима само към въпроса на кого е задължението да определи правната квалификация на иска. Твърди се, че въззивното решение противоречи на решения № 75 от 15.08.1988 г. по гр. д. № 26/88 г. на ВС ОСГК и № 2224 от 28.12.1984 г. по гр. д. № 1120/84 г. на ВС II ГО. В тях е прието, че ищецът е длъжен да изложи фактическите основания на претенцията си, но не е длъжен да квалифицира иска си. Дадената от него правна квалификация не е задължителна за съда, на когото принадлежи задължението да определи приложимия закон. В случая съдът е определил правното основание на иска, а от тук и допустимостта на иска, като е съобразил фактите изложени в исковата молба и петитума на иска, затова определението му не противоречи на съдебната практика. С оглед на изложеното, няма основание частната касационна жалба да бъде допусната до касационно обжалване. Водим от горното, съдът