Определение № 853 от 07.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 797/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. Т., срещу решение № 95 от 31.05.2012г. по в.гр.д. № 132/2012г. на Окръжен съд - Ямбол, с което е потвърдено решение № 78 от 08.02.2012г. по т.д. № 2809/2011г. на Районен съд - Ямбол, за уважаване на предявените по реда на чл.422 ГПК срещу касатора положителни установителни искове, като е признато за установено, че съществуват вземания на [фирма] по договор за банков кредит срещу ответника – настоящ жалбоподател, в качеството му на поръчител, за сумите: 10 067,40 лева - главница; договорна лихва от 651,07 лева за периода от 10.03.2010г. до 20.12.2010г. и наказателна лихва от 56,66 върху просрочената главница за периода от 10.03.2010г. до 20.12.2010г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът по жалбата, [фирма], счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, съответно се позовава и на неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, за неоснователни оплакванията на въззивника- настоящ касатор, за недоказаност на твърдението на банката - ищец за настъпила предсрочна изискуемост на вземането и за погасяване на отговорността му като поръчител, поради изтичане на преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. Изложени са съображения, че настъпването на предсрочната изискуемост на кредита е обусловено от два елемента: обективен – изразяващ се в непогасяване изцяло или частично на две поредни дължими от кредитополучателя погасителни вноски, и субективен- предполагащ възможност и избор на банката да направи кредита предсрочно изискуем. Изложени са съображения, че въпреки, че обективната предпоставка, установена чрез момента на спирането на плащанията, е настъпила още през м. март 2010г., кредитът не се е трансформирал автоматично в предсрочно изискуем, поради отсъствието на субективния елемент – упражнено от банката правомощие по чл.21 от договора за кредит, поради което е направен извод, че шестмесечният преклузивен срок по чл.147 ЗЗД не е изтекъл към 21.12.2010г., на която дата е подадено заявлението по чл.417, т.2 ГПК и от която се счита заведен и искът по чл.422 ГПК. В изложението към касационната жалба се поддържа, че въззивният съд с решението си се е произнесъл по значимите за изхода на спора правни въпроси: „/1/ Уговорената в договора за кредит предсрочна изискуемост на задължението, настъпва ли автоматично с факта на неплащане на две вноски с настъпил падеж, при липсата на уговорена в договора възможност и избор на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем?; /2/ Кой е началният момент, от който започва да тече шестмесечният срок, съгласно чл.147, ал.1 ЗЗД, с изтичането, на който се погасява отговорността на поръчителя при непредявен в този срок иск от кредитора?”. Допускането на касационния контрол се основава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По първия формулиран от касатора въпрос въззивният съд, като е приел, че за да се обяви кредитът за предсрочно изискуем банката следва да е упражнила това свое право, е постановил акта си в съответствие с даденото в съобразителната част на т.18 от Тълкувателно решение № 4 / 18.06.2014г. по тълк.д. № 4 / 2013г., тълкуване на чл.60, ал.2 Закон за кредитните институции за обявяване предсрочна изискуем на банков кредит. Според него, постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника - кредитополучател. Обявяването на предсрочната изискуемост по см. на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, поради което предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Ето защо, въпреки, че този въпрос е обуславящ за изхода на спора, по отношение на него не е осъществен релевираният допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, който освен това е формално наведен, без обосновка. Спрямо втория въпрос липсва общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като, не би довел до промяна на резултата по делото, доколкото, както е посочил и самият касатор, отговорът на този въпрос е обусловен в атакувания акт от отговора на първия въпрос. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд