Определение № 680 от 30.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 675/2012 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 6219/21.VІ.2012 г. на [фирма]-С., подадена против решение № 771 на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от 15.V.2012 г., постановено по гр. дело № 3452/2011 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение на СГС, ГК, с-в І-13, от 18.VІІ.2011 г. по гр. д. № 6727/2010 г.: за осъждането на този търговец да заплати – на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД – на ищците А. П. Ц. и Д. П. Б.- двете със съдебен адрес в [населено място], сума в размер на 52 301 лв. /петдесет и две хиляди триста и един лева/, представляваща обезщетение за ползването на реална част /с площ от 156 кв.м./ от техен съсобствен при равни права недвижим имот за период от 2 години, считано от 8.VІ.2005 г. и ведно с мораторна лихва, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 16 293.84 лв., съответно за периода от 2.ІІ.2008 г. и до 8 юни 2010 г., както и законната лихва върху горепосочената главница, считано от датата на завеждане на делото /8.VІ.2010 г./ и до окончателното й изплащане, а също и разноски за двете инстанции, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в размер общо на 5 796.24 лв. Оплакванията на търговеца-касатор са за необоснованост и постановяване на обжалваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му, като неправилно, и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който кумулативно съединените осъдителни искове на А. и Д. П. с правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и съответно по чл. 86, ал. 1 от същия закон да се отхвърлят – като неоснователни и недоказани - в предявените техни размери, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на търговеца настоящ касатор бъдат присъдени всички направени по делото разноски. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК д-вото касатор обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваното решение САС се е произнесъл по в противоречие с практиката на ВКС по материално- и/или процесуалноправния въпрос: „Дължимо ли е обезщетение за ползване на реална част от имот, върху която са разположени търговски обекти, представляващи елементи от една обща едноетажна постройка с временен статут /по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ/, при условие, че тази реална част от терена сама по себе си е неизползваема като самостоятелна площ?” Същият „правен” въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация А. П. Ц. и Д. П. Б. писмено са възразили чрез своя общ процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, развити в жалбата на софийското [фирма], като се претендира потвърждаване на този съдебен акт „със законните последици” от това, но без да се прилагат доказателства за направени в настоящето касационно пр-во разноски. В отговора се инвокира довод, че „всъщност и в изложението си касаторът повтаря доводите си за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, като ги смесва с качествено различните основания по чл. 280 ГПК”. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: За да потвърди решението на първостепенния съд за осъждане на търговеца настоящ касатор да заплати обезщетение по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД и съответно мораторна лихва върху него, на основанието по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивната инстанция е съобразила преди всичко обстоятелството, че в своя отговор по исковата молба ответникът [фирма]-С. е оспорил тези два кумулативно съединени осъдителни иска само досежно техния размер – не и по основание. Следователно релевираният в изложението на д-вото касатор към жалбата му въпрос, който дори няма правно естество, защото е фактически, при това с изцяло хипотетичен характер, въобще не е бил предмет на произнасянето на САС с атакуваното негово осъдително решение. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по същото дело. В заключение, касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, на което касаторът се позовава повторно и в изложението към жалбата си, не може да се отъждествява с основание за допустимост на касационния контрол. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение