Определение № 407 от 02.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1437/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. Б. и М. З. Б. срещу въззивно решение от 06.12.2019 г. по възз. гр. д. № 210 /2019 г. на Окръжен съд Монтана, с което е отменено решение на Районен съд Берковица, в частта с която е отхвърлен предявеният от П. Д. А. и Н. Д. К. насрещен установителен иск за собственост по чл.124,ал.1 ГПК и по чл.54,ал.2 ЗКИР и вместо това е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на М. Г. Б., М. З. Б. и Й. Г. П. правото на собственост на П. Д. А. и Н. Д. К. по отношение на реална част с площ от 2 673 кв.м., заемаща южната част от ПИ с идентификатор ............. по КК на [населено място], индивидуализирана в решението. Насрещните страни П. Д. А. и Н. Д. К. оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е подадена срещу въззивно решение по установителен иск за собственост за недвижим имот, за който в чл.280,ал.3 ГПК не е предвидено ограничение за касационно обжалване. Предмет на въззивното производство е насрещният иск за признаване право на собственост върху реална част от поземления имот. Въз основа на преценка на събраните по делото свидетелски показания въззивният съд е приел за установено обстоятелството, че страните са обработвали реални части от имота в посочените от тях местоположение и граници в периода от възстановяването на правото на собственост върху имота през 1999 г. до момента, както и че възстановеният имот е фактически реално разделен на южна и северна част с вада. Въззивният съд е приел също, че ако единият от съсобствениците се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, съгласно установената съдебна практика, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с което е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Въззивният съд е приел, че това разрешение не е приложимо в хипотезата, когато владението на сънаследника е установено въз основа на неформална делба. Въззивният съд е приел, че при постигнато между сънаследниците (страни по делото) съгласие за извършване на неформална делба, установеното от този момент владение от сънаследника поставя началото на течение на срока по чл.79 ЗС за придобиване на имота по давностно владение. Въззивният съд е приел, че обстоятелството за извършена неформална делба между сънаследниците през 1999 г. е установено със събраните по делото свидетелски показания. Въззивният съд е приел, че ищците по насрещния иск са установили и упражнявали фактическа власт като собственици върху реална част от имота с площ от 2 673 кв.м. в южната част на имота, заключена между две улици и граница, обозначена на скицата на вещото лице И. на л.214 от делото с цифрите 1-2-3-15, непосредствено след неформалната делба през 1999 г. до момента. Владението е било известно на ищците по първоначалния иск М. и М. Б. и не е било смущавано от претенции и несъгласия. В представеното изложение за допускане на касационно обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, жалбоподателите извеждат следните правни въпроси, за които твърдят, че са разрешени в противоречие с посочена от тях съдебна практика.: • Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.12 ГПК, чл.235,ал.2 ГПК и чл.236,ал.2 ГПК, за да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263 ГПК, да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства, конкретно, ясно и точно да изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не и да изложи самостоятелни фактически и правни изводи по същество на спора? Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика въззивният съд е обсъдил всички доводи на жалбоподателите, въз основа на преценка на всички събрани по делото доказателства за релевантните за спора факти. • Може ли въззивният съд да се произнася за правилността на първоинстанционното решение извън посоченото във въззивната жалба при ограничението на чл.269,изр.2 ГПК? Въпросът не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е излязъл извън наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на въззивното решение и е разгледал спорния между страните въпрос дали ищците по насрещния иск са собственици на частта от имота на наведеното от тях основание. • Приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между сънаследници на имот, когато съсобствеността им не произтича от юридически факт, различен от наследяването, в случая - неформална делба – спогодба на имота? Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената съдебна практика, включително посоченото от жалбоподателите решение № 549 от 30.12.2010 г. по гр.д. № 217 /2010 г. на ІІ г.о. на ВКС, за случаите, в които владението на сънаследника, претендиращ придобиване на имота по давност, е установено въз основа постигнато съгласие между сънаследниците за извършване на тъй наречената „неформална“ делба. В това решение е прието, че след като сънаследниците са взели решение за разпределяне помежду си на собствеността върху сънаследствените имоти, то установеното от този момент владение на сънаследника, комуто имотът се дава в дял, поставя началото на течението на срока по чл.79 ЗС за придобиване на имота чрез давностно владение. В това свое решение съставът на ВКС е посочил и друго подобно разрешение - решение № 307 от 18.07.1995г. по гр.д. № 97/95г. на І г.о. на ВКС. Посоченото от жалбоподателите тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по т.д. № 1 /2012 г. на ОСГК на ВКС е неприложимо в случая, тъй като дава отговор за началния момент на владението при липса на съгласие между сънаследниците, а в случая не е установена такава фактическа обстановка. А твърдението на жалбоподателите, че е неправилна преценката на въззивния съд, че между сънаследниците е постигнато съгласие чрез неформална делба, е довод по същество и не следва да бъде обсъждан във фазата по допускане на касационно обжалване. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени наведените основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство касационните жалбоподатели нямат право на разноски, а искането на ответниците П. Д. А. и Н. Д. К. за присъждане на направените разноски за възнаграждение за един адвокат за процесуално представителство, е основателно и доказано за сумата 1 000 лева с представения по делото договор за правна защита и съдействие (л.68), в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата. Воден от изложеното настоящият състав