Определение № 3194 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 967/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Д. С., представляван от адв. А. Д., против въззивно решение № 226/ 28.11.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 463/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 823/23.06.2024 г. по гр. д. № 1036/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив за обявяване за окончателен на предварителен договор от 18.04.2017 г., сключен между продавача С. С. и купувача А. Д., за продажба на апартамент с идентификатор ..... по КККР на [населено място], на втори етаж от триетажна масивна жилищна сграда, изградена в поземлен имот с идентификатор ....., със застроена площ от 66,50 кв. м, находящ се в [населено място], [улица], заедно с избено помещение и с 1/20 ид. ч. от дворното място, застроено и незастроено с площ от 392 кв. м, съставляващо имот с пл. № ...., за който е отреден парцел I – за обществени и жилищни нужди, кв. .... Предварителният договор е обявен за окончателен при условие, че в двуседмичен срок от влизане в сила на решението, ищцата – купувач ще заплати остатъка от продажната цена в размер на сумата 466,50 евро. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1) за задължението на въззивния съд да мотивира съдебния си акт съобразно изискванията на чл. 236 ал. 2 и чл. 269 ГПК; 2) длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността, само ако заинтересованата страна е направила такива възражения. По отношение на първия въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС - решение № 50159/08.03.2023 г. по т. д. № 1218/2021 г.. II т. о., решение № 69/10.05.2022 г. по гр. д. № 2530/2021 г., III г. о., решение № 107/27.07.2015 г. по т. д. № 4680/2013 г., I т. о., решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г., IV г. о., решение № 178/24.04.2017 г. по т. д. № 1340/2015 г., I т. о. и решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о.; а по втория въпрос – с ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Ответната страна по жалбата - А. Т. Д., представлявана от адв. Я. Я., в писмен отговор поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: Въззивният съд е приел, че съгласно представения предварителен договор от 18.04.2017 г., С. С. е обещал да продаде на купувачката А. Д. апартамент на втори етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], заедно с избено помещение и с 1/20 ид. ч. от дворното място, застроено и незастроено с площ от 392 кв. м, срещу заплащане на цена в размер на 45 000 евро. Цената следвало да бъде заплатена на части (конкретни падежи не са посочени), като сумата от 10 000 евро продавачът е получил по банков път в деня на подписване на договора. Сключването на окончателния договор е уговорено да се стане в срок до 31.10.2017 г. пред нотариус В. П.. Владението върху имота е предадено от продавача на купувача в деня на подписване на предварителния договор. По делото не е било спорно, че от уговорената продажна цена ищцата заплатила общо сумата 44 533, 50 евро (с платежни нареждания от 18.04.2017 г., 11.08.2017 г. и от 13.07.2018 г.), като останала дължима сумата 466,50 евро. Срокът за сключване на окончателния договор е удължен на два пъти с двустранно подписани анекси, съответно до 18.04.2018 г. и до 18.07.2018 г. Обсъждайки събраните по делото доказателства, възраженията и доводите на страните, съдът е посочил, че пред първата инстанция ответникът не е правил възражения за недействителност на предварителния договор. В тази връзка въззивната инстанция се е позовала на задължителната практика на ВКС (ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК, ВКС), че съдът следи служебно за нищожността на правните сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, и се произнася в мотивите на решението си по тях, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В случая тази хипотеза не е налице, доколкото твърдяната (едва с въззивната жалба) нищожност на договора – поради противоречие със закона или добрите нрави - не се установява да произтича пряко от сделката или от доказателствата по делото. Дори в предварителния договор страните да не бяха включили клауза, че уговорената цена от 45 000 евро е окончателна и не подлежи на корекция, изменение на договора в тази част, както и във всяка друга, може да стане само по взаимно съгласие или на основания, предвидени в закона (чл. 20а, ал. 2 ЗЗД). Тези условия не се установяват. Предварителният договор не е прекратен, ищцата е изправна страна по сделката, респ. неплащането в пълен размер на договорената цена не е пречка да се обяви за окончателна сделката. Предявеният иск не е погасен по давност, тъй като от уговорения с анекса срок за сключване на окончателен договор до подаване на исковата молба не е изтекъл петгодишният давностен срок. В заключение е направен извод, че са налице предпоставките по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения между страните предварителен договор за продажба на процесния недвижим имот, при условие, че ищцата заплати на ответника остатъка от продажната цена в размер на сумата 466,50 евро в двуседмичен срок от влизане на решението в сила. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. По първия въпрос в изложението, касаещ правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, обжалваното решение не противоречи на създадената задължителна и трайно установена практика на ВКС (вкл. и посочената от касатора). Безпротиворечиво в тази практика се приема, че при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Въззивната инстанция е съобразила тези основни положения. Обсъдени са в съвкупност релевантните за спора писмени и гласни доказателства, посочено е кои и защо се кредитират, респ. на кои от тях и защо съдът не дава вяра, установените факти са субсумирани под приложимата материалноправна норма. Следователно, въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС на РБ. Несъгласието на страната с изводите на съда и аргументацията й в изложението са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По втория поставен въпрос въззивното решение е постановено в съответствие с приетото и разясненията, дадени в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК, ВКС. Решаващият съд е съобразил, че за нищожност, която е неустановима пряко от съдържанието на договора, нито от доказателствата по делото, не се следи служебно. В цитираното тълкувателно решение е разяснено, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността е видима от представените с исковата молба или с отговора на исковата молба доказателства и въз основа на тях установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Съдът няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства, защото това би било в противоречие с принципа на диспозитивното начало. При този изход на делото в касационната инстанция, основателно е искането на адв. Я. за присъждане на възнаграждение за осъществената от него на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА безплатна адвокатска защита пред ВКС на ответницата по касационната жалба. В случая се касае за минимален обем извършени процесуални действия по защитата на страната - изготвяне на писмен отговор, без участие в съдебно заседание. Предвид защитавания материален интерес в касационната инстанция и с оглед действителната фактическа и правна сложност на спора в селективната фаза по чл. 288 ГПК съдът намира, че адвокатското възнаграждение на процесуалния представител следва да се определи в размер на сумата 1 000 лв., която е справедлива и достатъчна за положения от адв. Я. труд в този етап от производството. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение