Определение № 3379 от 06.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 569/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Г., представляван от адв. Бл. Б., срещу решение № 340 от 27.10.2022 год., постановено по въззивно гр. д. № 507/2022 год. по описа на Пернишкия окръжен съд. С него съдът се е произнесъл по претенция на касатора с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС против В. Е. Н. и Г. Б. К., за признаване правото му да изкупи описаните в нотариален акт за покупко-продажба № 97, том V, рег. № 4341, дело № 777 от 14.12.2015 год. на Б. К. - нотариус с район на действие Районен съд – Радомир, 1/2 ид. част от УПИ **, кв. 38, находящ се в [населено място], [улица], ведно с построените в него апартамент от жилищната сграда със застроена площ от 40 кв. м., състоящ се от стая, кухня, коридор и входно антре със самостоятелен вход, както и мазето под северния ъгъл на къщата, клозета и бараката - всички попадащи в тази северозападната половина на поземления имот.

Съгласно фактическите констатации на въззивния съд, към 14.12.2015 год. процесният урегулиран поземлен имот е бил съсобствен, при дялове, както следва: 1/2 ид. част за В. Е. Н. от една страна и от друга 1/2 ид. част за С. Г. А., А. Г. И. и А. Г. А.. По документи за собственост:

• с реално използване на северозападната половина от дворното място за В. Н., ведно с построените в него: апартамент в жилищната сграда, състоящ се от стая, кухня, коридор и входно антре със самостоятелен вход; мазе под северния ъгъл на къщата; клозет и барака – всички попадащи в тази половина на поземления имот;

• с реално използване на югоизточната половина от дворното място за А. И., С. А. и А. А., ведно попадащите в тази половина: апартамент, състоящ се от стая, кухня и коридор на първия етаж на масивната къща, със самостоятелен вход; мазе под източния ъгъл на къщата; клозет и барака.

Впоследствие, на 21.09.2016 год. с нотариален акт за покупко- продажба 151, т. ІІ, рег. № 718, д. 338/2016 год. С. А. и А. И. са продали на тяхната сестра А. А., техните общо 2/3 ид. части от гореописаната 1/2 ид. част от процесния недвижим имот и от построената в неговата югоизточна половина жилищна сграда/източната половина/.

Прието е от съда за безспорно между страните, че преди датата на продажбата, продавачът В. Е. Н. не е предлагал на никой от останалите съсобственици да изкупи неговата част от съсобствения недвижим имот. Отчетено е също така, че материалноправната си легитимация ищецът Р. Г. обосновава с твърдението, че А. А. е негова майка, като след смъртта ѝ е придобил югоизточната половина от имота в качеството на единствен неин законен наследник.

При така установената фактическа обстановка и с оглед очертания предмет на спора, съдебният състав приема предявения иск за неоснователен, на първо място поради липсата на доказателства, че ищецът Г. е наследник на А. А.. От друга страна се позовава на показанията на И. К. – доведена като свидетел от самия ищец, съгласно които Р. Г. е разбрал за извършената продажба „преди около 5-6 години“. Показанията са дадени в о. с. з. на 24.02.2022 год., а исковата молба е подадена на 02.10.2020 год. В този смисъл въззивният съд е намерил за изтекъл и установеният в чл. 33, ал. 2 ЗС двумесечен срок за предявяване на иска. Воден от тези съображения и предвид съвпадението между крайните му изводи с достигнатите от първоинстанционния съд, окръжният е потвърдил постановеното на 05.05.2022 год. решение по гр. д. № 776/2020 год. по описа на Радомирския районен съд за отхвърляне на иска.

В касационната си жалба Р. Г. поддържа становище за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си към нея се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с въпросите относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания и доводите в отговора на същата, както и да изложи собствени мотиви по предмета на спора. Според касатора били игнорирани показанията на разпитаните по делото свидетели, че В. Н. първоначално решил да продава своята идеална част от процесния имот, като Р. Г. поискал да го купи, но ответникът се отказал от продажбата, а едва много по-късно същият разбрал, че идеалната част е продадена на ответницата К.. Била игнорирана още приетата СТЕ, в която вещото лице дава заключение, че северозападната част от сградата, обособена като апартамент с площ 40 кв. м., не отговаря на условията на чл. 40, ал. 1 ЗУТ. Това обосновавало противоречие с т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 19.12.2013 год. по тълк. д. № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, както и с трайно установената практика на ВКС в решение № 55 от 03.04.2014 год. по т. д. № 1245/2013 год., I т. о., решение № 263 от 24.06.2015 год. по т. д. № 3734/2013 год., I т. о., решение № 111 от 03.11.2015 год. по т. д. № 1544/2014 год., II т. о. и др.

Ответниците В. Е. Н. и Г. Б. К. не вземат становище по жалбата.

При проверка за допустимост на настоящото производство, ВКС, състав на II г. о., намира, че касационната жалба е редовна и подадена от процесуално легитимирана страна, в срок и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Изложените към нея оплаквания обаче не обосновават допускането ѝ до касационно обжалване поради следните съображения:

Трайната съдебна практика по приложението на чл. 33, ал. 2 ЗС приема, че въпросите за началото на срока и за това кога ищецът е узнал или е могъл обективно да узнае за извършената продажба, и оттам - дали искът е предявен в законоустановения срок, са част от правния спор между страните, възникнал с предявяването на иска относно съществуването на субективното материално право на изкупуване. По тях съдът следва да се произнесе с решение, с което да признае или отрече наличие на потестативното право, предмет на иска. Преценката се извършва въз основа на събраните по делото доказателства и доводите на страните, и се обективира в съдебното решение. Указаният срок е преклузивен, поради което изтичането му погасява непредявеното потестативно право и само по себе си влече неоснователност на предявения иск – в този смисъл решение № 364 от 15.11.2011 год. на ВКС по гр. д. № 735/2010 год., I г. о., решение № 121 от 21.06.2013 год. на ВКС по гр. д. № 862/2012 год., II г. о., решение № 296 от 15.07.2011 год. на ВКС по гр. д. № 179/2010 год., IV г. о. В установената съдебна практика, включително и цитираната от касатора, се приема без никакво съмнение, че съдът е длъжен да обсъди и мотивира преценката си по отношение на онези доводи, възражения и доказателства, които са правнорелевантни за изхода на конкретния правен спор. В случая е достигната констатация за преклудиране правото на ищеца да иска изкупуване на несобствената му идеална част от недвижимия имот. При този извод е абсолютно ирелевантно за основателността на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС да се изследва и обсъжда дали обособените като самостоятелни обекти в сградата жилища съответстват на изискванията на ЗУТ /заключенията на вещото лице засягат именно този въпрос/. Що се касае до довода за необсъждане на свидетелските показания – аргументите на страната са тенденциозни и не съответстват на действителните данни по делото. В исковата молба, а и в хода на процеса, ищецът въобще не е навеждал конкретни твърдения за това кога е узнал за продажбата. Нещо повече, доведеният от самия него свидетел дава показания, че е знаел за нея години преди завеждане на делото. Ищецът не е възразявал или опровергавал тези показания. Отделен въпрос е, че не е доказано по надлежен ред и качеството му на законен наследник на А. А., а удостоверението за наследници на което се позовава, не се открива по делото. Ето защо следва да се приеме, че соченото противоречие с практиката на ВКС не е налице, а предвид наличието ѝ и липсата на предпоставки за нейното изменение или осъвременяване, поставените въпроси няма как да се приеме, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следователно, релевираните основания за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не се установяват.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,