Определение № 331 от 18.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 519/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Кино Арена“ ЕООД /н./, [населено място], срещу решение № 402/23.12.2019г., постановено по т.д.№ 277/2019г. от Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № 127/11.03.2019г. по т.д.№ 376/2018г. на Старозагорски окръжен съд в частта за определяне на 31.12.2018г. за начална дата на неплатежоспособността и свръхзадължеността на дружеството „Кино Арена“ ЕООД /н./ и е определена датата 31.12.2016г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответниците „Лето инвестмънт“ АД и „Лето инвест“ ООД, със съдебни адреси в [населено място], оспорват касационната жалба. Ответникът „Ай Ти Сървиз 2010“ ЕООД, [населено място], не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че длъжникът – настоящ касатор е бил кредитополучател по договор за кредит от 14.02.2007г., сключен с „И Еф Джи Прайвит Банк“ – Люксембург, вземанията по който са прехвърлени с договор от 07.10.2011г. на „Юробанк България“ АД и задълженията по договора за кредит са били обявени за предсрочно изискуеми с нотариална покана от 19.03.2018г. Кредиторът „Лето инвестмънт“ АД се легитимира с договор за цесия от 28.09.2018г., като и двете цесии за били съобщени на длъжника. Кредиторът „Лето инвест“ ООД е правоприемник на преобразуваното „И Ар Би Лизинг“ ЕАД, с което длъжникът е имал сключени три договора за лизинг - един от 14.02.2007г. и два от 18.06.2012г. Решаващият състав е изложил съображения, че първоинстанционният съд неправилно е определил началната дата на неплатежоспособност на длъжника единствено на база на направеното на 03.01.2019г. „последно плащане“, тъй като според заключенията на икономическата експертиза по делото е установено, че към 04.01.2019г. съотношението между активите и пасивите на дружеството е 0,0004 и при коефициент на обща ликвидност от 0,0007 дружеството е било в очевидна неплатежоспособност. Счетено е, че това състояние не е възникнало ненадейно, а е резултат на търговска практика, чиито проявления е трябвало да бъдат отразени в годишните финансови отчети за предходните 2015г., 2016г. и 2017г., които са били обявени в търговския регистър през 2018г. Посочени са краткотрайните активи и краткосрочните задължения на дружеството към 31.12.2016г. и 31.12.2017г. и е формиран изводът, че към 31.12.2016г. икономическото състояние на дружеството е било влошено до предела, границата, от която подобрението е невъзможно – всички изчислени коефициенти за обща, бърза, незабавна и абсолютна ликвидност към края на 2016г. и 2017г. са под единица. Пловдивският апелативен съд е посочил, че данните са взети от финансовите отчети на дружеството, като е без значение фактът на направени плащания през 2016г. и 2017г., поради настъпилата в края на 2016г. финансова невъзможност на дружеството да изпълнява навреме краткосрочните си задължения, а спиране на плащането е налице и тогава, когато длъжникът е платил изцяло или частично вземанията на определени кредитори. Посочени са и коефициентите на финансова автономност и на задлъжнялост, които са отрицателни числа и съответно към 31.12.2016г. състоянието на дружеството е преценено като необратимо, поради което тази дата е определена за начална дата на неплатежоспособността. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя въпроси, по които според него въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС: „При определяне на началната дата на неплатежоспособност и конкретно преценката на цялостното икономическо състояние на предприятието – длъжник, само коефициентите на ликвидност ли са от значение? Фактът на извършени плащания през годините преди и след определената начална дата на неплатежоспособност без значение за обективното състояние на платежоспобност ли е? При определяне на началната дата на неплатежоспособност следва ли да се изследва въпросът кога е настъпило спиране на плащанията и дали това спиране е към един или към всички кредитори?“. По трите въпроса общо е посочена практиката на ВКС по решение № 202/10.01.2014г. по т.д.№ 1453/2013г. на II т.о., решение № 33/07.09.2010г. по т.д.№ 915/2009г. на II т.о., решение № 115/25.06.2010г. по т.д.№ 169/2010г. на II т.о., решение № 90/20.07.2012г. по т.д.№ 1152/2011г. на I т.о. и решение № 44/04.07.2012г. по т.д.№ 983/2011г. на I т.о. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поставените от касатора правни въпроси са от значение за спора и същите са обуславящи за решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице втората предпоставка за допускане на касационно обжалване – обжалваното решение да е постановено в отклонение от практика на ВКС. Така в решение № 202/10.01.2014г. по т.д.№ 1453/2013г. на II т.о., след позоваване на практиката по останалите цитирани от касатора решения на ВКС е прието, че началната дата на неплатежоспособност, разглеждана като момент на проявление на трайната неспособност на длъжника да погасява изискуемите си парични задължения към кредиторите по чл.608, ал.1 ТЗ с наличните си краткотрайни активи, се определя с оглед на неговото цялостно икономическо състояние, изразено чрез показателите за ликвидност, финансова автономност и задлъжнялост, при съобразяване на най-ранния момент на спиране на плащанията към кредиторите като външен белег на неплатежоспособността, както и че от значение за началната дата на неплатежоспособност е обективната невъзможност да се изпълняват задълженията към всички кредитори, а не спирането на плащанията към отделен кредитор. В решение № 33/07.09.2010г. по т.д.№ 915/2009г. на II т.о. изрично е посочено, че вследствие обвързаността между материалноправните предпоставки, спирането на плащанията са правно релевантни за несъстоятелността само ако са последица от трайната, обективна невъзможност за търговеца да изпълнява задълженията си. Според решение № 90/20.07.2012г. по т.д.№ 1152/2011г. на I т.о. спирането на плащанията към определен период представлява проявление, обективиране на невъзможността на длъжника за плащане, която е станала известна на кредитора. Въведената с нормата на чл.608, ал.2 ТЗ презумпция за неплатежоспособност при спиране на плащанията, представлява само средство за разместване на доказателствената тежест при установяване на основния факт дали длъжникът е изпаднал в състояние на неплатежоспособност. Съгласно легалната дефиниция на неплатежоспособността, дадена в чл.608, ал.1 ТЗ, тя представлява обективно икономическо състояние на длъжника за невъзможност за плащане, за погасяване задължения към всички кредитори, което следва да се установи и чрез коефициентите за ликвидност, финансова автономност и др. Израз на тази обективна невъзможност е и спиране на плащанията към определена дата, поради което съдебната практика не може да въведе правило, без да е определено в закона, за определяне на началната дата на неплатежоспособността нито чрез датата на първото спиране на плащанията, нито чрез датата на последното погасяване на задълженията на длъжника. Началната дата на неплатежоспособността следва да се определя не съобразно конкретно извършено или неизвършено плащане по вземане на определен кредитор, а чрез установяване доколко спирането на плащанията представлява израз на общото икономическо състояние на длъжника. Ето защо за определяне началната дата на неплатежоспособността не е нужно да се изследва икономическото състояние на длъжника към всяко едно от спиранията на плащанията, а трябва да се установи кое от тях е израз на това трайно обективно състояние на невъзможност на длъжника да погасява задълженията си по чл.608 ТЗ. Отговорът на въпроса, по който е било допуснато касационното обжалване е изведен в смисъл, че началната дата на неплатежоспособността следва да се определи с оглед на цялостното икономическо състояние на длъжника, а не само с оглед на последното извършено плащане към конкретно определен кредитор. С оглед на практиката на ВКС отговорите на въведените от касатора правни въпроси са ясни, като аргументацията на въззивния съд е изцяло съобразена с посочените разрешения. В конкретния случай тезата на касатора е, че за определяне на икономическото състояние на дружеството, следва да се съобразяват извършени плащания, на база на които да се направи извод, че липсва спиране на плащанията и съответно, че не са налице предпоставките за откриване на производството по несъстоятелност. Заявеното основание за неправилност на въззивното решение, във връзка с което са поставените правни въпроси, не съответства, а противоречи на практиката на ВКС, на която касаторът се позовава. По изложените съображения съставът на I т.о. на ВКС приема, че касационното обжалване не следва да се допуска. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд