Определение № 60368 от 20.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2169/2021 г.

Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Г. С. като пълномощник на Г. Т. Х., срещу въззивно решение № 260084 от 19.01.2021 г., постановено по гр. д. № 2523/2020 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. В изложението жалбоподателят е посочил, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1. какво е съдържанието на израза „в какво се състои порочността на решението“ в чл.260, т.3 ГПК и може ли въззивна жалба да бъде конкретизирана посредством дадена възможност за уточняване на обстоятелствата, на които се основават съображенията за неправилност на решението; 2. идентични ли са по своята правна същност изразите „срока за въззивно обжалване на решението“ и „дадената от въззивния съд възможност за уточнение на обстоятелствата, на които се основават съображенията за неправилност на решение“; 3. сочи ли на изчерпателност горната формулировка при описание на съдържанието на въззивната жалба; 4. може ли да се счита, че е налице правило за недопустимост на каквото и да е уточнение на жалбата след като тя е депозирана в срок; 5. основание ли е за спиране на производството наличието на висящо производство по чл.248 ГПК. Обосновано е само основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа се противоречие със следната практика на ВКС: решение № 145 от 22.05.2014 г. по гр. д. № 348/2014 г., първо г. о.; решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г., първо г. о.; решение № 177 от 31.12.2020 г. по гр. д. № 293/2020 г., четвърто г. о.; решение № 136/30.10.2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г. на трето г. о.; решение № 85/09.10.2020 г. по гр. д. 4291/2019 г. на първо г. о. и решение № 295/19.12.2019 г. по гр. д. № 2620/2019 г. на четвърто г. о.; решение № 51/29.06.2020 г. по т. д. № 613/2019 г. на първо т. о. Ответникът по касация Н. Г. В., чрез процесуалния си представител, счита, че касационно обжалване не следва да се допуска. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: С обжалваното въззивно решение е потвърдено изцяло решение № 1619 от 14.05.2020 г. по гр. д. № 6916/2017 г. по описа на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявения от касатора иск на основание чл.109 ЗС за осъждане на ответника да премахне незаконно построените в североизточната част на собствения му УПИ * в кв.71 по плана на [населено място] двуетажна сграда, представляваща мебелна работилница на първия етаж, офис и зимна градина на втория етаж, както и едноетажна жилищна сграда, представляваща мебелна работилница в същия имот, които пречат на ищцата да упражнява правото си на собственост върху притежаваната от нея жилищна сграда, построена в УПИ *, кв.71. Отхвърлен е и иска по чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата 1 140 лв. – разноски за материали и труд за отстраняване настъпили повреди на собствената на ищцата жилищна сграда, изразяващи се в полагане на мазилка, шпакловка на стени и тавани, грундиране, боядисване, поставяне на тапети и пренасяне на строителни отпадъци. Изложените твърдения в исковата молба са, че мебелните работилници са долепени до жилищната сграда на ищцата. В една от стаите на тази сграда има течове, паднала таванска мазилка и тапети, напуквания в резултат от силните вибрации при работата на машините, както и възможност за пожар поради използването на запалителни материали. По делото е установено, че ищцата е собственик на УПИ * и на построените в него жилищна сграда и стопански постройки, а ответникът се легитимира като собственик на съседния имот. По отношение на построената в него двуетажна сграда има издадено удостоверение за търпимост от 09.07.2010 г., както и разрешение за строеж от 28.09.2010 г. за обект „пристройка“. Изводите на първоинстанционния съд са обосновани въз основа на изслушаните заключения на съдебно-техническите експертизи. Експертизите на вещите лица Б. и Т. установяват, че по отношение на следните повреди: напукана мазилка на стени и таван, мухъл в стаята, не може да се направи заключение, че са резултат от въздействията на производствената сграда. Стаята е пристроена /оформена е фуга между нея и основната постройка/, като е изпълнена без стоманобетонови елементи и покривът й е пропаднал. Едноетажната постройка на ответника е изградена на калкан със сградата на ищцата. Същата съществува от 1974 г. като стопанска постройка с покрив от дървена конструкция, а през 2006 г. е извършено преустройство в занаятчийска работилница. При това преустройство, за което са издадени строителни книжа, са изпълнени топлоизолация и шумоизолация. Двуетажната постройка също е на калкан. Първият й етаж се ползва като ателие за дърворезба /има поставена изолация/. Въз основа на административна заповед от 2015 г. е била премахната покривната й конструкция с покритие от поликарбонатни плоскости. Според експертизата на вещото лице Н., което е извършило измерване на силата на вибрациите при работа на машините, същите са под допустимите в помещенията на ищцата. Изслушана е и комплексна експертиза на вещите лица К. и Д., която е направила същият извод по отношение на вибрациите. Районният съд е приел, че търсената защита с негаторния иск не включва искане за преустановяване дейността на ответника, а единствено искане за премахване на постройките и като последица от това - да се преустанови дейността на ответника. Изложил е съображения, че извършваната от ответника дейност може да бъде анализирана единствено във връзка с твърденията на ищцата, че постройките, които са незаконни, й пречат, както и че в тях се извършва дървообработваща дейност /като източник на вибрации и шум и създаваща опасност от пожар/. Въззивният съд е приел, че жалбата има бланкетен характер. Не е обсъждал оплакванията, направени в уточняващата молба, свързани с констатациите в експертизите и тяхното несъответствие с действителното положение. Посочил е, че същата е била подадена след оставяне на жалбата без движение от първоинстанционния съд с указание да се посочи в какво се изразява порочността на решението. Депозираното допълнение на жалбата е постъпило след изтичане на срока за обжалване, поради което съдът дължи произнасяне само по валидността и допустимостта на обжалваното решение и по правилното или неправилно приложение на императивни материалноправни норми. Изложил е съображения, че търсената защита се е изразявала в искане за премахване на постройките, както правилно е приел първоинстанционният съд. Препратил е към неговите мотиви, основани на приетите експертизи, като е обосновал и самостоятелни изводи. Посочил е също така, че в конкретния случай не е установено наличието на пречки за ищцата да упражнява правото си на собственост. Не е установено и състояние, от което може да възникнат заплашване и опасност от вредно и смущаващо въздействие върху нейния имот. Поставените в изложението въпроси от първи до четвърти включително, обобщени се свеждат до въпроса до кой момент може да бъде допълвана въззивна жалба /до изтичане на срока за въззивно обжалване или до изтичане на срока за отстраняване на нередовностите й/ и съответно длъжен ли е въззивният съд да се произнася по основания за неправилност на първоинстанционното решение, посочени в допълнение към въззивната жалба, което е подадено след срока по чл.259 ГПК, но преди изтичане на срока за отстраняване на нейните нередовности. Съгласно императивната норма на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Извън хипотезите на нищожност, недопустимост или неправилност на решението поради неправилно приложение на императивни материалноправни норми, при разглеждане на делото и постановяване на решението си въззивният съд е ограничен от посочените във въззивната жалба конкретни пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя. Тези пороци се извеждат от съдържанието на обжалваното решение. Макар съгласно чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба да следва да съдържа „указание в какво се състои порочността на решението”, липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 ГПК/. Бланкетната въззивна жалба е редовна и допустима. По такава жалба въззивният съд следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилно приложение на императивни материалноправни норми. Последвали подаването на жалбата фактически твърдения и доказателствени искания, които се основават на посочване на други пороци на първоинстанционното решение, обуславящи неговата неправилност, извън тези, касаещи приложението на императивна материалноправна норма, са недопустими, ако са заявени след изтичане срока за въззивно обжалване. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Единствената възможност жалбоподателят да внесе след изтичане на срока за обжалване допълнение към изложеното във въззивната жалба би била налице в отговор на заявени от ответника по жалбата в отговора му или в първото по делото заседание пред въззивната инстанция нови фактически или доказателствени искания в хипотезата на чл.266, ал.2 ГПК /когато се касае за обстоятелства или доказателства, които ответникът по жалбата не е могъл да узнае, посочи и представи пред първата инстанция или когато ответникът по жалбата твърди нововъзникнали след подаването на тази жалба обстоятелства или доказателства, които са от значение за делото/. В обобщение следва да се приеме, че въззивната жалба може да бъде допълвана с доводи за неправилност на решението, които не произтичат от неправилно приложение на императивна материалноправна норма, само до изтичане на срока за въззивно обжалване. Това важи и за настоящата хипотеза, в която въззивната жалба е била оставена без движение не само защото е бланкетна, а и на друго основание. В цитирания смисъл са решение № 246/23.10.2013 г. по гр. д. № 3418/2013 г. и решение № 216/19.01.2015 г. по гр. д. № 2008/2014 г. на ВКС, първо г. о., като в съответствие с тях въззивният съд се е произнесъл по посочените по-горе доводи. Цитираната в касационната жалба практика е относима за хипотеза на пререшаване на спора от въззивния съд по жалба на ищеца и задължението му да обсъди своевременно въведените възражения от ответника. Не е налице противоречие с решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г., първо г. о. и решение № 51/29.06.2020 г. по т. д. № 613/2019 г. на първо т. о., тъй като въззивният съд е изложил собствени мотиви, а не е препратил само към мотивите на първоинстанционния съд. Не съществуват предпоставки за допускане на касационно обжалване и по поставения пети процесуалноправен въпрос, който не е обуславящ за изхода на делото. Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Налице е и създадена при точно тълкуване на закона съдебна практика /обсъдената по-горе/, като не се налага нейното осъвременяване. В обобщение следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 1 000 лв., представляваща направени разноски /за адвокатско възнаграждение/. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение