Определение № 579 от 13.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 434/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационни жалби на двете насрещни страни по спора - на ищците „Пловдивска консерва“ АД, гр. Пловдив и „Филикон-97“АД, гр. Пловдив и на ответника ДА“ДРВВЗ“ срещу Решение № 358 от 28.2019г. по в.т.д.№ 303/2019г. на Апелативен съд Пловдив. Ответникът обжалва въззивния акт в частта за: потвърждаване на решението по т.д.№ 425/2016г. на ОС Пловдив, с която Държавната агенция е осъдена да заплати на първия ищец „Пловдивска консерва“АД на основание чл.59,ал.1 ЗЗД сумата 24 074лв. - среднопазарен месечен наем за ползването на 14 броя резервоара /цистерни/ за съхранение на дизелово гориво, разположени на площадката на „Пловдивска консерва“ вгр. Пловдив, [улица], с която сума ответникът се е обогатил за сметка на този ищец за периода 15.07.2011г.-30.06.2016г.; и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за осъждането на Агенцията да заплати на втория ищец „Филикон-97“АД сумата 12 266.08лв.- извършени от дружеството разходи за съхранение и опазване на държавни резерви и военновременни запаси-дизелово гориво, с които ответникът се е обогатил за сметка на това дружество в размер на заплатените от последното брутни работни заплати и осигуровки за управител на склад /6 856.01лв./ и платени работни заплати и осигуровки на пазач-невъоръжена охрана /5 410.07лв./ за същия период - 15.05.2011г.-30.06.2016г., ведно със законната лихва. Счита решението в обжалваната част за неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Оспорва наличието на фактическия състав на чл.59 ЗЗД, който въззивната инстанция е приела за осъществен и конкретно факта на обедняването на ищеца „Пловдивска консерва“. По отношение на претенцията на „Филикон-97“ се позовава на влязло в сила решение, с което искът на този ищец е отхвърлен по идентичен според касатора спор. Счита, че между двете търговски дружества-ищци са съществували правоотношения, по повод на които „Филикон-97“ е поел разходите за охрана и управление на предадения за съхранение на „Пловдивска консерва” военновременен запас, а между Агенцията и „Филикон-97“ отсъства неоснователното разместване на блага. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърлянето на уважената част от предявените искове. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на касатора-ответник се иска допускане на обжалването по материалноправен въпрос /който е относим единствено към претенцията на втория ищец/ - „ Налице ли е обогатяване на ответника и съществува ли взаимна обусловеност между изплатените от ищеца възнаграждения и осигуровки за охранител и управител на склада и опазваното гориво?“. Поддържа се, че въпросът относно елементите на фактическия състав на иска по чл.59 ЗЗД и в частност относно предпоставките за настъпване на обогатяване чрез спестяване на разходи от наем, работни заплати, осигуровки е решаван противоречиво от съдилищата. Позовава се на решението по в.т.д.№ 693/2017г. на АС Пловдив като твърди, че съображенията за отхвърляне на иска на „Филикон-97“АД срещу Агенцията са, че фактът на извършване на разходи за работни заплати и охрана не е достатъчен, за да обоснове наличието на фактическия състав на чл.59 ЗЗД. Посочва и решението по т.д.№ 6003/2016г. на 3 г.о. на ВКС за отхвърляне на претенцията на „Филикон-97“АД по съображения за отсъствие на материалноправна легитимация на този ищец за успешното провеждане на иска за неоснователното обогатяване срещу Агенцията. Поддържа, че вторият ищец „Филикон-97“ никога не е имал качеството на външен съхранител и не му е било възлагано извършването на дейности по опазване на държавните резерви и военновременни запаси, а същевременно необходимостта от извършване на разходи за съхранението следва да е нормативно или договорно обусловена. Като втори материалноправен въпрос, „разрешаван противоречиво от съдилищата” е поставен: „Какви са критериите за определяне на размера на обедняването на ответника“. Посочва решението по гр.д.№ 119/2015г. на 4 г.о. на ВКС, решението по в.т.д.№ 1088/2014г. на ОС Стара Загора. Касаторът счита, че в обжалваната част на въззивното решение е допуснато противоречие с т.4 на ППВС №1/1979г., съгласно която, при хипотезата на чл.59 ЗЗД се дължи връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването. Посочва, че в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по гр.д.№ 3841/2008г. на 1 гр.отд. на ВКС относно критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение по чл.59 ЗЗД се приема, че обезщетението се определя като разлика между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника и тази разлика следва да бъде определена от съда с оглед на доказаните факти. Поддържа, че при определяне на размера на обезщетението следва да се държи сметка какво реално представлява конкретния имот и неговото предназначение. Счита, че в обжалваното решение не е отчетен фактът, че първият ищец е отдал под наем на „Филикон“ целия имот, като твърди, че са отдадени под наем и всички машини и съоръжения. Така обосновава твърдението си, че „практически няма реална възможност за отдаване под наем на процесните резервоари на трети лица, а същевременно клаузите на наемния договор не позволяват преотдаване под наем на имота, което изключва възможността за Пловдивска консерва да е настъпило обедняване от неполучаване на наем за резервоарите с гориво и пропуснатите от него наемоподобни доходи са хипотетични и несигурни; същевременно, за да се отдават под наем резервоари за гориво, същите следва да отговарят на редица изисквания”. Като трети въпрос, относим /аналогично на първия/ единствено към предявения от втория ищец иск, е поставен: „Приложим ли е субсидиарният състав на чл.59 ЗЗД в хипотезата, когато фактът, довел до обедняване на ищеца, е плащане на възнаграждение и осигуровки за негови служители, които не са били пряко ангажирани и не им е било възлагано опазване на държавни резерви и ВВЗ“. Въведена е допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК като се твърди, че въпросът е „от значение за точното прилагане на закона; разглеждането на въпроса за основанието и източника на правоотношение между страните допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване на специалния ЗДРВВЗ и подзаконовите нормативни актове по приложението му съдебна практика, както и за осъвременяване на тълкуването й с оглед настъпили изменения в обществените условия.“ В писмен отговор ищците оспорват основателността на подадената от Агенцията касационна жалба и считат за недоказани предпоставките за допускане на касационното обжалване. Със съвместната касационна жалба на ищците се обжалва въззивното решение, с което е отменен първоинстанционният акт и исковете са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер /над сумата 24 074лв. до 132 906.93лв., по иска, предявен от „Пловдивска консерва“ и над сумата 12 266.08лв. до 67 718.31лв. по иска, предявен от „Филикон-97“/. Касаторите се позовават на допуснати процесуални нарушения при формиране на извода относно количеството гориво на Агенцията, останало за съхранение в имота на „Пловдивска консерва“ - грешки при формиране на вътрешното убеждение на въззивния състав, нарушаване на основните начала - чл.7,ал.2 и чл.10 ГПК, необсъждане на доводите и възраженията на страните, несъобразяване с решението по т.д.№ 784/2015г. на ПОС, влязло в сила, с което според касаторите, със сила на пресъдено нещо е разрешен въпросът за наличност в резервоарите на първия ответник на 248.192т. гориво, собственост на ответната агенция. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаването в цялост на предявените искове. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването: 1/ На основание чл.280,ал.2, предл.трето ГПК като очевидно неправилно - като „страдащо от особено тежък порок, който може да се констатира от касационната инстанция въз основа на мотивите към решението, без да е необходимо са се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290,ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразността на извършените от него съдопроизводствени действия“. Изложени са съображения за очевидна неправилност на извода относно количеството гориво, съхранявано в цистерните на първия ответник и принадлежащо на агенцията. 2/ Иска се допускане на обжалването при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК, обоснована с разрешенията по т.12 от ТР №1/17.07.201г. на ОСГК на ВКС и по т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС по процесуалноправния въпрос за задължението на съда по чл.7,ал.1,изр.второ и чл.10 ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна и за установяване на фактите, които са от значение за решаването м 3/ Като процесуалноправни са поставени и въпросите за задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и за зачитането на СПН на влязло в сила решение, когато то се представи по висящо дело. Позовават се на противоречие на обжалваното решение с т.19 на ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС поради отсъствие на изложени от въззивната инстанция мотиви по „преюдициалния” според касаторите спор по т.д.№ 784/2015г. на ПОС /съответно в.т.д.46/2017г. на АС Пловдив, недопуснато до касационно обжалване с определение от 30.05.2018г. по т.д.№ 553/2018г. на 1 т.о. на ВКС/. Поддържат, че по това дело със СПН е разрешен спорът относно наличността в цистерните на „Пловдивска консерва“АД на количество от 248.192т. гориво, собственост на ДА“ДРВВЗ“, разходите за чието опазване е предмет на процесните обезщетения, а въззивната инстанция не е обсъдила и зачела в мотивите си формираната сила на пресъдено нещо по преюдициалния спор. 4/ Считат като значим за казуса и процесуалноправният въпрос, свързан с ограничения обхват на дейност на въззивната инстанция като поддържат, че ПАС не е съобразил ограничението на чл.269,изр.второ ГПК, тъй като във въззивната жалба липсва оплакване, че релевантния за делото факт-дали е отнето в полза на държавата 203.236т. гориво или не, е погрешно установен от окръжния съд; съответно не е налице оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази част. Поддържа се, че въззивното решение е постановено в отклонение на разрешението по т.3 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. 5/ Поддържат, че по отношение на частта от въззивното решение за отхвърлянето на иска, предявен от „Филикон-97“АД произнасянето е в нарушение на практиката по т.4 на ППВС № 1/1979г. „ При хипотезата на чл.59,ал.1 ЗЗД, какъв е механизмът за определяне на размера на обезщетението; неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи ли да върне онова, с което се е обогатил, или друго - до размера на обедняването или дължи връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването“. Въпросът е поставен с оглед изводите на ПАС, че разходите за опазване и съхранение /заплати и осигуровки на управител склад и пазач/ следва да бъдат изчислени като процент, съответстващ на приетото от съда за установено съхранявано гориво спрямо твърдяното от ищците опазвано гориво. Поддържат, че претенцията на „Филикон-97“ не е обвързана с количеството опазвано гориво. В писмен отговор ответникът оспорва основателността на подадената касационна жалба от ищците и основателността на искането за допускане на обжалването. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Сезирана с жалба на ответника, срещу решението на окръжния съд, с което предявеният от всеки от ищците срещу Агенцията иск е бил уважен, въззивната инстанция е констатирала, че твърдяното от ищците количество гориво - военновременен запас, собственост на ответника, за съхранението на което те претендират обезщетение за неоснователно обогатяване, е 248.192 т., съхранявано в 14 цистерни, разположени в базата на „Пловдивска консерва“ в гр. Пловдив, [улица]и е формирано според твърденията им, след като от общо съхраняваното по договор количество гориво от 969.358 т., се приспадне продаденото от Агенцията и получено от трето лице 655.824 т. и отнетото в полза на държавата по наказателно постановление № 36 от 30.11.2011г. на Заместник директор на Агенция Митници гориво от 65.342 т. Въззивната инстанция е приела за установено от фактическа страна, че „освен отнетите с наказателно постановление 36 от 2011г. в полза на държавата 65.342 т. тежко масло-газьол, са били отнети с Наказателно постановление № 475 от 18.10.2011г. така също и 203.236 т. тежко масло-тежко гориво“, които са били прехвърлени в резервоарите на територията на [улица]и предадени за отговорно пазене на „Пловдивска консерва “. По съображения, че страните не спорят относно факта, че в резервоарите, намиращи се на територията на на „Пловдивска консерва“, [улица], Пловдив се съхранява единствено остатъкът от горивото, представляващо предоставения в предходен момент за съхранение държавен резерв, но не и гориво на ищците или на трети лица, въззивната инстанция е приела, че „процесното претендирано количество от 248.192 т. включва отнетите също в полза на държавата с наказателно постановление № 475 от 18.10.2011 г. на Началника на Митници Пловдив 203.236 т. тежко масло - тежко гориво и разликата - остатък - 44. 956 т. Така е обосновано, че принадлежащото на ответната агенция гориво, съхранявано в имота на първия ответник и охранявано от втория ответник през процесния период възлиза на 44.956 т. поради отнемане и на количеството от 230.236т. в полза на държавата. При тези фактически изводи, въззивната инстанция е извела, че основният спорен въпрос е, дали са извършвани от ищцовите дружества разходи във връзка със съхраняването и охраната на горивото, с които те са се обеднили, съответно - дали ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на обедняването на ищците и в какъв размер, като изрично е очертала необходимите за наличието на фактически състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД кумулативни условия /обедняване-намаляване на актива, респ.увеличаване на пасива или извършване на разходи; обогатяване чрез увеличаване на актива, намаляване на пасива или спестяване на разходи; връзка - произход от един факт или група факти на обогатяването и обедняването; отсъствие на основание; и липса на друг иск за защита на обеднелия/. Обосновано е, че обогатяването на ответника в случая се изразява в спестяване на разходи за съхранение на горивото за сметка на имуществото на „Пловдивска консерва“, в чиито резервоари е съхранявано горивото за исковия период, а ищецът „Филикон-97“ е извършил разходи за охрана и опазване на горивото чрез заплащане на трудови възнаграждения и осигуровки на свои служители /управител на склад и пазач невъоръжена охрана/, съответно ответникът се е обогатил, спестявайки тези разходи. Счетено е, че обедняването и обогатяването произтича от общи факти-съхраняване на гориво в цистерни на първия ищец, обслужвани и охранявани от втория ищец. Отново е акцентирано, че принадлежащото на ответната агенция гориво, съхранявано в цистерните в имота на „Пловдивска консерва” и охранявано от „Филикон-97” през процесния период възлиза не на твърдените от ищците 248.182г., а само на 44.956т., тъй като „203.236 тона от същото гориво е било отнето в полза на държавата с наказателно постановление № 475 от 18.10.2011г. на началника на митница Пловдив”. Като е обсъдено, че действията по задържането и отнемането на това количество гориво са настъпили преди началото на процесния период е изведено, че дори ищците да се обеднили от невъзможността първият да ползва собствените си резервоари, а вторият - от разходите по съхранението/опазването, то това не е станало за сметка на обогатяването на ответника, доколкото горивото вече не е било негово, а и съхраняването на 268.578т от процесното гориво, е извършвано на валидно правно основание - действията и административни актове на митническите органи, както и произтичащото въз основа на тях предаване на горивото за отговорно пазене от „Пловдивска консерва“. По отношение на остатъка от съхраняваното гориво от 44,956 т. са изложени съображения, че то е останало собственост на ответната агенция, която е следвало да предприеме необходимите действия по освобождаването му от заетите цистерни. Обсъдено е, че обстоятелството, че количеството от 44,956 тона не е било обособено в отделни резервоари, а се съхранява заедно отнетото в полза на държавата и предадено за отговорно пазене резервоари, не означава, че основанието за извършваните и за него разходи е същото, каквото е и за съхраняване на горивото, прието за отговорно пазене. Прието е, че принадлежащото на Държавната агенция количество от 44,956 т., което се съхранява и пази от ищцовите дружества без основание съставлява 18.1134 % от цялото съхранявано количество от 248.192т., за което се претендират исковите суми. Съразмерно с този процент, дължимото обезщетение в размер на сумата, с която ответникът се е обогатил за сметка на обедняването за първия ищец е определено на 24 074лв., формирана като среднопазарния месечен наем за исковия период и сумата 6 856.01 лв. за втория ищец - заплатени брутни работни заплати и осигуровки за управител на склад и сумата от 5 410.07 лв. заплатени брутни работни заплати и осигуровки за пазач. По искането на ответника ДАДРВВЗ за допускане на касационното обжалване: Първият въпрос от изложението на този касатор е относим единствено към иска, предявен от втория ищец. Отсъства соченото от страната допълнително основание, тъй като решението, на което касаторът се позовава /решението по в.т.д.№ 693/2017г. на АС Пловдив, недопуснато до касационно обжалване по т.д.№ 1542/2018г. на ВКС, 1 т.о./ е постановено по претенция на „Филикон 97“ срещу ДА „ДРВВЗ“ за заплащане на обезщетение без основание от ответника на предоставена от „Филикон-97“ на „Пловдивска консерва“ по силата на договор за наем от 1999г. и анекс от 2009г. закрита складова площ, в която са били разположени държавни резерви-хранителни запаси за периода януари-май 2011г. Следователно решението на ПАС по в.т.д.№ 993/2017г., в което е възприето разрешението, дадено по т.д.№ 60037/2016г. на 3 г.о. на ВКС има различен предмет - иск за неоснователно обогатяване във връзка с ползване на нает имот, който е отхвърлен по съображения, че наемателят не е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение от трето лице, което ползва наетия от него имот, докато настоящата претенция е за разходи за опазване и охрана на гориво под формата на платени работни заплати и осигуровки, с които ответникът се е обогатил за сметка на ищеца за периода 2011-2015г., поради което няма как да е налице противоречие между обжалваното понастоящем решение и соченото от касатора. Настоящият състав счита, че следва касационното обжалване да бъде допуснато по не по фактологично формулирания от касатора по п. пункт първи от изложението въпрос, а по правен проблем, който в съответствие с правомощията си по т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, следва да квалифицира съобразно смисъла, в който е заявен и обоснован като релевантен за спора от касатора-ответник: За материалноправните предпоставки за неоснователното обогатяване по общия фактически състав на чл.59 ЗЗД, предвид необходимостта обедняването и обогатяването да произтичат от общ факт/обща група факти. Както се посочи по този пункт от изложението касаторът поставя въпрос, касаещ единствено иска, предявен от втория ответник, поради което касационното обжалване по него следва да бъде допуснато в частта по иска, предявен от „Филикон-97“. Обжалването следва да бъде допуснато при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК за проверка съответствието на въззивния акт по иска на втория ищец с т.5 на ППВС№1 от 28.05.1979г. на Пленума на ВС и практиката на ВКС, формираната във връзка с дадените от пленума указания. Отсъства основание за допускане на касационното обжалване по втория въпрос от изложението на касатора-ответник - въпросът е поставен общо, теоретично без яснота кой от критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за неоснователно обогатяване в хипотезата на общия фактически състав на чл.59 ЗЗД, очертани в трайноустановената съдебна практика, не е съобразен от въззивния състав, съответно, какъв критерий е възприет в обжалваното решение в противоречие с тази практика. Решенията на състави на ВКС, на които касаторът се позовава, са постановени в хипотеза на ползване без основание на чужд недвижим имот, при която обезщетението се определя на базата на среднопазарния месечен наем. Поставеният въпрос не внася яснота кой решаващ извод относно конкретно приложен критерий е обусловил изхода на конкретния спор /с оглед изискванията за съдържанието на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, очертана в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС/ и по иска на кой от ищците въззивната инстанция е допуснала твърдяното противоречие. Следва да се посочи, че среднопазарния месечен наем за цистерните е послужил като база за определяне на обезщетението, присъдено на „Пловдивска консерва“, поради което по иска на това дружество изводите на Пловдивския АС са изцяло в контекста на дадените разрешения от състави на ВКС, на които касаторът се позовава. Твърдение на касатора, а не обстоятелство, което съдилищата са приели за основателно е доводът, че с договора за наем от 1999г., действащ до 2020г., на „Филикон-97“ са отдадени под наем всички съоръжения в имота - предмет на наемия договор, включително и резервоарите, в които е съхранявано процесното гориво. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по третия въпрос от изложението на касатора-ответник. Този въпрос няма правна характеристика, поставен е фактологично като твърдение, пряко относимо към правилността на въззивното решение, преценката за която е извън пределите на настоящото производство. Паралелно с това необосновано е и приложното поле на въведената допълнителна предпоставка, не е аргументирана нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Последното не се изчерпва с декларативното изявление, че „въпросът е от значение, за точното прилагане на закона“. Изложението преповтаря последния абзац от диспотизива на т. 4 от ТР № 1/2009г. без да съдържа обосновка според конкретиката на спора - касаторът визира „промяна на създадената поради неточно тълкуване на специалния ЗДРВВЗ и подзаконовите нормативни актове по приложението му съдебна практика“, а в случая съдилищата са се произнасяли по иск с правно основание чл.59 ЗЗД и не са тълкували разпоредби от „специалния ЗДРВВЗ и подзаконовите нормативни актове по приложението му“. По искането за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на ищците: Искането за допускане на касационното обжалване по въведеното от ищците основание „очевидна неправилност“ е неоснователно. Няма как порок на решението, състоящ се в неправилен фактически извод относно количеството гориво, съхранявано в цистерни на първия ответник и охранявано от втория, собственост на държавната агенция, да бъде констатиран при прочита на мотивите на въззивния акт. Извод за такъв порок би могъл да бъде направен след цялостна преценка и анализ на събраните по делото доказателства. Не отговаря на съдържанието на мотивите на обжалваното решение становището на касаторите, че необосноваността на оспорвания извод е резултат на видно от самите мотиви нарушаване на правилата на формалната логика. Касаторите сами опровергават тезата си за пряко установима - очевидна неправилност на фактическите изводи като я аргументират с позоваване и анализ на документи от делото /наказателно постановление № 475/18.10.2011г., Решение по нахд № 4591/2013г. на РС Пловдив, Решение по к.н.а.х.д. № 1493/14г. на Административен съд Пловдив, решението по т.д.№ 784/2015г. на ОС Пловдив, решението по в.т.д.№ 46/2017г. на АС Пловдив, определението по т.д.№ 553/2018г. на 1 т.о. на ВКС/. Доводите на касаторите за очевидна неправилност съставляват твърдение за неправилност, тъй като изискват допълнителна проверка на доказателствата и анализ на мотивите на съдебното решение за съответствие с действително установената по спора фактическа обстановка. Доводите са относими към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към самостоятелното основание очевидна неправилност. Очевидната неправилност също предпоставя обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Вторият въпрос от изложението на касаторите-ищци не е правен, а е твърдение за допуснати съществени процесуални нарушения, обосноваващи неправилност, проверката за наличието на които не се извършва в настоящата фаза на касационното производство. Развитите съображения, с които е обосновано искането за допускане на касационното обжалване по този въпрос са идентични с твърденията за очевидна неправилност и произтичат от същите доводи, пряко релевантни към основанията на касиране, преценката за които е недопустима във фазата по чл.288 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване по третия въпрос от изложението на ищците не следва да бъде уважено. По делото, по което е постановено решението-предмет на настоящото производство, не са приложени актовете, които касаторът посочва като постановени по „преюдициалния” спор. Те не са обсъждани от съдилищата и не са послужили като основание за уважаването, респ.отхвърлянето на исковете. На влязлото в сила решение по т.д.№ 784/2015г. на ПОС, до приключването на което производството по настоящия спор е било спряно на основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК, никоя от страните не се е позовала и не е черпела правни доводи, поради което първата част от въпроса е некоректно зададена. Същественото е, че произнасянето по въпросите, включени в обхвата на силата на пресъдено нещо - чл.298 ГПК /страни, основание на спорното право, предявено с исковата молба и заявеното искане/ се съдържа в диспозитива на съдебното решение като краен и синтезиран извод дали спорното право на предявеното основание съществува за ищеца, съответно при предявен отрицателен установителен иск - дали ответникът притежава отричаното от ищеца право. Диспозитивът на съдебното решение - чл.236,ал.1,т.5 ГПК изразява волята и постановеното от съда по спорното право, а мотивите, които се излагат към решението съдържат анализ на доказателствата, приетата за установена фактическа обстановка и подвеждането й под приложимата правна норма. Трайно установената съдебна практика, закрепена в т.18 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК, приема, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът на влязлото в сила съдебно решение и той е източникът на СПН. Мотивите към съдебното решение не са източник на правни последици. Съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти и преюдициалните правовотношения не са елемент от спорния предмет и по отношение на тях не се формира сила на пресъдено нещо. В конкретния случай постановеният диспозитив на влязлото в сила съдебно решение по т.д.№ 784/2015г. на ОС Пловдив е за отхвърляне като неоснователен и недоказан иска с правно основание чл.57,ал.2 във вр. с чл.55,ал.1, предл.второ ЗЗД, предявен от ДА“ДРВВЗ“ срещу „Пловдивска консерва“, за заплащане на сумата 331 341лв., представляваща паричната равностойност на 248.192тона, получен за съхранение, но неналичен газьол за промишлени и комунални цели, предоставен за съхранение на ответника по силата на договор за съхранение на военновременни запаси № 40/2008г., прекратен 2009г.; и за отхвърлянето като неоснователен и недоказан на евентуалния иск с правна квалификация чл.79,ал.1 ЗЗД за заплащане на същата сума като парична равностойност на същото количество гориво, предоставено за съхранение на „Пловдивска консерва“ със същия договор, поради неизпълнението на договорните задължения на ответника са съхранение. Следователно с влязлото в сила решение е признато несъществуването на право на ответника по настоящия спор да получи от първия ищец паричната равностойност на 248.192тона гориво, съответно несъществуване на задължение на първия ищец да заплати паричната равностойност на това гориво на агенцията на извъндоговорно /прекратен договор/ и в условията на евентуалност на договорно основание. Съдебно отреченото задължение на „Пловдивска консерва” към ответника ДАДРВВЗ не формира сила на пресъдено нещо по настоящия спор, който има за предмет твърдяно дължимо от ответника обезщетение за неоснователно обогатяване от съхранението и опазването на същото това гориво от ищците. Основателно е искането за допускане на обжалването по четвъртия въпрос от изложението към касационната жалба на ищците: В исковата молба ищците са посочили, че претенцията им е за съхранявани 248.192т. гориво, формирано като: 969.358т продадено с борсов договор, намалено с 655.824 тона, каквото е реално предаденото на купувача количество, намалено 65.342 тона - отнето от ДАДРВВЗ в полза на държавата поради неплатен акциз. На нито един етап от процеса ответникът не е твърдял, че количеството от 203.236т. тона тежко масло-тежко гориво е останало отнето в полза на държавата с влязло в сила наказателно постановление. Съответно и въззивната жалба на ищеца не е съдържала оплакване във връзка с изводите на първоинстанционния съд /л.355/, послужили като основание за уважаване на исковете по отношение на приетото за установено фактически съхранявано количество гориво от 248.192т. Във въззивната си жалба ответникът е правил възражения срещу количеството гориво, за което ищците претендират обезщетения, но тези доводи са в друг смисъл По изложените съображения удовлетворено е изискването за допускане на касационното обжалване по касационните жалби на двамата ищци за проверка съответствието на изводите на ПАС с мотивите към т. 1 и т.3 на ТР №1/2013г. на ОСГТК и указанията в тях относно характеристиката на второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване, очертано в рамките на разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по последния от изложението на касаторите-ищци въпрос произтича от обстоятелството, че поставеният правен проблем механично е отнесен към мотивите на въззивната инстанция, която не е защитила различна правна теза по въпроса за определяне на границите на отговорността на неоснователно обогатилият се. Въпросът е относим към правилността на решението, същевременно е формално поставен и не съответства на мотивите на въззивната инстанция. На касаторите следва да бъде указано внасянето на таксата по чл.18, ал.2,т.2 от Тарифата в едноседмичен срок от съобщението: на ДА”ДРВВЗ” - сумата 245.32лв., на „Пловдивска консерва”АД - сумата 2 176.66лв., на „Филикон-97”АД - сумата 1 109.04лв. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на 1 т.о.