Определение № 64 от 05.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 137/2016 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от управителя П. К., чрез пълномощника адв. А. А. срещу определение № 260/09.11.2015г. по в.т.д. № 900/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., с което е оставена без разглеждане касационна жалба на частния жалбоподател срещу решение № 2103/08.12.2014г., постановено по в.гр.д. № 2453/14г. по описа на Пловдивски окръжен съд, VІІ гр.състав. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на обжалваното определение, като счита, че делото е гражданско, а не търговско и на осн. чл.280, ал.2, пр.1 ГПК / редакция ДВ бр. 100/2010г./ решенията по въззивни граждански дела с цена на иска над 5000 лв. подлежат на касационно обжалване. Частният жалбоподател моли за отмяна на атакуваното определение и връщане на делото на ВКС, ТК, ІІ т.о. за продължаване на съдопроизводствените действия по касационната жалба. Не е постъпил писмен отговор от ответника по частната жалба – [фирма], [населено място]. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е допустима - депозирана е от надлежна страна в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По съществото на частната жалба ВКС намира следното: Частният жалбоподател е подал касационна жалба срещу решение № 2103/08.12.2014г. по в.гр.д. № 2453/2014г. на ПОС, VІІ гр.с-в, с което е отменено решение № 2135/22.05.2014г. по гр.д. № 384/14г. на ПРС, ХVІІІ гр. с-в в обжалваната от [фирма], [населено място] част и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от [фирма] иск по чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено, че [фирма], [населено място] му дължи сумата от 10 849,73 лв. – платена на отпаднало основание като цена на недоставено количество варов разтвор или вар по договори за покупко-продажба на стоки по 7 бр. фактури, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.10.2013 г. до окончателното й изплащане, за които вземания е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 16049/2013г. по описа на ПРС- ХХІ гр.с-в. Видно от исковата молба по гр.д. № 384/14г. на ПРС, ХVІІІ гр. с-в частният жалбоподател се е позовал на съществуващи между страните трайни търговски отношения, по силата на които [фирма] му е продавало и доставяло стоки по процесните 7 бр. фактури. По всяка една от фактурите е конкретизирано недоставеното количество стоки и стойност на това количество. За да се произнесе с обжалваното определение ВКС, ТК, състав на ІІ т.о. е приел, че се касае до търговско дело отнасящо се до решаване на спор във връзка с отделни вземания, възникнали от повтарящи се правоотношения между едни и същи страни със сходен предмет и с размер на всяко вземане под 10 000 лв. Настоящият състав на ВКС, ТК, І т.о. намира следното: Неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че се касае до гражданско, а не до търговско дело. Налице е хипотеза на чл.365, ал.1, т.1 ГПК. Процесните вземания произтичат от търговски сделки. Касае се до договори за покупко-продажба, сключени между търговци и свързани с упражняваното от тях занятие. В този смисъл са наведените по исковата молба и с отговора на исковата молба доводи и на двете страни. Образуването на делото като гражданско от ПРС и ПОС не променя характера на спора. Следователно приложение намира чл.280, ал.2, пр.2 ГПК / редакция ДВ бр. 100/2010г./ и обжалваното определение следва да се потвърди. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговската колегия, Първо отделение