Определение № 2581 от 02.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 511/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД срещу решение №301 от 18.11.2024г., постановено по в.т.д. №418 по описа за 2024г. на Апелативен съд- В., с което е потвърдено решение №67 от 04.04.2024г., постановено по т.д. №249/2022г. на Окръжен съд- Разград в частта, с която е уважена претенцията на М. В. Н. срещу касатора с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата 90 000 лева, при отчитане на извънсъдебно платени 70 000 лева /общо до размер от 160 000 лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди- болки и страдания от смъртта на нейната майка М. И. Н., починала на 30.09.2021г. като пешеходец при ПТП, реализирано в [населено място], ведно със законната лихва от 28.03.2022г. до окончателното изплащане на сумата. В частта, с която потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на иска за обезщетение за имуществени вреди, въззивното решение е влязло в сила. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно- постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не е анализирал всички доказателства по делото или ги е възприел превратно, не е обсъдил всички доводи и възражения на страните, допуснал е нарушение и на материалния закон и не е съобразил задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД, като в резултат е определил завишен размер на обезщетение, който противоречи на принципа на справедливост. Оспорва като необосновани и изводите на решаващия съдебен състав за липса на съпричиняване на вредите по реда на чл.51, ал.2 ЗЗД /като поддържа, че пострадалата като пешеходец е нарушила правилата за движение по пътищата, имала е неадекватно поведение и е съпричинила вредите/. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се отхвърли изцяло предявения иск. Претендира присъждане на разноски за трите инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които обобщено се свеждат до въпросите за приложимите критерии при определяне справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, вкл. при пряк иск срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“; относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, вкл. дали следва да се преценява принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат или за настъпване на вредоносното събитие и относно задължението на въззивния съд при преценката на процента съпричиняване от страна на пострадалия да обсъди всички относими доказателства по делото, доводите и възраженията на страните. Счита, че тези въпроси са обусловили изхода на спора, като са разрешени в противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС №4/1968г., както и в практиката, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК. Поддържа и твърдение, че решението е очевидно неправилно. Ответникът М. Н. не представя отговор на касационната жалба в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата 90 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд след преценка на доказателствата по делото стига до извод, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищцата болки и страдания от внезапната и трагична загуба на майка й е 160 000 лева, от които ответното застрахователно дружество е изплатило извънсъдебно сумата 70 000 лева. Решаващият съдебен състав приема за безспорно реализирането на процесното ПТП, при което е загинала майката на ищцата, наличието на застрахователно правоотношение между делинквента- водач на МПС и ответното застрахователно дружество, наличието на влязла в сила присъда, с която водачът на автомобила е признат за виновен, подаването на ищцата претенция на 28.03.2022г. от ищцата до застрахователя за сумата 160 000 лева обезщетение за неимуществени вреди и доброволното плащане от страна на застрахователя на сумата 70 000 лева. Въззивният съд отграничава като основни спорни въпроси - наличието на принос на пострадалата за вредоносния резултат и справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл.52 ЗЗД. Съдът възприема задължителната съдебна практика- ППВС №4/1968г., както и практиката по чл.290 ГПК, като приема, че при определяне обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близък от значение са възрастта на починалия и на увредения, отношенията им, обстоятелствата, при които е настъпил вредоносният резултат, емоционалният и социален резонанс на трагичното събитие върху живота на увреденото лице, общественото разбиране за справедливост, съотнесено и към икономическата конюнктура в страната. Счита, че за правилното прилагане на чл.52 ЗЗД следва да се съобразяват освен общите критерии, посочени по-горе, но и спецификата на случая, действителното съдържание на съществувалите житейски отношения между пострадалия и претендиращия обезщетение. Принципът за справедливост, посочен в чл.52 ЗЗД изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие, като съдът има задължение да обсъди и съобрази събраните доказателства, които са относими към релевантните факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест за размера на обезщетението. След анализ на доказателствата по делото, решаващият състав намира, че с оглед установените близки отношения в семейството, възрастта на загиналата М. и на самата ищца, характера и интензивността на търпените от последната душевни болки и страдания, както и непредотвратимостта им за в бъдеще – поради загуба на най-близкия родственик, определеният от първата инстанция размер на обезщетение от общо 160 000 лева, съответно присъдените 90 000 лева, е съответен на общественото разбиране за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Съдът, с оглед заключението на съдебно-психологическата експертиза и събраните гласни доказателства, приема, че трагичното събитие е белязало живота на ищцата за дълъг период от време, като е нарушило баланса, спокойствието, чувството й за принадлежност и сигурност. Смъртта на М. Н. безвъзвратно е прекъснала пълноценната връзка между майка и дъщеря и очакването на ищцата за общо и споделено бъдеще, като претърпените от нея вреди се изразяват както в преживения шок от внезапността на произшествието и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, така и в отключената от същото събитие остра траурна и стресова реакция, намерила проявление в емоционални, психологически и соматични симптоми, продължили много повече от предвидимото и обичайно при загуба на близък /повече от шест месеца/. Решаващият състав сочи, че починалата М. е била на 57 години, а ищцата на 24 години, т.е. в период, в който двете са могли да имат дълго пълноценно и осъзнато общуване; че преди ПТП майката е била стожер в семейството, като загубата на ищцата се характеризира с възможно най-висок интензитет на преживяна болка и страдания. Приема за доказано, че ищцата е имала усещане, че е загубила не само майка си, а цялото си семейство, рода си, тъй като пострадалата била до този момент единствен подкрепящ роднина. Съдът съобразява и сложното семейно положение на ищцата - починалата М. приживе се грижела за болната си свекърва /баба на ищцата/ и се опитвала финансово да подпомага М.; бабата страдала от деменция и малко след произшествието починала, а бащата на М. влязъл в затвора, като тази поредица от злощастни събития засилила състоянието на продължителна депресия, потиснатост, социална изолация и дълбоко душевно страдание на ищцата. При определянето на обезщетението за неимуществени вреди въззивният състав съобразява и нивата на обезщетяване при сходен вид вреди, както и лимитите на отговорност на застрахователя, отговарящи на икономическата конюнктура в страната. Счита, че размерът на обезщетението не може да бъде съобразяван пряко с други икономически критерии като ръст на МРЗ, осигурителен доход и БВП, доколкото липсва методика, която да бъде прилагана по еднакъв начин от съдилищата. Акцентира, че не следва да се преценяват като самостоятелни икономически показатели необходима издръжка на член от семейството, осигурителния доход, респективно загубване на доход поради загуба на близък, тъй като такава преценка кореспондира на друг вид вреди. Счита, че икономическата конюнктура следва да се взема предвид само като помощен критерий при определяне размера на обезщетението, доколкото тези показатели формират и обществената нагласа за справедливост на даден етап от развитие на обществото, а нейно проявление са и предвидените в КЗ лимити на отговорност на застрахователя. Съдът преценява и обилната казуистика при сходен вид вреди, като намира че определеното от първата инстанция обезщетение съответства на справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд намира за неоснователно възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредите от пострадалата. Възприема трайната практика на ВКС по приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД, съгласно която принос е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на деликвента, но и с поведението на самия пострадал, т.е. последният обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Счита, че изводът за наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, като приносът следва да бъде доказан по несъмнен начин от страната, която се позовава на него, чрез установяване на конкретни действия или бездействия на увредения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносното събитие и/или на вредите от него. С оглед заключението на САТЕ, съдът приема за установено, че за да предприеме движение покрай спрелия товарен автомобил, ищцата не е разполагала с друга възможност, тъй като автомобилът е бил паркиран косо на тротоара, по който е следвало да се движи пострадалата, и не е позволявал преминаване на пешеходци по него. Подчертава, че съгласно чл.40 ЗДвП, преди да започне движение назад, водачът е бил длъжен да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението; че по време на движението си назад водачът е длъжен непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно, той е длъжен да осигури лице, което да му сигнализира за опасности. Предвид установеното от експертизата, съдът приема, че пешеходката се е придвижвала на бавен ход /3.3 км./ч/ по платното за движение в дясната му част, успоредно на оста на пътя и на тротоара, намиращ се от дясната й страна, на който именно е бил паркиран автомобилът, като товарната му част е била заета от натрупани щайги, респективно водачът не е имал видимост към задната част, зад товарния автомобил /само дясното странично огледало е давало възможност да се види тесен участък зад него/. Съдът сочи, че водачът, ако е използвал помощта на пътника до него, би могъл да реагира своевременно на опасността и да спре преди мястото на удара или да отклони траекторията на автомобила. Въззивният състав акцентира, че пострадалата М. се е движела по платното, тъй като не е имала техническа възможност да се движи по тротоара вдясно от нея, който е бил препречен от процесния автомобил, а друг тротоар е имало на съвсем различна улица. При преминаването й покрай автомобила, той е бил паркиран, с изключен двигател, без индикации за задвижването му, т.е. тя не го е възприемала като опасност. Подчертава, че автомобилът първо се е изправил по протежение на пътя /успоредно на тротоара/, след което е потеглил на заден ход равноускорително и е ударил в гръб пешеходката, която се придвижвала по платното зад автомобила. Непосредствено преди удара автомобилът се е движел с 21 км/ч, като независимо от удара на пешеходката при движението си назад, е предприел следващо движение напред, с което е преминал два пъти върху тялото й. Предвид гореизложеното, съдът стига до извод, че не се установява конкретно поведение на пострадалата М. Н., с което същата да е предизвикала или улеснила настъпване на произшествието. Счита, че като пешеходка тя не е имала друга възможност да се придвижва в посоката си в локалната отсечка, излизайки от покрития пазар, тъй като автомобилът /паркиран и с изключен двигател/ е заемал частта от тротоара, по който е следвало да се движи, като не е имала друг логичен избор на движение, освен да заобиколи паркираният автомобил. Единственият вариант за пропускане на удара е бил тя да се качи отново на тротоара зад автомобила, което не е успяла да стори в рамките на 12-те секунди от потегляне на автомобила до удара. Въззивният съд счита, че разпоредбите на чл.108 ЗДвП задължават пешеходците да се движат по банкета на пътното платно, когато такъв банкет съществува и е използваем. Цитирйки легалното определение на „пътен банкит“, съгласно т.5 на параграф 6 от ДР на ЗДвП, решаващият състав приема, че в случая, независимо от движението на пострадалата извън тротоара, върху дясната граница на платното за движение, не е налице нарушение на чл.108, ал.1 от ЗДвП, тъй като тротоарът е бил зает от товарния автомобил, като не е доказано, че в интервала от потеглянето на автомобила до удара, пострадалата е имала обективна възможност да възприеме опасността и да се премести на тротоара. Съдът, с оглед изложеното, намира, че поради липсата на установен принос на пострадалата за настъпилите вреди, обезщетението в размер на 90 000 лева не следва да бъде редуцирано съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Макар и значими за спора като обуславящи неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, поставените въпроси, свързан с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл.52 ЗЗД и необходимостта от излагане на мотиви относно конкретните обстоятелства, обусловили преценката на съда относно справедливия размер на обезщетението, не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените от касатора въпроси не са решени в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, както и с посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения по чл.290 ГПК. Въззивният съд е съобразил критериите по чл.52 ЗЗД и е изложил подробни мотиви, съдържащи конкретните обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в процесния случай, като постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС №4/1968г., както и на трайната и непротиворечива практика на ВКС. При преценката на обстоятелствата, релевантни за определяне на размера на обезщетението, решаващият съдебен състав е взел предвид възрастта на починалата и на ищцата; конкретните им отношения при съобразяване и на цялостните отношения в семейството; обстоятелствата, при които е настъпил вредоносният резултат; емоционалното и социално отражение на трагичното събитие върху живота на ищцата; общественото разбиране за справедливост, съотнесено към икономическата конюнктура в страната. Съдът е взел предвид както характера и интензивността на търпените от ищцата душевни болки и страдания, така и тяхната продължителност. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Изложените доводи представляват оплаквания за необоснованост на обжалвания съдебен акт, т.е. за неговата неправилност, която не подлежи на проверка в настоящия етап на касационното производство. Въпросите, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните във връзка с възражението за съпричиняване на вредите от пострадалия, не могат да обосноват допускане на решението до касационен контрол, тъй като не са обосновани допълнителните критерии по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Решаващият състав се е произнесъл в съответствие с трайната и непротиворечива съдебна практика, цитирана и в самото решение, като е намерил за неоснователно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата М. Н., като след анализ на доказателствата е приел, че не се установява тя да е нарушила в качеството си на пешеходец правилата за движение по пътищата /ЗДвП и ППЗДвП/, нито да е имала поведение, което да е допринесло, вкл. да е създало условия ли улеснило настъпването на вредите. В този смисъл неоснователността на възражението за принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е обосновано с недоказване на твърдяното поведение на пострадалата и неговата връзка с вредоносния резултат, като правилността на изводите на съда не подлежи на проверка в тази фаза на касационното производство. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд