Определение № 53 от 26.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 637/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ЗД „Бул Инс“ АД срещу решение №2422 от 06.11.2019г. по в.гр.д. №2003/2019г. на Апелативен съд- София в частта, с която е потвърдено решение №627 от 28.01.2019г., постановено по гр.д. №9744/2017г. от Софийски градски съд. С първоинстанционното решение в потвърдената част е осъден ответника ЗД „Бул Инс“ АД да плати на Д. А. С. сумата 50 000 лева- застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от ПТП та 02.06.2016г., ведно със законната лихва от 29.10.2016г. до окончателното плащане и съответна част от разноските по делото. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно- постановено при съществено нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, явно пристрастно и тенденциозно. Касаторът поддържа тезата, че въззивният в нарушение на закона е игнорирал сключеното между страните извънсъдебно споразумение от 05.10.2018г. и е присъдил обезщетение за същите вреди, за които страните са се довоговорили, респ. застрахованото лице е получило плащане. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се отхвърли изцяло предявеният иск. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос за „правото на пострадалия да получи обезщетение за вреди от застрахователя, ако е получил обезщетение от него и е заявил в постигнато между тях споразумение, че получената от застрахователя сума покрива изцяло претърпените имуществени и неимуществени вреди, както и тези които евенутално биха настъпили за в бъдеще по повод и във връзка с настъпило застрахователно събитие“, обусловил изхода на спора, като поставеният въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в ТР№1 от 30.01.2017г., т.д.№1/2016г. на ОСГТК, както и в практиката, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК. Ответникът Д. А. С. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата 50 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд приема, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя ЗД „Бул Инс“ АД за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпените от Д. С. неимуществени вреди от получени травматични увреждания в пряка причинна връзка с ПТП, виновно причинено на 02.06.2016г. от водача на застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника лек автомобил „Опел Вектра“ с ДК [рег.номер на МПС]. Решаващият съдебен състав излага подробни мотиви, че адекватното и справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди- болки и страдания от установените травми /контузии на главата, руптура на слезката с вътрекоремен кръвоизлив, контузия на гърдите, контузия на бял дроб, разкъсване на левия купол на диафрагмата, хемоторакс в гръдната кухина двустранно, счупване на лявата бедрена кост, счупване на лявата раменна кост/, е в размер от 100 000 лева, като с оглед доказаното частично плащане от застрахователя на сумата 50 000 лева, искът е основателен за разликата от 50 000 лева. Съдът е отхвърлил като неоснователно възражението на въззвника-застраховател за липса на основание за преуреждане на спора между страните, уреден с извънсъдебно споразумение, като е изложил подробни аргументи, че споразумението от 05.11.2018г. не е представено като доказателство в първоинстанционното производство и не са налице предпоставките на чл.266, ал.1-3 ГПК за приемането му във въззивното производство. Приел е, че плащането на сумата 50 000 лева от застрахователя на пострадалото лице има погасителен ефект, като този факт следва да бъде съобразен по реда на чл.235, ал.3 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставеният от касатора правен въпрос не е значим за спора, тъй като не е обуславящ за неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. За да уважи частично иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, въззивният съд не е отрекъл принципно значението на извънсъдебното споразумение за вида на вредите и размера на дължимото застрахователно обезщетение, сключено между страните в застрахователното правоотношение, а е констатирал, че по делото не е прието като доказателство такова споразумение. Решаващият съдебен състав е установил, че процесният документ не е приет като доказателство до края на устните състезания в първоинстанционното производство, като не са налице предпоставките на чл.266, ал.1-3 ГПК. Предвид изложеното съдът е счел, че правото на ответника – въззивник да представи споразумението като доказателство във въззивното производство е преклудирано, а твърдението му за постигнато извънсъдебно споразумение е недоказано. С тези мотиви, а не поради отричане на правното значение за извънсъдебното споразумение, е отхвърлено възражението на застрахователя за липса на основание за преуреждане на спора между страните относно размера на дължимото застрахователно обезщетение. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. По разноските: С оглед изхода на делото касаторът следва да плати на ответника направените разноски за касационното производство в размер на 1 500 лева адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд