Определение № 4200 от 20.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1254/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 6689/21.12.2022 г. на Е. С. Б., [населено място], чрез пълномощника адвокат Б. Б., срещу въззивно решение № 355/03.11.2022 г. по гр. д. № 405/2022 г. на Окръжен съд - Перник. В касационната жалба се поддържат оплаквания, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа множество касационни оплаквания по чл.281 ГПК. В него се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по обобщените въпроси: 1. Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото; 2. Може ли въззивният съд да пристъпи към постановяване на решението си преди делото да е изяснено напълно от фактическа страна и съставлява ли това процесуално нарушение на чл. 10 и чл. 235, ал. 2 ГПК; 3. За задължението на съда да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните. Ответникът по касация В. С. Б., чрез адвокат И. В., [населено място], в отговор в срока по чл. 287 ГПК изразява становище, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, а по същество и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се сторените в настоящото производство съдебни разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 260021/20.04.2022 г. по гр.д. № 738/2020 г. на Районен съд - Радомир, с което е отхвърлен предявеният от В. С. Б. срещу Е. С. Б. иск с правно основание чл. 42, б. „б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗН за обявяване на нищожност на саморъчно завещание от 12.05.2015 г. на Ц. И. Г. в полза на Е. Б.. Със същото решение на основание чл. 30, ал. 1 ЗН е намалено с 1/3 ид. ч. завещателно разпореждане, извършено от Ц. И. Г., чрез саморъчно завещание от 15.05.2015 г., в полза на ответника, с предмет следните недвижими имоти: 1 / самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-75/10.11.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], [улица], [жилищен адрес] АПАРТАМЕНТ № 3, с площ на целия самостоятелен обект по скица от 105 кв. м, който самостоятелен обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта - 1 (едно), стар идентификатор: няма, при съседи на самостоятелния обект: на същия етаж - самостоятелен обект с идентификатор *****, под обекта - самостоятелен обект с идентификатор *****, над обекта - няма, ведно с избено помещение № 10, с полезна площ от 9,14 кв. м. и таванско помещение № 10, с полезна площ от 26,46 кв. м; 2 / урегулиран поземлен имот, находящ се в землището на [населено място], общ.Р., обл. Перник, съставляващ парцел * за имот с планоснимачен номер *, в кв. 49 по плана на селото, с площ от 840 кв. м по нотариален акт, а по скица от 873 кв. м, отреден за жилищно застрояване, при граници на имота по нотариален акт: улица, С. С. С., Й. Е. Л., наследници на С. Л. и Б. М. И., а по скица съседите на целия имот са: [улица], УПИ *, УПИ *, УПИ *, УПИ *, всички от кв. 49 по плана на [населено място]; 3 / двуетажна масивна вилна сграда, със застроена площ от 44 кв. м. и масивен гараж, със застроена площ от 15 кв. м, построени в урегулиран поземлен имот, находящ се в землището на [населено място], общ. Р., обл. Перник, съставляващ парцел * за имот с планоснимачен номер *, в кв. 49 по плана на селото, с площ от 840 кв. м по нотариален акт, а по скица от 873 кв. м, отреден за жилищно застрояване, при граници на имота по нотариален акт: улица, С. С. С., Й. Е. Л., наследници на С. Л. и Б. М. И., а по скица съседите на целия имот са: [улица], УПИ *, УПИ *, УПИ *, УПИ *, всички от кв. 49 по плана на [населено място] и всички подобрения в него. С първоинстанционното решение са възстановени запазените части на ищцата от наследството на Ц. Г., в размер на 2/9 ид. ч. от първия и третия имот, а за втория в размер на 1/3 ид. ч. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която е допусната съдебна делба на процесните имоти при квоти от 7/18 ид. ч. от първия и третия недвижими имоти за В. Б. и 11/18 ид. ч. за Е. Б.. По отношение на УПИ * с пл. № * в кв. 49 по плана на селото съдебната делба е допусната при квоти от 6/18 ид. ч. за ищцата и 12/18 ид. ч. за ответника. В частта, с която Е. Б. е осъден да заплаща на В. Б. сумата 99,23 лева месечно, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на идеалните части на ищцата от съсобствените им имоти до окончателното извършване на делбата, на основание чл. 344, ал. 2 ГПК, вр. чл. 31, ал. 2 ЗС, а за разликата до пълния предявен размер от 200 лв претенцията е отхвърлена, първоинстанционното решение също е потвърдено. Въззивният съд е приел, че с констативен нотариален акт за собственост върху недвижими имоти, придобити по завещание, № 193, том I, рег. № 708, дело № 190/2019 г. на нотариус М. Д., на основание чл. 587 ГПК, Е. С. Б. е признат за собственик на процесните недвижими имоти, придобити по завещание от неговата майка Ц. И. Г.. Правото на собственост върху процесните имоти е установена от съда, проследявайки наследственото правоприемство на страните. От представеното удостоверение за наследници, издадено от кметството в [населено място], общ. Р., съдът установил, че Ц. е починала на 07.12.2016 г., оставяйки за наследници ищцата В. С. Б. и ответника Е. С. Б.. Бащата на страните С. Б. Г. е починал на 17.03.1988 г. и е оставил за наследници преживялата съпруга Ц. Г. и двете им деца В. и Е.. Ц. Г. е починала на 07.12.2017г. и е оставила наследници по закон страните по делото В. и Е.. Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която е отхвърлен искът за нищожност на саморъчно завещание от 12.05.2015 г., поради което е разгледан предявеният при условията на евентуалност иск по чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазена част, чрез намаляване на завещателното разпореждане до размера на запазената част на ищцата. Въззивният съд е приел, че в случая не следва да се образува наследствена маса по чл. 31 ЗН, а възстановяването се извършва чрез дробите, определени в чл. 28 и чл. 29 ЗН, съставляващи размера на запазената част. Имотите са съсобствени между Е. и В., като единствени наследници на своите родители Ц. и С., доколкото процесните имоти не са станали изключителна собственост на Е. Б.. Въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към установените от първоинстанционния съд наследствени дялове на страните по делото. Като неотносимо е преценено твърдението на Б., че фактическата власт върху процесните обекти не е установена с насилие. Е. Б. се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност за период от 32 г., считано от датата, на която е починал бащата на страните - 17.03.1988 г., като е твърдял, че оттогава е завладял собствената на ищцата част от имотите. Съдът е посочил, че не е установено ответникът до смъртта на майката Ц. да е упражнявал лично фактическа власт с намерение за своене на имота, което да е манифестирано пред съсобствениците – неговите майка и сестра. Въз основа на изслушаните по делото свидетелски показания е установено, че Е. Б. се е нанесъл в процесния апартамент, когато влязъл в гимназията, като баща му го посещавал редовно, а след неговата смърт продължил да живее в апартамента, заплащайки всички разходи. Грижи за поддръжката на недвижимия имот били полагани от него и майка му Ц.. Установено е, че страните не са били в добри отношения от много години, като още от времето когато ищцата била ученичка, ответникът я изгонил, изхвърлил дрехите ѝ от апартамента в [населено място] и го заключил. След това тя заживяла в имота в [населено място]. След като В. се омъжила, със съпруга си се преместили да живеят в жилище в [населено място], но често се връщала в [населено място], когато около 2000 г. ответникът я изгонил и от тази къща, като не я допускал в нея, сменяйки бравата на вратата на втория етаж. Като разнопосочни са оценени показанията на свидетелите относно това дали ищцата е допускана до имота в [населено място] преди смъртта на майката Ц.. Съдът е приел, че не е установено от кой момент ответникът е променил намерението си и е започнал да владее за себе си процесните недвижими имоти. Посочено е, че ако такава промяна в намерението е налице, то изтеклият срок е недостатъчен за придобиването му по давност, тъй като владението с намерение за своене започва след смъртта на майката на страните. До този извод съдът е стигнал, отчитайки факта на оставеното в полза на ответника саморъчно завещание, като след обявяването му ответникът е предприел действия за придобиване на документ за собственост, обективиран в констативен нотариален акт от 23.05.2019 г. Ответникът е допуснат приживе от общите на страните наследодатели да живее в апартамента в [населено място], а по отношение на къщата в [населено място] изгонил ищцата през 2000 г. Съдът е приел, че фактическото ползване на имотите не съставлява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Съобразявайки практиката на ВКС в решение № 483 от 11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г., I г.о. е приел, че фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, но които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, тъй като почиват на близки приятелски или други лични отношения, не представляват държане по смисъла на чл. 68 ЗС. Като търпими действия се посочват всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това трябва да се различават от държането и от владението. Презумпцията, установена в разпоредбата на чл. 69 ЗС, намира приложение, само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването му. Б. не твърди да е променил основанието, на което живее в апартамента, не твърди да е уведомил другите съсобственици или да е показал по ясен и недвусмислен начин, че отрича правата им и че започва да свои процесните недвижими имоти. Основанието, на което е упражнявана фактическата власт върху делбените имоти, е променено едва с откриване на завещанието на Ц. Г.. Ремонтните действия, извършени от Б., не са надхвърлили обикновената поддръжка на ползвания имот и въз основа на тях не може да се приеме, че е налице промяна на намерението за своене. С тези аргументи съдът е приел, че процесните имоти са съсобствени между страните при посочените квоти. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по поставените от касатора процесуалноправни въпроси. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства /вкл. свидетелските показания/, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, както и посочената от касатора, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Касаторът излага доводи за неяснота на петитума на исковата молба, несъгласие с фактическите констатации на въззивния съд относно размера на възстановената част от наследството на Ц. Г. и наличието на изтекъл придобивен давностен срок по отношение на процесните имоти. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна недопустимост. При извършената проверка за допустимост не се констатира, че от данните в обстоятелствената част на исковата молба и приложенията може да се направи извод, че ищцата е насочила иска срещу друго лице, а не срещу Е. Б.. Само допуснатата техническа грешка в изписването на имената на ответника в петитумната част на исковата молба не води до недопустимост на решението. Посоченият от ищеца в титулната част на исковата молба ответник /с ЕГН/ и извършените процесуални действия, вкл. от Е. Б., сочат последния като ответник по иска. По отношение на въпроса, касаещ размера на възстановената част от наследството на Ц. Г., въззивният съд е съобразил практиката на ВКС като е е посочил, че при предявен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на универсално завещателно разпореждане наследствена маса по чл. 31 ЗН не се образува, а възстановяването се извършва при посочената в чл. 29 ЗН дробна част, съответстваща на запазената част на наследника по закон. По отношение на несъгласието на касатора с фактическите констатации на въззивния съд във връзка с твърдението за изтекла придобивна давност по отношение на делбените имоти, следва да се посочи, че въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се. Той е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи, приемайки, че придобивна давност в годините до смъртта на майката на страните не е текла в полза на касатора, тъй като той е бил допуснат от родителите си в имота да го ползва и живее в него. Това фактическо ползване на имота не съставлява владение по смисъла на чл.68 ЗС Не е установено владение /фактическа власт и своене/ първоначално срещу родителите, а впоследствие и срещу сънаследниците, изключващо тяхното владение. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Относно релевираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационни оплаквания за необоснованост на въззивното решение и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон,следва да се посочи, че те не могат да се разгледат в настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби. Ответникът по касационната жалба В. С. Б. не е представила доказателства за извършени от нея разноски по настоящото дело, поради което такива не следва да ѝ бъдат присъждани. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.