Определение № 3516 от 11.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1703/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на СД “Етиком – Н. и Сие“, [населено място] и съдружниците в него Ж. С. Н. и Е. Ж. Н. срещу решение № 453 от 14.04.2025 г. по в. гр. д. № 2324/2024 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 54 от 18.04.2024 г. по т. д. № 232/2022г. на Благоевградски окръжен съд, с което са уважени предявените от Т. Л. Ц. и Е. Х. Ц., двамата от [населено място], срещу тримата ищци искове по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждането им да им заплатят солидарно сумата 27 000 евро – неустойка за забава, дължима за периода от 01.11.2019 г. до 30.04.2021 г. по допълнително споразумение от 11.06.2008 г. към предварителен договор от 25.03.2005 г. за прехвърляне на право на строеж срещу обезщетение. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Изразяват несъгласие с извода за дължимост на претендираната от ищците неустойка, като твърдят, че причината за същата – неиздаването на удостоверение за въвеждане в експлоатация на обектите на ищците – се дължи на неоказаното от самите тях съдействие поради отказа им да подпишат документите, необходими за издаване на акт обр. 15, който е предпоставка за посоченото удостоверение. Според касаторите, с оглед неморалното и неправомерно поведение на ищците, съдът е следвало да приложи разпоредбите на чл. 83, чл. 95 и 96 ЗЗД, като ги освободи от отговорността за заплащане на неустойка или поне да намали същата по реда на чл. 92, ал. 2 ЗЗД до незначителен размер, което ще прекрати правните спорове и ще демотивира ищците да създават повече пречки занапред за изготвянето на акт обр. 15 и издаването на удостоверение за въвеждане на процесните обекти в експлоатация. Изрично оплакване е релевирано и срещу преценката на въззивния съд, че клаузата на чл. 4, ал. 1, т. 1 от подписаното на 11.06.2008 г. между страните допълнително споразумение към сключения между тях предварителен договор от 2007 г. не е нищожна на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, с твърдението, че липсва каквото и да е правно и фактическо основание за това споразумение, доколкото към посочената дата предварителният договор вече е бил прекратен поради сключването на окончателен договор. Касаторите считат, че във връзка с възражението им за нищожност на клаузата за неустойка решаващият състав неоснователно се е позовал на силата на пресъдено нещо на постановеното между страните решение за присъждане на неустойка за предходен период. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. При очевидна изначална невъзможност за самостоятелно изпълнение на задължението „да въведе същите в експлоатация по предвидения в закона ред в срок до 31.12.2008 год.“, поето преди издаване на акт 15, без да е уговорено съдействието на възложителите, изразяващо се в подписване на необходимите документи от тях и при отказ за съдействие от тях, не следва ли да отпадне отговорността за неустойка; 2. Следва ли отговорността за неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД да обхваща единствено задължения, които зависят единствено от волята и възможностите на длъжника по задължението, за да обезпечи тяхното изпълнение и когато съществува подобна клауза и при отказ от съдействие на ищците, не представлява ли същата договорена неравноправна клауза, противоречаща на добрите нрави; 3. Когато е договорена неустойка за неизпълнение на задължение, което не може да бъде изпълнено без съдействието на кредитора, а такова съдействие не е договорено и не се оказва, само по себе си това не дава ли основание за приложение на институтите, регламентирани в чл. 83, чл. 96 или най-малкото чл. 92, ал. 2 ЗЗД; 4. Замяната на длъжника СД “Етиком – Н. и Сие“ с „Вес-Инвест-Н“ ЕООД дава ли извинително основание на ищците да откажат да подпишат документите за издаване на акт 15 като предпоставка за издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация и не следва ли с оглед злонамарените мотиви за неоснователно обогатяване на ищците, този отказ да води до отхвърляне на иска за неустойки; 5. Когато съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и констатира с оглед правната уредба, че е невъзможно изпълнението на задължението, за което се дължи неустойка, без съдействието на ищеца, не следва ли да даде указания в доклада по чл. 146 ГПК на ищците за представяне на доказателства, че е оказано необходимото съдействие и едва, след като се установи, че единствената причина за неизпълнението се корени в поведението на длъжника, да уважава подобен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (без такава да е посочена) и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (без да са изложени конкретни аргументи). Освен това, касаторите твърдят наличие и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като не посочват в какво именно се изразява същата. Ответниците по касация – Т. Л. Ц. и Е. Х. Ц., двамата от [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 31.07.2025 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 25.03.2005 г. между Х. Т. Ц. и Л. Т. Ц., като собственици на 1800 кв. м. от имот пл. № 137, кв. 14 по плана на [населено място], в. з. „Малинова долина“ - 2 част, и СД „Етиком-Н. и сие“, е сключен предварителен договор за прехвърляне право на строеж върху този имот срещу задължението на дружеството да построи в него със свои средства сграда/и да обезщети собствениците, като им предаде собствеността и владението върху 2/7 идеални части от разгърнатата застроена площ от жилищата, мазета, тавани, гаражи, индивидуални дворни места на сградите и всички общи части; С договора ответното дружество се е задължило да предаде обектите в напълно завършен вид, в сроковете съобразно раздел ІІ от договора, а при забава повече от два месеца – да заплати неустойка в размер на 50 000 лв.; На 25.07.2007 г., с нотариален акт № 193, том І, рег. № 2325, дело № 187/2007 г. на нотариус С. Микушински, рег. № 389 на НК, между Х. Т. Ц., Е. И. Ц., Л. Т. Ц. и Е. Х. Н., в качеството им на съсобственици, са учредили на СД „Етиком-Н. и сие“ право на строеж за построяването в техния съсобствен имот на масивна вилна сграда "Братята“, включваща седем обособени самостоятелни двуетажни жилища, като съсобствениците са си запазили и взаимно учредили право на строеж за построяването на обекти, подробно описани в раздел ІІ на нотариалния акт; Ответникът се е задължил срещу учреденото му право на строеж, да построи и предаде на учредителите обектите, в завършен вид, с държавно-техническо приемане на сградата и издадено удостоверение за пускане в експлоатация съгласно действащите строителни нормативи, в срок до 30.09.2007 г., с напълно завършени и въведени в експлоатация външни връзки и изпълнена хоризонтална и вертикална планировка, при начин на строителство, вид и обем на довършителните работи за всеки обект, отговорности и санкции, подробно регламентирани в предварителния договор от 25.03.2005 г.; Страните са уговорили, че всички останали клаузи на предварителния договор, които не противоречат на клаузите на нотариалния акт, запазват действието си; На 11.06.2008 г. е подписано допълнително споразумение към предварителния договор от 25.03.2005 г., с което възложителите Х. Т. Ц., Е. И. Ц., Л. Т. Ц. и Е. Х. Н. са се съгласили да не претендират неустойката за забава, предвидена в раздел V, т. 2 от предварителния договор (50 000 лв.), при условие че ответното дружество изпълни задълженията си да завърши строителството и въведе обектите в експлоатация по предвидения в закона ред, в срок до 31.12.2008 г.; За констатираната забава в периода от уговорения с нотариалния акт срок 30.09.2007 г. до 31.05.2008 г. страните са договорили неустойка; За забава на строителя след 30.09.2008 г. е предвидено, че същият дължи на Х. Т. Ц. и Е. И. Ц., в качеството им на собственици на двуетажно жилище № 4, и на Л. Т. Ц. и Е. Х. Н., в качеството им на собственици на двуетажно жилище № 5, неустойка в размер на по 1 500 евро месечно, платима до 30-то число на месеца, за който се отнася; На 02.07.2010 г., с нотариален акт за продажба № 37, том І, рег.№ 3346, дело № 37 от 02.07.2010 г. на нотариус Т. А., СД „Етиком-Н. и сие“ се е разпоредило с правото си на собственост върху масивни двуетажни сгради №№ 1, 2, 3, 6 и 7, заедно с 1/7 идеална част от общите части на цялата сграда „Братята“, включително и правото на строеж върху цялото дворно място, в полза на ЕТ „ЗОЗИ-М. С.“, който търговец впоследствие, на 20.09.2010 г., с нотариален акт № 43, том І, рег.№ 4610, дело № 69 на нотариус Т. А., е продал на М. А. Р. един от обектите – масивна двуетажна сграда № 6, а през 2011 г. е апортирал останалите имоти – къщи №№ 1, 2, 3, и 7 – в капитала на „ВЕС-ИНВЕСТ-Н“ ЕООД; С влязло в сила решение № 448 от 31.01.2014 г. по гр. д. № 336/2012 г. на Благоевградски окръжен съд СД „Етиком-Н. Сие“, Е. Ж. Н. и Ж. С. Н. са осъдени да заплатят на Т. Л. Ц. и Е. Х. Н., по предявен частичен иск, сумата 12 800 евро, равняваща се на 25 034.62 лв., представляваща неустойка по чл. 4, ал. 1, т. 2 от допълнителното споразумение от 11.06.2008 г. към предварителния договор от 25.03.2005 г. Видно от удостоверение рег. № 94003590 от 29.06.2010 г. на Столична община, район Витоша, пет от общо седем проектирани самостоятелни двуетажни жилища, а именно – къщи №№ 1, 2, 3, 6 и 7 от строежа „Вилна сграда „Братята“ – са изпълнени на етап груб строеж; Съгласно предоставена от ЕРМ Запад информация от 18.03.2024 г., за процесните обекти е започнала процедура по присъединяване през 2008 г., но и към момента те не са присъединени към електроразпределителната мрежа и за тях няма регистрирано средство за търговско измерване. При тази безспорна фактическа обстановка, въззивният съд е споделил, макар и по различни съображения, извода на първата инстанция за основателност на предявените искове по чл. 92, ал. 1ЗЗД за присъждане на неустойка за процесния период. Приел е, че считано от 31.12.2008 г., ответникът е изпаднал в забава, която забава продължава и към момента, доколкото по делото нито се твърди, нито са представени доказателства, установяващи напълно завършено строителство на обектите и въвеждането им в експлоатация. Поради това и с оглед изричната уговорка между страните в чл. 4, ал. 1, т. 2 от допълнителното споразумение от 11.06.2008 г., същият дължи на ищците неустойка в размер на 1500 евро за всеки месец забава, т. е. за исковия период от 18 месеца (от 01.11.2019 г. до 30.04.2021 г.), неустойката възлиза на претендираната сума от 27 000 евро. По отношение основното възражение на ответниците – за нищожност на клаузата за неустойка от допълнителното споразумение, решаващият състав е приел, че същото е недопустимо и не подлежи на обсъждане предвид влязлото в сила решение № 448 от 31.01.2014 г. по гр. д. № 336/2012 г. на Благоевградски окръжен съд, постановено между страните по предявен частичен иск за присъждане на неустойка за предходен период, с което валидността на неустоечната клауза е установена със сила на пресъдено нещо. Аргументирал е този свой извод с практиката на ВКС – задължителна (т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК и т. 2 Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС) и казуална (решение № 115 от 10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на I т. о., решение № 335 от 13.11.2018 г. по т. д. № 2477/2017 г. на II т. о. и решение № 50158 от 12.12.2022 г. по т. д. № 1133/2021 г. на I т. о.). Като неоснователно е преценено и основаното на чл. 83, ал. 1 ЗЗД възражение, че неизпълнението се дължи на поведението на самите ищци. Въззивният съд е приел, че и в хода на настоящото производство ответникът не е доказал твърдението си, че ищците са попречили за изпълнението на задълженията му, подробно описани в раздел ІІІ, чл. 2, б. “б“ от договора от 25.03.2005 г. Според него, изпълнението на тези задължения не е в зависимост от поведението на ищците, в качеството им на собственици на имота, върху който е следвало да бъдат построени къщите в уговорената степен на завършеност. Обстоятелството, че ищците не са съдействали и не са отговаряли на поканите на друг съсобственик на къщи във вилната сграда, е счетено за ирелевантно по съображения, че страна по договора е ответникът и именно за него са възникнали конкретните задължения, а не за трети за спора лица, макар и собственици на къщи в процесния имот. В подкрепа на своето становище съдебният състав се е позовал и на формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС – решение № 164 от 03.02.2016 г. по т. д. № 1890/2014 г. на І т. о. и решение № 164 от 03.02.2016 г. по т. д. № 1890/2014 г. на І т. о. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касаторите въпроси не притежават характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая това изискване не е налице. По два от въпросите – въпрос № 4 и № 5 – въззивното решение не съдържа произнасяне. Решаващият състав е преценил, че действията на „ВЕС-ИНВЕСТ-Н“ ЕООД (собственик на част от построените обекти в процесния имот), са без значение за спора, поради което изобщо не ги е обсъждал, нито е приел, че е налице „замяна на длъжника“ от това дружество, каквото твърдение се съдържа във въпрос № 4. Липсва произнасяне и във връзка с изготвения по делото доклад по чл. 146 ГПК (такова съдът не е и дължал, доколкото подобно оплакване не е било заявено във въззивната жалба), от което следва ирелевантността на въпрос № 5. Отговорът на всички останали въпроси е обусловен изцяло от конкретните факти и от доказателствата по делото, съответно от тяхното обсъждане. В действителност въпросите обективират несъгласието на касаторите с извършената от въззивния съд преценка на доказателствата, правилността на която, обаче, е предмет на самия касационен контрол, но не може да обоснове допускането му. Отделно от горното, напълно достатъчна причина за недопускане на касационното обжалване по поставените въпроси, е липсата на посочена практика на ВКС, подкрепяща основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и ненадлежното заявяване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – бланкетно, само с цитиране на законовата разпоредба, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в какъвто смисъл са задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Поради напълно бланкетното му заявяване, не подлежи на обсъждане и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от изхода на делото, искането на ответника за присъждане на разноски не следва да бъде уважено, тъй като не са ангажирани доказателства за извършването на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК