Определение № 3795 от 29.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4207/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Ц. И. Р. и Х. М. Й., срещу въззивно решение № 79/12.07.2021 г., постановено по въззивно гр.д. № 156/2021 г. на Великотърновския апелативен съд, в частта, с която исковете против тях са уважени, като те са осъдени да заплатят на П. А. Р. 78258 евро и на Ф. Д. Х. 43730,38 евро, на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба – 23.05.2019 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски. Ищците П. А. Р. и Ф. Д. Х. искат ответниците да им заплатят солидарно горните суми, евентуално в условията на разделност – всеки ответник да заплати половинатата от общите суми. Първостепенният съд се е произнесъл, като отхвърлил искове на П. А. Р. и на Ф. Д. Х. за солидарно осъждане на ответниците Ц. И. Р. и Х. М. Й., да заплатят на всеки от ищците, както следва – 109 258 евро главница на П. А. Р. и на Ф. Д. Х. 43740,38 евро главница, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното издължаване. Въззивният съд, като отменил частично първостепенния съдебен акт се е произнесъл с диспозитив, от който не е ясно присъдената на всеки от ищците сума как се дължи от ответниците – общо или солидарно. След връщане на делото от ВКС за преценка дали има допусната очевидна фактическа грешка, въззивният съд е постановил решение № 93/22.05.2023 г. по чл. 247 ГПК и е постановил, че Ц. И. Р. и Х. М. Й. дължат, всеки от тях, по 39129 евро на П. А. Р. и по 21865,19 евро на Ф. Д. Х., на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба – 23.05.2019 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Касаторите излагат съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Насрещните страни Ф. Д. Х. и В. П. К. Р. (като наследник на починалия в хода на процеса П. А. Р.), чрез адвокат С. М., отговарят в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Великотърновски апелативен съд, като изменил решението на първостепенния Великотърновски окръжен съд, осъдил ответниците Ц. И. Р. и Х. М. Й. разделно да заплатят на П. А. Р. и на Ф. Д. Х. суми, за които е приел, че се дължат на отпаднало основание – след прекратяване на ненаименован договор за ползване на съвместна банкова сметка на ответниците за набиране на суми за инвестиране в два недвижими имота в [населено място], на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, ведно със законна лихва върху главниците, считано от 23.05.2019 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че в периода февруари 2007 г. – юли 2010 г. двамата ищци са извършили валутни преводи по съвместна банкова сметка с титуляри Ц. И. Р. и Х. М. Й., съответно на обща стойност 78258 евро за ищеца Р. и 43730,38 евро за ищеца Х.. Посочвани са различни основания за преводите - “частично плащане на апартамент“, “изпълнение на строеж на сграда“, “апартамент № ..“, “апартамент № ..“. Съдът е намерил, при анализ на доказателствата и процесуалното поведение на ответниците, че между насрещните страни по делото, по този начин, е бил сключен устен договор, по силата на който ищците да превеждат парични средства по съвместна банкова сметка на ответниците, които средства да се ползват за придобиването на жилища за всеки един от ищците. Апелативната инстанция развила съображения, че породеното правоотношение не може да се квалифицира като неправилен влог, тъй като не на ответниците – титуляри на банковата сметка, са предадени паричните средства за съхранение, а на трето лице – банката, която по никакъв начин не е обвързана от уговорките на страните и, за която не възникват никакви права и задължения спрямо платците – вносители на суми по сметката. Съдът, също така, намерил, че ищците са очаквали превежданите от тях пари да покрият изграждането и придобиването в собственост на две жилища в [населено място] - апартамент № .. и апартамент № ..., за които има идентични договори, сключени с трета страна – „М.“ ООД. Според представения по делото договор за апартамент № ..., Ф. Х., В. Р. и П. Р. се явяват възложители, а “М.“ ООД, представлявано от ответника Р. - изпълнител. Дружеството се е задължило да построи и продаде на възложителите посоченото жилище, подробно индивидуализирано, за сумата 100 690 евро, която сума е платима на части – първа вноска от 30 207 евро, по отношение на която договорът се счита като разписка за получаването й, втора вноска от 30 207 евро – платими до 10 дни след уведомяването на възложителя от изпълнителя за отлята плоча-таван на етажа над апартамента, предмет на този договор, трета вноска – 30 207 евро, платими до 10 дни след уведомлението на възложителя от изпълнителя за извършване на сградата в груб строеж и четвърта вноска – 10 069 евро – платими преди предаване на обекта в завършен вид, след издаване на разрешително за ползване на името на възложителите и прехвърлянето на собствеността по нотариален ред. Посочена от изпълнителя банкова сметка за плащане е тази, по която е установено, че ищците са извършвали плащания. На 18.01.2019 г. е отправена покана за доброволно изпълнение по този договор от адв. М. (като пълномощник на П. Р. в качеството му на инвеститор, заедно с другите две лица), адресирана до “М.“ ООД, като се изисква и информация относно хода на строителството на уговорените два апартамента по договорите – апартамент № ... и апартамент № ..., тъй като досега инвеститорът не е получавал информация и не е уведомяван съобразно договорите за етапа на завършеност на жилищата, не е получавал покана за съставяне на протокол за приемане и предаване на обектите. Съдът приел, че е изразено съгласие от ответниците да приемат средствата по извършените валутни преводи по тяхната сметка, но с ясното съзнание, че тези средства не са в изпълнение на някаква насрещна престация от тях като физически лица - парите са чужди и подлежат на усвояване/разпореждане при определени обстоятелства и изразено желание от вносителите - прехвърляне на собствеността върху посочените жилища в полза на ищците, което е задължение пък на друг правен субект – търговско дружество. Относно присъдените суми съдът е приел, че ответниците са се разпоредили преди тази цел да е постигната, както и, че правоотношението за използване на банкова сметка съществува паралелно с договорите за изпълнение на строителство, но има самостоятелен характер. Съдът е посочил, че съобразно представения по делото договор за строителство, плащанията се дължат след уведомяване на възложителя от изпълнителя за настъпване на съответните етапи на строителството, като последното плащане се дължи при прехвърляне на собствеността върху обекта, каквито данни няма по делото. В устните уговорки, съставляващи съдържанието на договора за ползването на съвместната банкова сметка, не е било включено упълномощаване от страна на ищците ответниците да се разпореждат със средствата им и такова не е било давано за извършване на плащане с погасителен ефект към третото на правоотношението лице “М.“ ООД – изпълнител по договорите за строителство; сами ответниците нямат подобни твърдения, а и през целия исков процес в двете инстанции по съществото на спора процесуалното им поведение е да не заемат становище по съдбата на получените парични средства. Съдът заключил, че в случая позитивният интерес на ищците като кредитори по договорите с ООД не е удовлетворен – прехвърляне на собствеността върху посочените жилища не се е реализирало. Те са упражнили правото си да прекратят договора за ползване на съвместната банкова сметка, а това поражда и задължението на ответниците да върнат всичко, внесено по тяхната банкова сметка. Така, след първата покана, е отправена нова от ищците, този път до ответниците Р. и Й., връчена на 28.03.2019 г., за връщане на получени от последните средства, а именно – 10 9258 евро, платени от П. Р. и 43 740,38 евро, платени от Ф. Х., като е даден срок от 7 дни, считано от получаване на поканата за възстановяване на сумите. В дадения срок и по-късно в хода на съдебното производство, парите не са върнати. От заключението на вещото лице по допуснатата съдебна експертиза, съдът намерил, че искът на П. А. Р. е основателен в общ размер на 78 258 евро, а на Ф. Д. Х. – в размер на 43 730,38 евро, платими поравно от всеки от ответниците. По отношение на последните е прието, че не се установява уговорена солидарност като длъжници, нито такава се следва от закона. В този размер исковете са уважени, на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и акцесорните претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главниците, считано от датата на исковата молба, до окончателното издължаване. Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставени са следните въпроси по тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК: ако е направено възражение за изтекла погасителна давност следва ли същото да бъде обсъдено в мотивите на съдебното решение по смисъла на чл. 236, ал. 2 ГПК; длъжен ли е бил въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, както и да изложи мотиви по тях, в това число и да се произнесе и да изложи мотиви по възражението на страните за изтекла погасителна давност; твърди се противоречие с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Въпросите са включени в предмета на спора, защото ответниците надлежно, с отговора към исковата молба, са възразили за погасяване по давност на вземанията на ищците. Действително инстанциите по същество не са се произнесли по това възражение, но това е без значение за крайния резултат, защото съдът е уважил претенциите на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – връщане на даденото по прекратен договор на 28.03.2019 г. с нотариалната покана до Р. и Й., откогато, както е изяснено задължителното за съдилищата и всички правни субекти в т. 7 на ППВС №1/1979 г., започва да тече давностният срок за вземането на ищците, който срок е петгодишен. Към датата на подаване на исковата молба – 23.05.2019 г., той не би могъл да изтече. Изложеното сочи на извод, че поставеният в изложението правен въпрос, макар и в предмета на спора, е неотносим за крайния резултат, защото разглеждането му не би довело до промяна на същия. При тези съображения и, както е разяснено в ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, относно повдигнатия въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следващите правни въпроси са свързани с тълкуването на чл. 87, ал. 3 ГПК и са следните: може ли процесните договорни правоотношения да се развалят и прекратят без предупреждение и без даване на подходящ срок за изпълнение по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД; надлежно ли са развалени договорните правоотношения от страна на ищците и спазена ли е формата за това, съгласно приложената по делото нотариална покана; искането от ищците за връщане на даденото, съгласно процесната нотариална покана и искова молба, представляват ли валидни и надлежни волеизявления за прекратяване на процесните договорни правоотношения – твърди се противоречие с решение № 75 от 01.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 3723/2013 г., II т.о.; решение № 186 от 15.07.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6836/2013 г., III г.о. и решение № 235 от 13.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 490/2015 г., III г.о. Първо следва да се изясни, че предварителната селекция по реда на чл. 288 ГПК се извърша по общи правни въпроси (материални и/или процесуални), а не дали по конкретното дело въззивният съд правилно е установил фактите и те по казуса обуславят ли направените от въззивния съд правни изводи. В тази връзка, недопустимо е в настоящата фаза на касационното производство съдът да преценява прекратени ли са в действителност и как договорните отношения между страните, каква е била изискуемата форма според доказателствата по делото за разваляне на съглашението между тях; надлежно заявени ли са волеизявленията на страните. Съдът приема, че правните въпроси по см. чл. 280, ал. 1 ГПК, касаещи тълкуването на чл. 87, ал. 3 ЗЗД, са тези, уточнени от съдебният състав: възможно ли е да бъде развален или прекратен договор, без даване на подходящ срок за изпълнение по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и как се разваля едностранно договор. Въпросите в частта относно развалянето на договора поради неизпълнение, не са включени в предмета на спора, защото съдът е приел, че процесния устен договор за ползване на банкова сметка е прекратен едностранно от вложителите, без връзка с изпълнение или не на насрещна престация. Ако касаторите-ответници по иска имат предвид договорите за строителство и обещание за продажба на построените обекти, то те не са страни по тези договори, а и вземането по настоящите претенции е на друго основание – отпадане на договорна връзка относно ползване на банкова сметка, а не разваляне поради неизпълнение на смесените договори за строителство и обещание за продажба на построените имоти. От друга страна, дори ако се приеме, че парите са внесени по банковите сметки на ответниците по иска като цена на два жилищни имота, какъвто конкретен извод въззивният съд не е направил, както и ако беше установена пряка отговорност на Р. и Й. да изпълнят задълженията по строежа и продажбата на апартаментите, то последните са имали достатъчно възможност да предложат изпълнение, вкл. в хода на процеса, който в инстанциите по същество е продължил 2 години – от подаване на исковата молба, до устните прения пред въззивна инстанция. По делото не само няма доказателства, но липсват и каквито и да са твърдения за етапа на строеж, съответно за готовност за сключване на окончателни договори за продажба на въпросните два имота и нотариалното им оформяне. Следва да се допълни и това, че сами ответниците така и не обосновават правното си основание да задържат преведените им суми, съответно какво е следвало да изпълнят, но не са, въпреки че са могли, ако им беше отправена покана. Въпросите в частта относно прекратяването на договора са относими към предмета на спора и от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика, а и въззивният съд е приложил точно материалния закон към установените релевантни обстоятелства. Р. и Й. нито са обещатели по бъдещ договор за продажба на недвижими имоти, нито са посредници, нито строители. Т.е., предвид установените от съда взаимоотношения между страните, предмет на настоящия спор, притежателите на паричните средства са в правото си да ги изтеглят по всяко време, независимо от съображенията, и не е нужно да дават срок за „изпълнение“ на насрещно задължение от страна на титулярите на банковата сметка. За пълнота на изложението следва да се посочи и това, че решенията на ВКС, на които се позовават касаторите, нямат никакво отношение към релевантните и установени по настоящото дело обстоятелства и съответно, приложимите към тях правни последици, уредени в материалния закон. Т.е., касае се за съдебна практика, която е неотносима. Следващите въпроси в изложението към касационната жалба са: след като въззивният съд е преценил, че дадената от първата инстанция квалификация на предявените искове е неправилна, следвало ли е да се дадат указания на страните относно релевираните факти и разпределението на доказателствената тежест, и да се укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства, съгласно чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК; законосъобразно ли е, след приключване на устните състезания и без това да е посочено в доклада по делото, едва със своето съдебно решение, въззивната инстанция да променя квалификацията на иска и следвало ли е в тази връзка да се даде възможност на страните да предприемат съответните процесуални и правни способи за защита на интересите си; непредоставянето на възможност на страните да сочат нови доказателства и предприемат съответните процесуални действия при преквалифициране на иска от въззивния съд, съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие ли е с принципите на законност, на служебно начало, на установяване на истината и вътрешното убеждение, като тези действия на въззивния съд противоречат ли на ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Всички тези въпроси са неотносими към постановеното от съда. Апелативната инстанция се е произнесла именно по предявените от ищците и разгледани от първостепенния съд субективно и обективно съединени искове по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на преведени суми по прекратен договор за ползване на банкова сметка, открита на името на ответнците, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата. Ето защо не е имало и основание въззивният съд да обявява на страните отново правната квалификация, нито да дава указания как се разпределя тежестта на доказване; разясненията в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са неотносими. Второстепенният съд е разгледал надлежно заявените по делото обстоятелства, които са идентични с тези, обсъдени и от първата инстанция. Право и задължението на правораздавателният орган е да даде квалификация на облигационното отношение, възникнало между страните по твърдените и установени релевантни факти. Определянето на споразумението между насрещните страни като устен договор за превод на парични средства и ползване от ищците на банкова сметка на ответниците в българска банка, вместо такова по неправилен влог, както е приела първата инстанция, не променя нито правната квалификация по спора, нито основанието, на което се търси връщане на преведените суми – прекратяване на договора, нито релевантните за отношенията между насрещните страни обстоятелства и тежестта на доказването им. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Ответниците са поискали присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията, но не са представили доказателства за извършване на такива, поради което молбата се явява неоснователна. Касаторите, от своя страна, предвид резултата, нямат право на съдебноделоводни разноски. Мотивиран от горното, съдът