Определение № 50080 от 10.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2959/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 235/22.02.2022 г. по гр.д. № 2754/21 г., с което Софийският апелативен съд, потвърждавайки решение № 263837/10.06.2021 г. по гр.д. № 2453/2020 г. на Софийски градски съд, е отхвърлил иска на Е. М. Б. срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД, че поради изтекла давност и несъобщаване на цесията от „Банка ДСК“ ЕАД (кредиторът по изпълнителното основание) не съществува правото на принудително изпълнение за сумата 33 558.40 лв. - лихвоносна главница с разноски по издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 535/2012 г. на Районен съд – Ямбол. Решението се обжалва от Е. Б. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси: 1. Имат ли правнорелевантен ефект действията на ЧСИ спрямо длъжника, когато последният не е уведомен по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от кредитора по изпълнителното основание? 2. Налице ли е активна легитимация на цесионера да търси изпълнение от длъжника, който не е уведомен по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, когато цесията следва образуването на изпълнителното дело? 3. Може ли да се приеме, че е налице замяна на страна по изпълнителното дело, когато вземането бъде прехвърлено след издаден изпълнителен лист по чл. 417 ГПК и е образувано изпълнително дело, но все още не се е развило исково производство? 4. Може ли съдебният изпълнител да извършва действия спрямо длъжника, когато липсва надлежно уведомяване за извършена цесия по време на изпълнителния процес? И 5. Може ли да се счита за погасено по давност вземането на цесионера към длъжника, ако последният не е бил уведомен надлежно за цесията и са изминали повече от 5 години от датата, на която е възникнало задължението? Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон (чл. 99, ал. 3 ЗЗД). Претендира разноските по делото. Ответникът по касация „ОТП Факторинг България“ ЕАД възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Въззивният съд е приел, че отрицателният установителен иск е предвиденият в чл. 439 ГПК, доколкото ищецът Е. Б. (длъжник по влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена в полза на „Банка ДСК“ ЕАД) оспорва правото на принудително изпълнение на ответника „ОТП Факторинг България“ ЕАД за лихвоносната главница с разноски от 33 558.40 лв. с твърдения: 1) за погасителна давност и 2) за несъобщаване на цесията, с която кредиторът по заповедта (Банката) е прехвърлил вземанията си на ответника (чл. 99, ал. 3 ЗЗД). Прието е за допустимо длъжникът да обоснове възражението за погасителна давност на факти, настъпили след 11.11.2019 г., – датата, на която заповедта за изпълнение е влязла в сила като последица от неподадено възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Изводът, че е неоснователно, въззивният съд е мотивирал с това, че не е изтекла новата 5-годишна давност, която е започнала да тече от влизането в сила на заповедта за изпълнение (чл. 117, ал. 2 ЗЗД). Прието е, че с получаване на препис от отговора на исковата молба, съдържащ изявление за съобщаване на цесията от ответника по пълномощие от кредитора по изпълнителното основание, е спазено и условието по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, а цесията има действие и за длъжника. При тези мотиви, с които въззивният съд е приел, че съществува правото на принудително изпълнение в полза на ответника за лихвоносната главница с разноски, а искът по чл. 439 ГПК е неоснователен, никой от повдигнатите въпроси не обуславя решението. Първият, защото в производството по иска по чл. 439 ГПК се установява съществуването на изпълняемото право. В това производство не се разглежда, респ. установява законосъобразността (т.нар. от касатора „правнорелевантен ефект“) на действията на съдебния изпълнител. Вторият, четвъртият и петият въпроси, защото касаторът ги основава все на твърдения, че цесията не му е съобщена по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Различно е приетото от въззивния съд, а именно, че цесията е надлежно съобщена на длъжника с връчване на препис от отговора на исковата молба. Третият въпрос, е без всякаква връзка с конкретните твърдения (основания) на иска по чл. 439 ГПК, респ. с мотивите, при които искът е отхвърлен. В решението си въззивният съд е приел, че заповедта за изпълнение е влязла в сила като последица от неподадено възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Т.е. приетото е, че не може да се очаква заповедното производство да „се развие“ в исковото по чл. 422 ГПК. В обобщение, повдигнатите въпроси не обуславят въззивното решение, а то не следва да се допуска до касационен контрол поради липсата на тази обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се възложи юрисконсултско възнаграждение. Настоящият състав го определя в размер на сумата 50.00 лв., като съобрази ниската степен на фактическа и правна сложност на делото и произтичащата от закона възможност в подобна хипотеза трудът на юрисконсулта по отговора на касационната жалба да бъде остойностен под минималния размер по чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. При тези мотиви, съдът