Определение № 5046 от 06.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5228/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 19508/28.08.2023 г. на „УМБАЛСМ Н. И. Пирогов“ ЕАД, чрез адвокат И. К., и вх. № 19864/04.09.2023 г. на „ЗАД Алианц България“ АД, чрез адвокат М. К., подадени срещу решение № 969 от 12.07.2023 г. по гр. д. № 871/2022 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 262452 от 15.04.2021 г. по гр. д. № 10405/2018 г. на Софийски градски съд в осъдителната му част; отменено първоинстанционното решение в отхвърлителната част, като вместо това въззивният съд е осъдил „УМБАЛСМ Н. И. Пирогов“ ЕАД да заплати на Р. И. Б., на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, сума в размер на още 14 700 лв., представляваща горница над присъдените 10 400 лв. до претендираните с частичния иск 25 100 лв., съставляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане при лечение от 17.07.2016 г. до 31.08.2016 г., ведно със законната лихва от 10.11.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.

Въззивният съд е съобразил, че пред първоинстанционния съд е предявен от Р. И. Б. срещу „УМБАЛСМ Н. И. Пирогов“ ЕАД частичен осъдителен иск по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди в размер от 21 500 лв. (от цяла претенция в размер от 200 000 лв.), основан на твърдения (уточнени в молба с вх. № 17006/10.02.2020 г.), че след получено при ПТП на 17.07.2016 г. травматично увреждане - счупване на тялото на тибията, открито вляво, ищецът е лекуван в различни отделения на ответника; осъществени са шест оперативни намеси на дати: 17.07.2016 г., 18.07.2016 г., 26.07.2016 г., 03.08.3016 г., 15.08.2016 г. и 24.08.2016 г.; последната операция е извършена по време на лечението му в отделението по изгаряния и пластична хирургия за възрастни в периода 17.08.2016 г. - 31.08.2016 г., от което е изписан с незараснала рана, в състояние, диагностицирано при постъпването през м. септември 2016 г. в Университетската клиника в гр. Мюнхен, Германия, като „остър хематогенен остеомелит на подбедрица/фибула, тибия, колянна става, флегмон на подбедрица, абсцес на подбедрица, фрактура на тибиалното плато в процес на лечение; флегмон на костния мозък, както и с бактериална инфекция (комплекс от четири мултирезистентни грам-отрицателни бактерии Acinetobacter baumanii и три мултирезистентни грам-отрицателни бактерии Enterobacter cloacae) и чуждо тяло - забравен при операция марлен компрес; ищецът твърди, че лекарският екип не е извършил постоперативни, контролни медико-диагностични изследвания, което е довело до преждевременното му изписване, противно на медицинските стандарти за дехоспитализация, а също не е определил адекватен следболничен режим като причина за късното диагностициране на възпалителния процес, настъпилите усложнения и последващите оперативни интервенции в немската клиника. Съединена е претенция за мораторно обезщетение в размер на законната лихва, считано от 10.11.2017 г. - датата на отправената покана. От своя страна, ответникът „УМБАЛСМ Н. И. Пирогов“ ЕАД е оспорил исковете по основание. Привлеченото от последния трето лице – „ЗАД Алианц България“ АД, е оспорило иска по основание и размер, като е противопоставило възражения за съпричиняване на вредите от пострадалия (който не се явил на два контролни прегледа на 07.09.2016 г. и 12.09.2016 г.) и за обезщетяване на същите неимуществени вреди от застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност“ на виновния за ПТП водач като пряка и непосредствена последица от ПТП, а ПТП е несъвместима с лекарската небрежност причина за вредите.

Софийски апелативен съд е посочил, че за да уважи иска за главното вземане частично, първоинстанционният съд е приел, че влошаването на здравословното състояние на ищеца е резултат от комплекс от причини: поведението на лекарите в ответното лечебно заведение, изразяващо се в изоставянето на чуждо резидуално тяло в тъканите на лявата подбедрица и неизвършването в следоперативния период на своевременно проследяване на състоянието на ищеца за минимизиране на риска от усложнение, от една страна, и тежките увреждания на ищеца от ПТП, от друга страна; медицинската дейност е извършена в нарушение на принципите за достатъчност и качество на медицинската помощ по чл. 82, ал. 2, т. 1 33; приносът на получените при ПТП травматични увреди за настъпване на крайния вредоносен резултат е 60 %; справедливият размер на обезщетението за търпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 25 100 лв.; при намаляването му с приетия каузален принос на обективния фактор - травматичните увреди, отговорността на ответника е определена в размер от 10 400 лв., ведно със законната лихва от 10.11.2017 г. Визирал е, че Софийски градски съд не е намалил размера на обезщетението, дължимо от възложителя на медицинската дейност, поради принос на увредения ищец по смисъла на чл. 51, ал. 2 33Д, а поради установяването на комплексен каузален фактор за настъпването на вредите и определена спрямо проявлението в причинния процес степен на допринасянето от страна на действията на лекарите в ответното лечебно заведение в размер от 40 %. Въззивният съд е приел, че макар възражението за съпричиняване, основано на факти за неизвършени от ищеца два контролни прегледа, да е останало неразгледано в първоинстанционното решение, той дължи произнасяне по него, с оглед доводите в отговора на въззивната жалба на третото лице. Посочил е и че причинната връзка между влошаването на състоянието на ищеца и евентуално установено неправомерно поведение на извършилите оперативните интервенции лекари в лечебното заведение се преценява въз основа на ангажираните по делото доказателства за фактите и връзките между тях. Постигнатата между Р. Б. и застрахователя на водача, причинил ПТП, спогодба, в която са определени обхватът и размерът на вредите и дължимото обезщетение по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, има относително действие. Трето лице, каквото е застрахователят на претендираните извършители на медицинския деликт, не може да се позовава на установеното в спогодбата за причината за настъпване на вредоносния резултат и да го противопоставя в настоящия спор.

Софийски апелативен съд е приел, че от представената по делото медицинска документанция се установява, че на 17.07.2016 г., след претърпян пътен инцидент, 41-годишният Р. Б. е постъпил за лечение в „УМБАЛСМ Н. И. Пирогов“ ЕАД - Втора травматологична клиника, в която по диагноза „счупване на тялото на тибията, открито в ляво“ е подложен на две оперативни интервенции: на 17.07. и 18.07.2016 г., за оперативно фиксиране на фрактурата и възстановяване на кръвоснабдяването на долния крайник. Последвали са нови операции за хирургично лечение на наличната инфекция на меките тъкани: на 26.07.2016 г. в Отделението по съдова хирургия и на 03.08.2016 г. и 15.08.2016 г. във Втора травматологична клиника. На 17.08.2016 г. в Отделението по изгаряния и пластична хирургия е извършено пластично възстановяване на кожен дефект и на 31.08.2016 г. е изписан. На 30.09.2016 г. е подложен на операция в Университетската клиника в гр. Мюнхен по диагноза: „остър хематогенен остеомелит на подбедрица/фибула, тибия, колянна става, флегмон на подбедрица, абсцес на подбедрица, фрактура на тибиалното плато в процес на лечение; флегмон на костния мозък“. При извършването й са открити в дисталната част на подбедрицата чужди тела: компрес, гранулационна тъкан с реакция към чужди тела с ограничено огнище, външно струпване на влакнести елементи от чужди тела и напълно нектротична скелетна мускулатура с отчасти плътни гранулоцитни възпалителни инфилтрати. Приложено му е лечение за получената от мултирезистентни патогени инфекция. В периода между 30.09.2016 г. и 30.11.2016 г. в Университетската клиника в Мюнхен са предприети общо 12 на брой оперативни интервенции, от които най-малко 6 бр. в периода от 30.09.2016 г. до 28.10.2016 г., насочени към хирургично премахване на болна тъкан от кожата и подкожна тъкан. Софийски апелативен съд е обсъдил свидетелските показания на М. Б. (съпруга на ищеца), съгласно които връщането на Р. Б. във Втора травматологична клиника е станало заради установена инфекция. Започнало вливане на венозни антибиотици и многократно - „през ден“ - почистване на некротична тъкан първо в операционна зала, а после и в болничната стая, като ищецът вдигал през цялото време висока температура. След вземане на решение за продължаване на лечението в Клиниката по изгаряния, където предстояло извършването на кожна трансплантация, ищецът преминал на орални антибиотици. Но полученото от него стомашно разстройство, като източник на опасност от замърсяване, забавило планираната операция. Без да бъде решен проблемът с него, операцията била извършена и след два дни той бил изписан. В домашни условия продължил лечението си под наблюдение от лекар от същото отделение, който идвал да сменя превръзките. Не отишъл на контролни прегледи. Поради влошаване на състоянието - видна била „оголена част от костта“, взел решение да замине за Германия, където да се подложи на диагностика и лечение. При прегледи в две болници там била констатирана сериозна инфекция с „много заразна“ бактерия. Лечението й продължило почти два месеца. След това били извършени оперативни интервенции за: поставяне на фиксатор, присаждане на кожен трансплантант, корекция на флексионната деформация (по оформен контрактен конски крак) чрез поставяне на хексапод. Въззивният съд е приел, че показанията на Б. за протичане на лечебния процес в Клиниката в Мюнхен се подкрепят от приложената по делото медицинска документация - доклади за операции, на немски и в превод на български език.

Софийски апелативен съд се е позовал в решението си на заключението на назначената по делото комплексна съдебномедицинска експертиза, съгласно което описаното при екстракцията му при първата операция на 30.09.2016 г., в гр. Мюнхен, чуждо тяло е попаднало в тъканите на лявата подбедрица по време на някоя от оперативните интервенции в „УМБАЛСМ Н. И. Пирогов“ ЕАД, преди последната операция за поставяне на свободна кожна пластика. Съгласно т. 5 от заключението и отговорите на вещите лица в о.с.з. на 28.09.2020 г., констатираната в Клиниката в Мюнхен бактериална инфекция е възникнала по време на болничния престой на ищеца в „УМБАЛСМ Н. И. Пирогов“ ЕАД, потисната заради антибиотичното лечение, развила се по причина на попадналия в меките тъкани резидуален компрес - чуждото тяло. Стигнало се е до гнойно възпаление на тъканите на лявата подбедрица и до последващо образуване на голям абсцес в областта на дълбоката задна ложа, чиито клинични изяви следва да се отнесат в периода 31.08.2016 г. - 16.09.2016 г. А иначе при изписването на 31.08.2016 г. въззивникът е бил афибрилен, със стабилна присадка и подсушен донор, в процес на епителизация. Към този момент е бил без микробиологична находка и без клинична картина за персистиращ възпалителен процес. Възпалителните усложнения са могли да бъдат частично предотвратени при амбулаторно проследяване след дехоспитализацията и незабавни реакции при изявата на клиничната картина на гнойно възпаление. При изслушването им пред съда вещите лица са посочили, че възпаление като абсцеса започва с развитие на оток, последван от образуването на гной. При явяване на пациента на контролните прегледи е възможно да се види клиничната картина, но медицинска документация от такива прегледи няма. Предприетото в Мюнхенската клиника оперативно лечение е било необходимо, но не и животоспасяващо, тъй като абсцесът не е показание за ампутация на подбедрицата. Според вещите лица изписването е станало при наличие на всички необходими предпоставки съгласно утвърдения медицински стандарт за следоперативно лечение и дехоспитализация и по правилата на добрата медицинска практика. Въззивният съд е приел, че Р. Б. не е бил дехоспитализиран преждевременно по липса на изява на клиничната картина на гнойното възпаление в постоперативния период и с незараснала рана, както се твърди в исковата молба.

Въз основа на събраните доказателства Софийски апелативен съд е заключил, че причина за възпалителните усложнения - абсцес и бактериална инфекция, е проведеното в „УМБАЛСМ Н. И. Пирогов“ ЕАД лечение, изразяващо се в приключването на една от проведените в болницата операции, без да бъде отстранен използван марлен компрес, в несъответствие с медицинските стандарти. Това бездействие на опериращите лекари е виновно, противоправно и увреждащо, и съставлява основание по чл. 49 ЗЗД за възникване на отговорността на ответника по исковата молба за търпените от ищеца неимуществени вреди. От своя страна ищецът е допринесъл за настъпването на вредите, като не е извършил контролните прегледи за амбулаторно проследяване и установяване на клиничните изяви на възпалителния процес възможно най-рано. Обезщетението следва да бъде намалено с отчитане на приноса му, който въззивният съд е определил на 20 % (чл. 51, ал. 2 ЗЗД). Съдът е визирал, че относими към размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди са свидетелствата на М. Б. за това, че след едногодишен престой в Клиниката в Мюнхен, където бил подложен на многократни оперативни интервенции, ищецът се завърнал в страната с мисъл, че е инвалид; получавал паник атаки; изпитвал страх; чувствал, че е в тежест на близките си; затворил се в себе си; изолирал се от сина си; влошили се съпружеските им отношения. Като е съобразил търпените от ищеца болки и страдания, включващи периода на операцията за отстраняване на чуждото тяло и оперативните интервенции за хирургично почистване на остатъци от болната тъкан, изпитаното чувство на страх, неблагоприятното отражение на болестния процес върху психичното състояние на Б., социално-икономическите условия към периода на увреждането, въззивният съдебен състав е намерил за справедливо, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, обезщетение в размер от 150 000 лв. При отчитане на принос на ищеца от 20 %, е определил обезщетение за неимуществени вреди в искания по частичната претенция размер от 25 100 лв., поради което е отменил първоинстанционното решение в отхвърлителната част и е присъдил обезщетение в размер от още 14 700 лв., ведно със законната лихва от 10.11.2017 г.; потвърдил е решението в уважителната му част.

Жалбоподателят „УМБАЛСМ Н. И. Пирогов“ ЕАД атакува решението на въззивния съд изцяло, като го счита за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както следва:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени заключението на експертизата поотделно и в съвкупност с всички останали доказателства по делото – противоречие с приетото в: решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г., IV г. о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/ 2009 г., IV г. о., решение № 142/20.06.2017 г. по гр. д. № 3673/2016 г., IV г. о., решение № 12/25.02.2019 г. по гр. д. № 1456/2018 г., III г. о., решение № 130/13.11.2018 г. по гр. д. № 4807/2017 г., III г. о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и да се произнесе по изрично заявеното от третото лице-помагач възражение, че търсените с исковата молба вреди са вече обезщетени.

По този въпрос се твърди противоречие със следните актове: ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 65/30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 50066/16.05.2023 г. по гр. д. № 2088/2022 г. на ВКС, III г. о., решение № 86/05.10.2020 г. по гр. д. № 2566/2019 г. на ВКС, I г. о.

3. В хипотезата на наслагване на вреди от различни събития, всяко от които представлява непозволено увреждане, причинено от различен деликвент, когато насрещната страна е направила възражение, че претендираните в процеса вреди вече са обезщетени от единия деликвент и към момента на предявяване на исковата молба ищецът няма вземане срещу другия деликвент, длъжен ли е съдът да разграничи и оцени вредите от всяко събитие, за да се избегне двукратно обезщетяване на едни и същи вреди – сочено противоречие с приетото в решение № 50203/01.11.2022 г. по гр. д. № 3589/2021 г. на ВКС, IV г. о.

Жалбоподателят „ЗАД Алианц България“ АД счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира въпросите:

1. Длъжна ли е въззивната инстанция в мотивите към въззивното решение да се произнесе по спорния предмет по делото, след като подложи на самостоятелна преценка всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора, в тяхната съвкупност и поотделно, и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения;

2. В хипотезата на наслагване на вреди от различни събития, всяко от които представлява непозволено увреждане, причинено от различни деликвенти, за чиито действия отговарят различни застрахователи, ако единият деликвент (респективно неговият застраховател) заяви възражение, че претендираните в процеса вреди вече са обезщетени от застрахователя на другия деликвент, поради което към момента на предявяване на исковата молба вземането на ищеца е погасено, длъжен ли е съдът да разграничи и оцени вредите от всяко събитие, за да се произнесе по основателността на исковата претенция и да избегне евентуално двукратно обезщетяване на едни и същи вреди.

По първия въпрос се визира противоречие с приетото в: решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 142/20.06.2017 г. по гр. д. № 3673/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 163/03.02.2021 г. по гр. д. № 123/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 100/08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/2019 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 261/05.06.2015 г. по т. д. № 2857/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 160-А/16.12.2020 г. по т. д. № 2156/2019 г. на ВКС, ІІ т. о.

Жалбоподателят твърди, че Софийски апелативен съд не се е произнесъл по възражението на третото лице-помагач за наличие на двойно обезщетяване на едни и същи вреди и не е обсъдил събраните в това отношение доказателства във второинстанционното производство.

По отношение на втория въпрос е налице позоваване на решение № 50203/01.11.2022 г. по гр. д. № 3589/2021 г. на ВКС, IV г. о.

Р. И. Б. е подал отговори на двете касационни жалби, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Първите два въпроса от изложението към касационната жалба на „УМБАЛСМ Н. И. Пирогов“ ЕАД, както и първият въпрос от изложението към втората жалба (на „ЗАД Алианц България“ АД) са свързани и по тях е налице изобилна непротиворечива съдебна практика. Според нея въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства, които са от значение за делото. Ето защо той е задължен, въз основа на твърденията на страните, да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на доказване. Съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите на страните и на събраните по делото доказателства. По силата на чл. 12 и чл. 235 ГПК при постановяване на решението си съдът следва да обсъди всички събрани по делото доказателства. При това доказателствата трябва да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Тъй като чрез обсъждането на доказателствата съдът стига до извода дали даден факт от значение за спорното право се е осъществил или не, при наличието на противоречиви доказателства в тази насока съдът ще трябва да прецени на кое от доказателствата дава вяра. Съдът е задължен да отрази дейността си по извършването на преценката на доказателствата в изискуемите се от чл. 236, ал. 2 ГПК мотиви към съдебното решение, в което трябва да посочи кои факти е приел за установени и въз основа на кои доказателства, а също така и при наличието на противоречиви доказателства за определен факт да посочи кои от тях приема и кои отхвърля и да обясни защо приема едните и отхвърля другите.

Настоящият съд счита, че в случая Софийски апелативен съд не се е отклонил от горната практика. В тази връзка същият съобразява, че изложените от „УМБАЛСМ Н. И. Пирогов“ ЕАД във връзка с първия въпрос от изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съображения представляват по същество оплаквания за необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Относно другите два въпроса, визирани по-горе, и двамата жалбоподатели сочат, че второинстанционният съд не е обсъдил възражението на „ЗАД Алианц България“ АД и събраните пред САС доказателства за двойно обезщетяване на едни и същи вреди. Тези им твърдения не отговарят на действителността, тъй като въззивният съд е взел отношение и е изложил мотиви, че „ЗАД Алианц България“ АД не може да се позовава, предвид относителното й действие, на постигнатата между Р. Б. и застрахователя на водача, причинил ПТП, спогодба, в която са определени обхватът и размерът на вредите и дължимото обезщетение по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Следва да се посочи, че по отношение на така развитите в атакуваното решение решаващи мотиви не е аргументирано наличието на основание за допускане на касационно обжалване.

Останалите два въпроса също са свързани, като по отношение на тях не е обосновано наличието на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, защото с визираното от жалбоподателите решение № 50203/01.11.2022 г. по гр. д. № 3589/2021 г. на ВКС, IV г. о. е допуснато касационно обжалване по въпроса: при направено от ответника възражение за недопустимост на иска по ЗОДОВ поради наличие на вече формирана сила на пресъдено нещо, следва ли съдът да вземе предвид и да обсъди влязлото в сила съдебно решение, с което на ищеца е присъдено обезщетение по ЗОДОВ, макар и дължимо от друг процесуален субституент на държавата; и необходимо ли е в исковото производство по ЗОДОВ съдът да разграничи вредите, нанесени от всеки един държавен орган, за да се избегне двукратно обезщетяване на едни и същи вреди. Разрешението, дадено с това решение по дело с различен предмет, не може да бъде автоматично пренесено към настоящото дело, поради което противоречие с него не е налице.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Р. Б. не е направил разноски за производството пред ВКС, които да му бъдат присъдени.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,