Определение № 3628 от 01.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 67/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Р. К. Р. - С., чрез адвокат В. В., срещу въззивно решение № 1000 от 21.07.2025 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 1277/2024 г. Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Л. Х. Г., чрез адвокат Е. Е., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като отменил решението на първостепенния Софийски градски съд, отхвърлил предявения от Р. К. Р.-С. против Л. Х. Г. иск за заплащане на сумата от 36 500 лв. – неплатена част от продажна цена на лек автомобил “Р. З.“, по договор за покупко-продажба от 17.05.2019 г., на осн. чл. 200 ЗЗД, ведно с обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху тази сума, считано от 24.06.2020 г., до окончателното издължаване. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че на 16.05.2019 г. между „А.” ЕООД (като продавач) и Л. Х. Г. (като купувач) е сключен предварителен договор за продажба на МПС (автомобил „Р. З.“, рама V.) с уговорена продажна цена от 59 500 лева. В т. 2 от предварителния договор е уговорено, че продавачът предава на купувача владението на автомобила при подписване на договора. Купувачът се задължил да заплати продажната цена след регистрацията на автомобила в КАТ. На следващия ден (17.05.2019 г.) е сключен окончателен договор за продажба, като в т. 2 от него е посочено, че цената е изплатена изцяло на продавача. По делото е установено, че купувачът не е платил изцяло цената, а е платил сумата от 23 000 лв. Владението на автомобила е предадено в деня на окончателния договор (17.05.2019 г.). Установява се, че с договор за покупко-продажба от 05.07.2019 г. Л. Г. е продала автомобила на друго лице – Ю. П.. Съдът приел за установено, че след сключване на договора за покупко-продажба от 17.05.2019 г. купувачката е разбрала, че автомобилът се издирва и се уговорила (чрез неин представител – сина й) с продавача да прехвърли автомобила на посочено от продавача лице (лицето, с което е сключен последващия договор за покупко-продажба от 05.07.2019 г.). С договор за цесия от 27.01.2020 г. „А.” ЕООД (като цедент) прехвърлило на Р. К. Р.-С. вземането си от Л. Х. Г. по договор за покупко-продажба на МПС от 17.05.2019 г. в общ размер на 59 500лв. (36 500 лв. – неплатена остатък от продажната цена на автомобила и 20 000 лв. - договорна неустойка, която купувачът се задължил да плати при неизпълнение на задължението си да заплати продажната цена до 07.08.2019 г.) С договора за цесия е уговорено цесионерът да придобие вземането срещу цена от 28 500 лв. и да уведоми длъжника за прехвърлянето. С нотариална покана от Р. К. Р.-С. до Л. Х. Г. (връчена на 17.02.2020 г.) С. уведомила Г. за цесията. Установява се, че автомобилът, предмет на договора за покупко-продажба, е издирван от 11.04.2024 г. Съдът приел, че договорът за цесия е действителен, а длъжникът е надлежно уведомен за цесията. Продавачът по договора от 17.05.2019 г. не е изпълнил задължението си да прехвърли собствеността, тъй като вещта принадлежи на друго лице. Съдът приел, че макар ответницата с отговора на исковата молба да не е използвала израза “развалям договора“, в случая е налице разваляне на договора. Налице е и последваща сключването на договора уговорка с продавача собствеността върху автомобила да се прехвърли на посочено от продавача лице, както и изявление, че повече няма да се заплаща цена по договора от Г. и тя се отказва от него. Прието е, че прехвърлянето на автомобила на посочено от продавача лице следва да се тълкува като връщане на даденото по договора от страна на купувача. При разваляне на договора купувачът не дължи заплащане на остатъчната цена на вещта. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК със следните въпроси: може ли въззивният съд да установява сам нетвърдяни и неподкрепени с никакви доказателства от страните нови факти, които не са обсъждани в първоинстанционното производство и не се съдържат във въззивната жалба, да ги приема за осъществили се в правния мир, без конкретни доказателства, по пътя на тълкуване на неясна и нетвърдяна воля на една от страните в процеса, като така да обоснове основния си правен извод за решаване на спора (твърди противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; определение № 7 от 11.01.2011 г. на ВКС по т.д. № 400/2010 г., I т.о.; определение № 206 от 24.03.2011 г. на ВКС по т.д. № 641/2010 г., I т.о.; решение № 717 от 05.11.2009 г. на ВКС по гр.д. № 2589/2008 г., IV г.о.; определение № 175 от 04.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 995/2010 г., IV г.о.); допустими ли са нови доказателства във въззивната инстанция, извън тези по смисъла на чл.266, ал.2 ГПК и обсъждането им, без да са посочени в съдебния акт (твърди противоречие с т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване на поддържаното от касатора основание. Апелативната инстанция, след като събрала надлежно посочените от страните доказателства, е обсъдила същите по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и е направила фактически изводи досежно релевантните по делото факти. Следва да се изясни, че съдът установява всеки факт, имащ значение за делото, независимо дали и коя от страната го твърди – последното има значение за това как се разпределя тежестта на доказване и последиците, свързани с това. Подвеждането на установените по делото обстоятелства под материалноправна норма е квалификация, която е в правомощията на съда, който не е обвързан от това как страните определят същите обстоятелства словесното или цифрово. В случая съдът приел изявление на страна по делото, като такова за разваляне на договора. Дали касаторът е съгласен или не с това заключение, само по себе си не обуславя допускане на касационно обжалване, нито попада в питането, възпроизведено по-горе. Следва също да се изясни, че твърденията и възраженията на ответника Л. Г., изразени в отговора й към исковата молба, в съдебни заседания, проведени и в двете инстанции, както и във въззивната й жалба, са идентични. Касаторът, също така, вмъква в съдържанието на поставения въпрос собствената си оценка, че съдебната квалификация на изявлението на страната не се основава на доказателства, както и, че волята на същата страна е неясна и „нетвърдяна“ в процеса, но в настоящата селективна фаза касационната инстанция не може да проверява тези оплаквания. Поставянето на въпроса по този начин, по естеството си изразява поддържаната от касатора защитна теза в процеса, и в този смисъл представлява по естеството си оплакване за неправилност в изводите на съда, което обаче представлява касационен довод по см. чл .281 ГПК и не би могло да обуслови наличие на основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Касаторът не се е обосновал по реда на чл. 280 ГПК с въпрос, имащ отношение към начина на формиране на вътрешното убеждение на съда по установяване на фактическата обстановка по спора и/или към съответствието на правните изводи с формалната логика и опита. Доказателствените искания във въззивната жалба на Л. Х. Г. се основават на чл. 266, ал. 3 ГПК – за поискани, но неправилно недопуснати от втората инстанция доказателства. Г. е искала разпит на свидетели в първа инстанция за идентични обстоятелства, за които е поискала и във въззивната. СГС е отказал да допусне гласни доказателства по причина, че с тях ще се установява договор с цена над 5000 лв. Във въззивното производство Г. е изложила съображения, че разпитът на свидетели е допустим, като в открито съдебно заседание на 01.12.2024 г., когато въззивният съд се е произнесъл по искането, насрещните страните са спорили именно за това правилно или неправилно СГС е отказал на Г. да изслуша свидетелски показания. Въззивният съд е намерил, че събирането на гласни доказателства в случая е допустимо и макар да не се е обосновал при произнасяне с правна разпоредба, то процесуалното му действие се основава на чл. 266, ал. 3 ГПК. Другите писмени доказателства, които съдът е допуснал, са с оглед евентуалното приложение на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Въпросът, поставен в изложението по приложението на чл. 266, ал. 2 ГПК, се явява неотносим към постановеното от съда, както и цитираната съдебна практика. В допълнение, отговорът на така поставения въпрос е еднозначен и той е даден от закона – нови доказателства се събират от въззивния съд и в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК. Правилността в преценката на въззивната инстанция по приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК, а още и относно допустимостта на гласни доказателства за установяване на фактите, които впоследствие съдът е приел за доказани в решението си, е извън поставения правен въпрос от касатора. Следва да се посочи, че касаторът в касационната жалба от една страна твърди, че апелативният съд в нарушение на закона изискал справки дали се издирва и от кога в масивите на „И.“ автомобилът, предмет на процесния договор, както и какъв е предметът и хода на прокурорската преписка. От друга се оплаква, че въззивната инстанция не ги била обсъдила. Ако съд е допуснал в нарушение на процесуалните правила доказателства, но после не ги е обсъдил, то тогава процесуалното нарушение не би могло да се отрази върху крайния резултат и върху неговата правилност, т.е. нарушението не е съществено и няма как да бъде основание за отмяна на обжалваното решение (арг. чл. 281, т. 3, предл. две ГПК). Наред с изложеното, в конкретния случай САС е допуснал доказателствата във връзка с преценката за допустимост на съдебното производство, във връзка с приложението на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. При това, съдът е обсъдил получената информация и в съдебното решение. При така изложеното не се установява и противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 1/2013 г. Под номер 3. в изложението е записан цитат от въззивното решение, след което следва твърдение, че случаят „не е такъв“, съображения за това и оплакване, че решението на въззивния съд е в противоречие със съдебен акт на ВКС. Следват твърдения за противоречие и с други решения на ВКС. Правен въпрос няма формулиран, което лишава от възможност касационната инстанция да извърши проверка по реда на чл. 288 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроси, извън обсъдените по-горе. На касационната инстанция трябва да е ясно първо кой/кои са въпросите, които има предвид касатора, по тях има ли произнасяне от въззивни съд в решението и какво е конкретното им отношение към резултата по спора. Ето защо, въпросът по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да бъде ясно и точно посочен, като съдът може само да го конкретизира, преформулира и уточни или квалифицира, но не може сам да го определи с оглед касационните оплаквания или направо въз основа на въззивното решение, или да го предположи от представените (цитирани) съдебни актове, каквито указания изрично са дадени и в ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС по задължителен начин за съдилищата и другите правни субекти в Република България. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Гражданският процес е диспозитивен, с изрично уредени изключения, а касационната инстанция е контролноотменителна по естеството си. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение (хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК) или за правилността на решението, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса. В цитираното ТР е изрично изяснено, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Съдът и сам, служебно, не установи причини, поради което да допусне касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 2800 лв./1431,62 евро заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът