Определение № 60541 от 29.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 606/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Община Кюстендил, представлявана от кмета П. П., чрез юрк. К. С., против въззивно решение № 260032 от 13 октомври 2020 г., постановено по в.гр.д. № 130/2020 г. по описа на окръжния съд в Кюстендил, в частта, с която е потвърдено решение № 66 от 22 януари 2020 г., постановено по гр.д. № 1486/2019 г. по описа на районния съд в гр. Кюстендил, в частта, с която Община Кюстендил е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на Ю. Л. Р. сумата от 10000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди в резултат от получена на 11.01.2019 г. травма при подхлъзване и падане на непочистен, заледен и неопесъчен участък от ул. "Места" в гр. Кюстендил, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от предявяването на иска. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че е налице съпричиняване, предвид безспорно установеното нарушение на чл. 113 и чл. 114 ЗДвП, допуснато от Р., тъй като правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно е абсолютно само на специално очертана или неочертана маркировка на платното, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, като това право се упражнява при спазване на правилата, а при пресичане на пътното платно извън определените за целта места, това право не е абсолютно. В тази връзка се сочи, че въззивният съд не е отчел наличието на пешеходни пътеки в близост, а е бил длъжен с оглед направеното от общината възражение за съпричиняване. Тъй като общината отговаря за настъпили за пешеходеца вреди при придвижването му по пътното платно, когато ползването на тротоара не е било възможно, в случая следвало да бъде установено състоянието на тротоара, по който Р. е избрала да се движи, което не било направено от предходните две инстанции. Сочи се, че при почистен от сняг и лед тротоар и липсата на паркирани автомобили общината не следва да носи отговорност, защото движението на пешеходеца е било продиктувано от собствена преценка в нарушение на императивни правила. По делото не било установено наличието или липсата на пешеходна пътека или продължение на тротоар наблизо, както и състоянието на тротоара, и защо пострадалото лице не се е движило по него, което показва наличието на пропуск при събиране или анализиране на необходими и относими доказателства по делото. В случая окръжният съд не извършил необходимите действия за изясняване на фактите по спора, поради което делото следвало да бъде върнато за ново разглеждане. Освен това със свидетелските показания било установено, че въпреки тежките метеорологични условия, по улицата е било възможно нормалното придвижване с автомобил, поради което правно неиздържан бил изводът, че само липсата на почистено пътно платно, по което Р. се движила по неясни причини, е причина за процесните вреди. При правилност на констатацията на въззивния съд, че обезщетение не би се дължало, ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа, но вредата е настъпила въпреки това, то в случая била налице точно такава хипотеза и липсвала вина на извършителя на възложената работа, както и причинно-следствена връзка между действията на служителите на общинското предприятие „Чистота“ и процесната травма. Доколкото отговорността на прекия причинител по чл. 45 ЗЗД следва да е виновна, като основната ѝ форма е небрежността (неполагане на дължимата грижа), в случая от факта на настъпилата вреда не би могло да се изведе нито противоправност на поведението на общинските служители, нито неполагане на дължимата от тях грижа, за да се ангажира отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД. Твърди се, че съдът е бил длъжен да изясни дали пострадалият с поведението си не е допринесъл за причинените му вреди и дали е положил дължимата грижа, както и лицето, отговорно за почистване на пътната мрежа. Именно поведението на пострадалия, което е в противоречие с грижата на добрия стопанин, е специален елемент от фактическия състав, който предпоставя прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Установено било, че Р. е допринесла с поведението си за настъпване на увреждането, тъй като се е движила по пътното платно, без наличие на данни за състоянието на тротоара, обстановката е била зимна и изисквала по-висока степен на дължимата грижа. Също така се излагат оплаквания относно неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД, като липсвали мотиви относно конкретните обстоятелства, въз основа на които е определено обезщетението и отражението на всяко от тях върху размера му, който бил завишен спрямо действително претърпените вреди, като не били ценени в достатъчна степен обстоятелствата, обуславящи по-малък размер. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Заявява се и оплакване за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Ответницата Ю. Л. Р., с адрес в [населено място], представлявана от адв. В. М., в отговор на в касационната жалба сочи, че жалбата е недопустима и неоснователна. Въззивният съд приема за установено, че на 11.01.2019 г., около обяд, на път към близкия магазин, ищцата Р. е предприела пресичане на ул. "Места" в гр. Кюстендил, при което се подхлъзнала и паднала; вследствие на падането е получила телесно увреждане на десния крак в областта на глезенната става - фрактура-луксацио трималеоларис декстра; на същата дата ѝ е оказана спешна медицинска помощ и е извършена оперативна интервенция за открито наместване на фрактурата с поставяне на вътрешна фиксация – тибия и фибула, след което е последвал седемдневен престой в болнично заведение; след инцидента Р. е ползвала отпуск поради временна неработоспособност за периода 11.01.-09.07.2019 г.; при инцидента и в първите дни след това пострадалата е изпитвала силни болки и не могла да спи, в продължение на два месеца и половина не е могла да стъпва на крака и не е била в състояние да върши сама обичайните дейности в ежедневието и да се обслужва, нуждаела се е от чужда помощ, като все още е изпитвала болки, кракът ѝ се подувал и не можела да стои дълго време изправена. Според заключението на приетата по делото съдебно медицинска експертиза, увреждането представлява фрактури на двете кости на дясната подбедрица в областта над и на глезенната става и луксация (изкълчване) на ставата – трималеоларна фрактура-луксация на дясна глезенна става; фрактурите са довели до трайно, практически значимо затрудняване на движенията на крайника, както и до продължителни болки и страдания; за лечението на травмата е проведено хирургично лечение - метална остеосинтеза с плака с шест винта за фрактурата на фибулата и спонгиозен винт за фрактурата на тибията, както и гипсова имобилизация; около 10 месеца след травмата е проведено второ оперативно лечение за отстраняване на остеосинтезния материал, предвид възстановяване целостта на костите и движенията на крайника в ставата; срокът за възстановяване в случая е около шест-седем месеца след травмата и още около месец след проведеното второ оперативно лечение. Въз основа на това заключение се приема, че естеството на фрактурата отговаря на сочения от Р. механизъм на увреждане, а извършването на операция и вътрешна фиксация е било необходимо. Според приложената по делото метеорологична справка, в деня на инцидента максималните температури са били отрицателни, имало е снеговалеж и снежна покривка от 20 см., а според заключението на съдебно техническата експертиза на тази дата в резултат на снеговалеж снежната покривка се е увеличила до 20 см., към момента на инцидента времето било слънчево и ясно, при което връхният слой е започнал леко топене. Община Кюстендил е възложила на ОП „Чистота“ дейността по зимно поддържане и снегопочистване на територията на гр. Кюстендил; директорът на предприятието е утвърдил план за зимно поддържане на уличната мрежа за периода 05.11.2018 г.-31.03.2019 г., с който е извършено разпределение на наличната техника за снегопочистване и на водачи по направления на територията на града. От изслушаните по делото свидетелски показания на очевидци се установява, че инцидентът е настъпил в резултат на подхлъзване при преминаване върху пътното платно на улицата, което не било почистено и опесъчено, оформени били коловози от движението на автомобили, било хлъзгаво и заледено; улицата е стръмна и към момента на инцидента не е личало да е минавал снегорин, но не е имало проблем лек автомобил да спре, независимо от състоянието на пътната настилка. Служител в ОП „Чистота“, разпитан по делото, твърди, че неговият участък включвал стръмни улици, каквито са и части от съответната улица, но няма спомен нито по нея да е имало проблеми и заледявания, нито през м. януари 2019 г. да е имало усложнена зимна обстановка; друг свидетел, служител в същото предприятие, заявява, че на посочената дата няколко пъти е преминала с лек автомобил по улицата, която е била проходима. При тези данни, въззивният съд приема, че са се осъществили всички елементи от фактическия състав на обективната имуществена отговорност на общината в хипотезата на чл. 49 ЗЗД; че са налице предпоставките, обуславящи отговорността на общината, в качеството ѝ на възложител на работата по снегопочистване на общинската собственост, доколкото съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2, вр. чл. 3, ал. 2, т. 1 ЗОС, вр. § 7, т. 4 ПЗР ЗМСМА, улиците в рамките на населеното място, които не са част от републиканската пътна мрежа, представляват публична общинска собственост, а общината е длъжна да управлява предоставената ѝ собственост с грижата на добър стопанин, която включва както изграждане, ремонт и поддържане на улиците, така и полагане на грижи за чистотата им, в т. ч. снегопочистване и осигуряването на безопасно придвижване на пешеходци и возила. Констатира се бездействие на органи и служебни лица на общината, респективно на натоварените със съответната работа лица към ОП „Чистота“, доколкото е установено, че през зимния сезон 2018 г.-2019 г. натоварените със съответната дейност органи са имали стратегия и предвиден ресурс за снегопочистване на обектите-общинска собственост, включително и процесната улица. От представените пътни листове обаче не са установени конкретни маршрути на извършените курсове, а дневните актове установяват извършване на работи с определена продължителност, изразяващи се в почистване на сняг и разпръскване на сол, но не съдържат посочване на конкретни участъци от уличната мрежа на града. Счетено е, че показанията на свидетелите, посочени от общината, не следва да се кредитират изцяло, предвид трудовата им ангажираност към общинското предприятие; свидетелят С. е депозирал показания за принципната процедура по снегопочистване, без да има спомен за деня на инцидента; заявил е също, че няма спомен зимата да е била тежка и по ул. "Места" да е имало заледявания, но той не е включен нито в плана за зимно поддържане по някое от направленията, нито фигурира в заповедта за определяне на служителите, които полагат извънреден труд за отстраняване на последиците от снеговалеж, нито е посочен като водач в някой от представените пътни листове; свидетелят Л. пък заявил, че е в деня на инцидента е опесъчавал стръмните части на ул. "Места", която попадала в неговия район, което, според него, било видно от пътния лист за деня, но в пътните листове за 10.01.2019 г. и 11.01.2019 г. не били посочени маршрути. При тези обстоятелства се приема, че процесната улица е била непочистена и заледена, с коловози и че предприетите от общината действия не са били достатъчни, за да се обезопаси ползването ѝ по предназначение; общината не е изпълнила задължението си да съблюдава състоянието на уличната мрежа и съответно да предприема необходимите действия за нейната поддръжка и осигуряване на безопасно преминаване. За недоказани с прието заявеното от общината възражение за съпричиняване на вредата от страна на пострадалата, като е предприела пресичане на платното за движение на необозначено за това място. В тази връзка е посочено, че Р. действително е предприела пресичане в нарушение на правилото на чл. 113, ал. 1 ЗДвП, но липсват доказателства противоправното ѝ поведение да е довело до настъпване на вредата, тъй като не е установено какво е било състоянието на кръстовищата на [улица], нито на пешеходна пътека, обозначена с пътна маркировка, ако е имало такава, т.е. не е доказано, че противоправното поведение е обусловило по някакъв начин настъпването на вредата, като е посочено, че доказването на тези обстоятелства е било в тежест на общината. За неоснователно е счетено и възражението за съпричиняване, основано на твърденията, че пострадалата не е предприела пресичането с нужното внимание и не е била обута с подходящи обувки, предвид липсата на доказателства, от които да се заключи, че естеството на обувките по някакъв начин е станало причина за подхлъзването и падането. За да определи, че сумата от 10000 лева съставлява адекватно обезщетение, съдът взема предвид естеството на причинените на Р. вследствие на деликта физически болки и душевни страдания, търпените затруднения при движението на крайника, осъществените оперативни интервенции, продължителността на болките и страданията около шест-седем месеца след травмата и още около месец след второто оперативно лечение, както и обстоятелството, че първоначално болките са били по-интензивни и значителни, с постепенно отслабване до изчезване към края на периода. Отчетено е същевременно, че Р. не е в напреднала възраст, че оперативните намеси и възстановителните периоди са протекли гладко, че не са настъпили усложнения и на практика възстановяването е цялостно, без дефинитивни увреди по крайника и остатъчни дефицити в движението му. Касационният съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. На първо място се поставя въпросът: приложим ли е чл. 83, ал. 2 ЗЗД при определяне на фактическия състав при деликтна отговорност. Въпросът не е обуславящ изводите на въззивния съд, тъй като не е бил поставян пред преходните съдебни инстанции. За пълнота следва да бъде посочено, че цитираната разпоредба е приложима само в хипотезите на договорна отговорност, докато при деликтната институтът на съпричиняването се урежда от чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Неотносимо е соченото решение № 3 по гр.д. № 1325/2010 г., IV г.о., ВКС, касаещо наличието на вреда в контекста на извършено нарушение на трудовата дисциплина. Въпросът налице ли е съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато вредата за пострадалото лице е настъпила поради неспазване на императивна разпоредба, определяща необходимо и задължително правило за поведение, не дава основание за допускане на касационното обжалване. Същият се основава на становището на касатора, че е налице съпричиняване, предвид допуснатото от пострадалата нарушение на правилата за пресичане на пътното платно. В обжалваното решение се приема, че Р. действително е нарушила правилата за движение по пътищата, но липсват доказателства противоправното ѝ поведение да е обусловило настъпването на вредата, а преценката относно правилността на този извод изисква анализ на доказателствения материал по делото, който не може да бъде извършен във фазата по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Ето защо не се налага да се извършва преценка на сочената задължителна съдебна практика според т. 6 на ТР № 2/2016 г., ОСНК, ВКС, и решение № 165 по т.д. № 93/2010 г., II т.о., ВКС. Поставя се въпросът какъв е характерът на солидарната отговорност на възложителя и изпълнителя, при положение че солидарността произтича от закон или договор, а ЗЗД в настоящия случай не я предвижда изрично. Този въпрос е неотносим към настоящия спор с предмет иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника за чужди виновни действия, като възложителят на работата отговаря пред пострадалия за вредите, които са му причинени поради виновното поведение на изпълнителя. Цитираното от касатора решение № 304 по гр.д. № 1749/2010 г., III г.о., ВКС, разглежда случай, в който е предявен и уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу прекия причинител на вредата, а в последващ процес пострадалият търси гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работата, като съдът дава отговор за предпоставките, при които пострадалият има правен интерес да предяви иска по чл. 49 ЗЗД. Явно е, че преценка на тълкуването на въззивния съд по поставения въпрос, дори той да бе обусловил изхода на спора, не може да бъде извършена при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът длъжен ли е въззивният съд да събере служебно доказателства за фактически обстоятелства по делото, които са наведени от въззивника и представлява ли съществено процесуално нарушение несъбирането им, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, се основава на оплакванията на касатора, че съдът е следвало да събере служебно доказателства във връзка с изясняване на фактите по делото, в частност – наличието, съответно липсата, на пешеходна пътека в близост до местопроизшествието, както и състоянието на тротоара. Съгласно соченото тълкувателно решение въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая не се констатира противоречие с цитираната практика на касационния съд, доколкото във въззивната жалба на общината се съдържат оплаквания само относно нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с обсъждането и преценката на доказателствения материал по делото, но липсват твърдения относно допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, довело до фактическа или доказателствена непълнота. Поставя се и въпросът задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 212 по т.д. № 1106/2010 г, II т.о., според която задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство; съгласно т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба; разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове; с приетия през 2007 г. ГПК правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба; фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 ГПК /отм./, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. В процесния случай, въззивният съд е обсъдил оплакванията на общината, съдържащи се във въззивната жалба, като, основавайки се на доказателствения материал по делото, е мотивирал изводите си за недоказаност на твърденията, че нарушението на правилата на ЗДвП е довело до настъпване на вредата и че самата пострадала не е положила дължимата грижа, пресичайки без да е достатъчно внимателна и с неподходящи за метеорологичните условия обувки, респективно – до извод за неоснователност на възражението за съпричиняване. Ето защо твърдяното противоречие не се разкрива. Последният въпрос: кой е моментът, до който може да бъде въведено възражение за съпричиняване от страна на пострадалия, и има ли съдът задължение да следи служебно за наличието на съпричиняване на вреди, не е обуславящ за изхода на спора, предвид обстоятелството, че Община Кюстендил е направила възражение за съпричиняване от страна на пострадалата още с отговора на исковата молба, същото е било разгледано и от двете предходни инстанции, които са го приели за неоснователно, изграждайки извода си на материалите по делото. Затова и цитираната в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване съдебна практика не следва да бъде предмет на съобразяване. Въззивното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика. Нито една от сочените хипотези не се установява в разглеждания случай. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,