Определение № 2846 от 15.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1356/2026 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца „Първа Инвестиционна Банка“ АД срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд. Ответникът „Холдинг Български Държавни Железници“ ЕАД оспорва жалбата. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. След прекратяване на исковото производство поради отказ от иска в производство по чл. 248 ГПК първоинстанционният съд е допълнил определението за прекратяване, като е осъдил ищеца да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 540 лв. Отхвърлил е като неоснователна молбата на ответника за изменение на определението чрез присъждане на разноски в негова полза. Сезиран с частна жалба на ищеца, въззивният съд е намалил присъденото юрисконсултско възнаграждение до 200 лв. и е потвърдил определението в останалата част. За да постанови решението си, съдът е приел, че не са налице обстоятелства, които да налагат отклонение от общото правило на чл. 78, ал. 4 ГПК чрез възлагане на разноските върху ответника, доколкото извършеният отказ от иска не е обусловен от настъпили в хода на исковия процес нови обстоятелства. Приел е, че не представлява такова обстоятелство установената с решение (постановено по по-рано предявен иск и влязло в сила в хода на настоящото производство) нищожност на договора за лизинг, въведен като основание на претендираните от ищеца вземания, доколкото с това решение правата на ищеца са отречени, а не удовлетворени в хода на производството. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и с актове на КС и СЕС по въпросите: 1) длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения за незаконосъобразността на първоинстанционното определение, посочени в частната жалба; длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи; 2) длъжен ли е въззивният съд служебно да проверява всички правнорелевантни факти, да преценява сам всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях да решава въпросите, включени предмета на спора, осигурявайки правилното прилагане на процесуалния закон; 3) при какви предпоставки следва да се присъдят разноски на ищеца при направен отказ от иск; 4) длъжен ли е съдът да приложи принципа за защита на оправданите правни очаквания в правен спор, свързан с договор за обществена поръчка; договорът за обществена поръчка единствено частноправен характер ли има или сключването му е резултат на смесен фактически състав с публичноправни и гражданскоправни елементи; длъжен ли е съдът да приложи основни правни принципи на ЕС и следва ли да направи съответна проверка за тяхната приложимост при постановяване на актовете си; длъжен ли е съдът да приложи императивна правна норма; принципът на защита на оправданите правни очаквания приложим ли е в случаите, когато държавни дружества влизат в търговски и граждански правоотношения, или е приложим само в случаите, когато влизат в административни правоотношения или сключват административен договор; 5) при направен отказ от иск поради приключило преюдициално дело налице ли са предпоставките за присъждане на разноски в полза на ищеца? Така поставените въпроси не удовлетворяват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. В ъпросите относно процесуалните задължения на съда предпоставят процесуален пропуск, какъвто не е налице, доколкото въззивният съд е изложил съответните мотиви по релевантните за частното производство фактически и правни въпроси, а изложените от жалбоподателя възражения в тази насока в действителност представляват оплаквания за неправилност, които не подлежат на разглеждане във фазата по допускане на касационното обжалване. Останалите въпроси са общо формулирани и не отчитат конкретното развитие на исковото производство, прекратено с десезирането на съда от страна на самия ищец по реда на чл. 233 ГПК. Без да се навлиза по съществото на материалноправния спор, предмет на иска, по който ищецът е десезирал съда по чл.233 ГПК и по който претендира разноски в настоящото производство, следва само да се отчете, че ответникът се е позовал на нищожността на процесния договор, на който ищецът е основал иска си за реално изпълнение, още във висящ процес през 2014 г., т. е. много преди предявяването на процесния иск през 2019 г. Прекъсването на давността като основание да се предяви искът на ищеца за реално изпълнение, също не може да се прецени като обуславяща причина за предявяването му, при наличие на висящ процес относно нищожността на самия договор и да се прецени това действие на ищеца като обусловено от поведението на ответника. Следва да се отчете и това, че никъде в посочената от жалбоподателя практика на ВКС не се заема становище, че следва да се преценява цялото развитие на материалноправните отношения между страните. При установените обстоятелства няма основание за извод, че постановеното решение по преюдициалния спор за недействителност на договора, възникнал дълго време преди предявяването на настоящия иск, представлява ново обстоятелство, обусловило отказа от иска и явяващо се от значение за отговорността за разноски. Предвид отсъствието на общата предпоставка за достъп до касация не е необходимо обсъждането на специалните предпоставки по т. т. 1 и 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. С тези мотиви съдът