Определение № 221 от 26.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4824/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 10776 от 16.06.2017 г. на Ц. А. З. и В. Н. З.-К. чрез пълновощника им адвокат И. Л. против решение № 678 от 24.03.2017 г. по гр.д. № 3761/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което Ц. А. З. и В. Н. З.-К. са осъдени на основание чл.109 ЗС да предоставят на [фирма] достъп до северната част на неговия имот ПИ 58030.111.57 по плана на новообразуваните имоти на м.Ж., [населено място] чрез премахване на масивната двукрила порта с дървена конструкция и размери 3.64 м на 2.10 м, разположена на източната стена на стоманобетонния мост над р.Селска /Г./, граничещ в северната си част с имот 58030.111.57. [фирма], [населено място] е подало чрез пълномощника си адвокат Р. Д. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното: Въззивният съд е приел за основателни доводите във въззивната жалба на ищеца за непълнота на доклада по чл.146 ГПК, указал е доказателствената тежест, допуснал е събиране на исканите доказателства на основание чл.266, ал.3 ГПК и е дал възможност на ищеца да уточни фактическите си твърдения и искания, като посочи как точно иска предоставяне на достъп до северната част от имота си – премахване на процесната порта, осигуряване на ключ за преминаване през нея или по друг конкретно посочен начин. С молба от 18.10.2016 г. ищецът е уточнил, че желае осигуряване на достъп до северната част от имота му чрез премахване на двукрилия дървен портал. Въззивният съд е приел за установено, че дружеството-ищец е собственик на недвижим имот, представляващ Комплекс „Битово заведение - Воденицата”, намиращ се извън регулационния план на [населено място], изграден частично върху собствено дворно място от 500 кв.м. и на основание отстъпено право на строеж и ползване съгласно одобрени планове и разрешение за строеж № 25/1982 г., при граници и съседи описани в съставения въз основа на покупко-продажба и съдебно решение констативен нот. акт № 159, том ІІ, н.д. № 305/2011г. на нотариус рег. № 371, който се състои от изградени в комплекса сгради и атрактивни елементи, представляващи качамакчийница, с площ от 168 кв.м., ракиджийница с площ от 35 кв.м., тоалетен възел и гаражна клетка с площ от 90 кв.м., воденица с площ от 48 кв.м., действаща воденица и малко складово помещение със застроена площ от 82 кв.м., както и други описани в същия нот. акт постройки. Ответниците са собственици на недвижим имот, съседен с този на ищеца, находящ се извън регулационните граници на [населено място], махала „Ж.” с площ около 324 кв.м., ведно с построена в същия стара къща на основание договор за покупко-продажба от 12.02.1971 г. и по наследство от Н. Д. З.. Между праводателя на ищеца ДФ„Е.”, [населено място] и ответниците е имало спор за собственост на 100 кв.м., приключил с влязло в сила решение по гр.д. 571/1991 г. на Ботевградски районен съд, с което праводателят на ищеца е бил осъден да предаде на ответниците владението на процесната площ и което решение има обвързващо за ищеца действие. Между същите страни е имало друг спор за граници по чл.109а ЗС, който е бил разрешен с влязло в сила решение по гр.д. № 772/2013 г. на Ботевски районен съд, с което е установено в отношенията на страните, че границата минава по линията означена с буквите „В-Б” на комплексната скица, неразделна част от същото решение, които писмени доказателства са относими за изясняване на обстоятелството къде точно е ситуирана изградената от ответниците масивна порта, за която се твърди, че препятства достъпа на ищеца до собствения му имот. След обсъждане на изслушаните експертни заключения /две от първоинстанционния и едно от въззивния съд/ и свидетелските показания, съдът е направил извод, че битовото заведение и мостът са били изградени по едно и също време 1983-1984 г. защото не е имало друг транспортен достъп за захранване кухнята на заведението, а построяването на процесната порта препятства зареждането на заведението, тъй като имотът зад тази порта представлява стопански двор, до който единствено може да се стигне с автомобил, за разлика от другия вход до заведението, предназначен за посетители, където е невъзможно преминаване на автомобили. Изграждането на портата прегражда единствения транспортен достъп и съответно ограничава възможността за ползването на обекта с оглед на търговското му предназначение, но също и възможността да се завърши ремонта на северната част на сградата /свидетелските показания, които съдът е приел, че следва да бъдат ценени, тъй като възпроизведените от свидетелите обстоятелства се допълват с изводите на приетата по делото експертиза на в.л. Г., според която мостовото съоражение е без наклон и ширината му позволява преминаването на леки и товарни автомобили, а след моста пътното отклонение през м.Живковска продължава в близост до северозападната фасада на „К..”, представляваща част от битово заведение „Воденицата”, където е имало разширение с бетонна настилка, служещо като площадка към кухненския блок. Апелативният съд е приел за неоснователни възраженията на ответниците, че портата е изградена в собствения им имот, в който попада стоманобетонния мост над р.Селска, почиващи на аргументите за влезли в сила решения по дела, имащи за предмет спор за собственост на 100кв. и за определяне на граници по чл.109а ЗС. Последните се легитимират за собственици на 324 кв.м., но поради обстоятелството, че имотът не е нанесен в плана новообразуваните имоти, одобрен със заповед № 3-28/08.01.2016 г. на Кмета на [община] в сила от 02.02.2016 г. и с оглед противоречивите изводи на изслушаните пред първата инстанция експертизи не би могло да се установи идентичността на определената с решението граница с материализираната на място, нито при липса на други доказателства да се приеме, че в обема на правото им на собственост се включва изградения стоманобетонен мост и тупик. Счел е, че изводите в този смисъл на в.л.С. се опровергават от констатациите на експертизата на в.л. Ч. и не почиват на други доказателства /документи за собственост/, поради което следва да се приеме, че мостът представлява пътно съоражение по & 1, т.3 ДР ЗП, част от пътната инфраструктура по см. на чл.5, ал.1, т.2 ЗП към общински път, отворен за обществено ползване. Недоказано е твърдението, че пътното съоражение се включва в обема на правото на собственост на ответниците по силата на определено придобивно основание, а отделно от това обстоятелството дали са собственици или не на пътното съоражение е ирелевантно за успешното провеждане на иска по чл.109 ЗС, тъй като засегнатият собственик може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява правото си и тогава, когато се касае за обект в имот собственост на ответника. Съдът е приел, че е установено неоснователно въздействие върху обекта насобственост на дружеството - построена масивна врата върху пътно съоражение-бетонен мост за обществено ползване, по който начин е ограничен транспортния достъп до основната сграда на битовия комплекс и затруднено ползването на обекта според нуждите и търговското му предназначение, което неправомерно действие /при липсата на доказателства за разрешение от компетентните органи/ без да накърнява владението, ограничава пълноценното ползване на имота. С действията си по изграждане на масивната порта върху пътното съоражение и препятстване транспортния достъп на ищеца до собствения му имот, ответниците са създали пречки на последния за пълноценно използване на обекта, с което се обосновават по основание исковете по чл.109 ЗС и тяхното уважаване ще има за последица осъждането на ответниците да осигурят достъп до северната част на имота, представляващ битово заведение чрез премахване на изградената двукрила масивна дървена порта. За неоснователни са приети и възраженията на ответниците, че направеното уточнение пред въззивната инстанция с молба от 18.10.2016 г. за „осигуряване на достъп чрез премахване” на процесната порта се стига до недопустимо изменение на иск чрез въвеждане на нов петитум. Изложени са съображения, че фактическото основание на иска по чл.109 ЗС се състои в действия или състояния, които пречат или смущават ползването на вещта, а петитума /искането/ към съда, респ. последиците на позитивното съдебно решение ще се изразява в осъждане на ответника да преустанови занапред неправомерните действия или възстанови фактическото положение преди нарушението. В този смисъл с направеното уточнение не се стига до изменение в основанието, нито в петитума на предявения иск, тъй като ищецът съвсем ясно в исковата молба е заявил, че иска от съда осъждането на ответниците да прекратят създадените пречки да ползва имота си чрез осигуряване на достъп до северната му част по изградения бетонен мост. В какво точно ще се изразяват действията по осигуряване на достъп е въпрос на конкретизация на вече заявеното искане, с което не се стига до промяна в петитума на иска, т.е. до въвеждане на ново искане и промяна във вида на търсената защита и по този начин до предявяване на нов иск, а единствено и само за уточнение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Ц. А. З. и В. Н. З.-К. считат, че въззивното решение е недопустимо, евентуално са налице основания за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1) може ли с иск, основан на чл.109 ЗС, да бъдат ограничавани правата на собственика върху собствения му недвижим имот за сметка на ищеца, който иска ограничаване на това право на собственост 2) може ли въззивният съд да откаже да се съобрази с влезли в сила съдебни актове 3) кои са юридическите факти, които обосновават основателността на иск по чл.109 ЗС 4) може ли въззивният съд да допусне, процедира и осъществява изменение на предявения от ищеца иск с правно основание чл.109 ЗС без за това изменение да е направено искане от ищеца по реда на чл.214 ЗС 5) допустимо ли е изменение на предявения иск с правно основание чл.109 ЗС в производството ред въззивната инстанция без такова искане на основание чл.214 ГПК да е направено до приключване на делото в първата инстанция. Въпроси 4 и 5 са свързани с твърдението на касаторите за недопустимост на въззивното решение. Същите обаче не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като са свързани с тезата, че въззивният съд по същество е допуснал изменение на иска по чл.109 ЗС, а тази теза е неотносима към изрично изложените към решението мотиви, че ищецът съвсем ясно в исковата молба е заявил, че иска от съда осъждането на ответниците да прекратят създадените пречки да ползва имота си чрез осигуряване на достъп до северната му част по изградения бетонен мост, а в какво точно ще се изразяват действията по осигуряване на достъп е въпрос на конкретизация на вече заявеното искане, с което не се стига до промяна в петитума на иска, т.е. до въвеждане на ново искане и промяна във вида на търсената защита и по този начин до предявяване на нов иск, а единствено и само за уточнение. Останалите въпроси са свързани с доводите за неправилност на атакуваното решение. Първият въпрос е обоснован с твърдението на ищците, че моста и портата са в собствения им имот и с решението се ограничава тяхното право на собственост, поради което е неотносим към изводите на съда Неотносим е и третият въпрос, обоснован с тезата, че не е установено ответниците да създават пречки на ищеца да упражнява в пълен обем правото си на собственост, тъй като е установено, че комплекса не функционира по предназначение. Релевантен е вторият въпрос, уточнен и конкретизиран от съда съобразно фактите по настоящото дело с оглед правомощията, изяснени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, а именно: може ли въззивният съд да откаже да се съобрази с влезли в сила съдебни актове установяващи граница между два имота, ако доказателствата по делото обуславят различен извод за местоположението на границата, по който е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение