Определение № 371 от 05.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1570/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Национална овцевъдна и козевъдна асоциация“, [населено място] срещу решение № 38 от 11.03.2024 г., поправено с решение № 54 от 10.04.2024 г., по в. т. д. № 4/2024 г. на Великотърновски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 97 от 23.10.2023 г. по т. д. № 3/2023 г. на Великотърновски окръжен съд касаторът е осъден да заплати на „ВИП софтуер“ ООД, [населено място] на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата от 29 944, 20 лв. с ДДС - аванс по чл. 4 от договор от 05.01.2022 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба – 12.10.2022 г. до окончателното й изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 372, 45 лв. - лихва за времето от 30.04.2022 г. до 11.10.2022 г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът възложител по процесния договор оспорва извода на въззивния съд, че договорът е изпълнен от изпълнителя в частите и етапите, които не зависят от съдействието на възложителя. Излага доводи, че въззивният съд неправилно е приел, че липсва валидно упражняване на правото по чл. 268 ЗЗД от касатора ответник по исковете. Касационният жалбоподател мотивира становище за настъпването на последиците от отказа от договора поради основателна причина, а именно прекратяване на облигационната връзка на страните и отпадане на правото на аванс като част от дължимото по договора възнаграждение. Твърди, че въззивният съд е формирал изводите си, без да извърши анализ на доказателствата по делото и без да обсъди доводите и възраженията на страните. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „1. за задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК; 2. за задължението на съда мотивите на въззивното решение да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност и констатацията /като непряк резултат/, съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението; 3. за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи изрични и ясни мотиви защо приема конкретни доводи и възражения за неоснователни; 4. Следва ли да се приеме, че е налице готовност за частично изпълнение и за доказано частично изпълнение на договор за изработка при наличието само на покана на изпълнителя за оказване на съдействие от страна на възложителя?; 5. При липсата на доказателства за изпълнение на част от поръчаната работа по договор за изработка следва ли да се приеме, че тази част е изпълнена поради наличието на отправена покана от изпълнителя за оказване на съдействие от страна на възложителя и ако се приеме, че е налице частично изпълнение, то стойността на частично изпълнената работа е стойността на договореното авансово възнаграждение?“. По въпросите по т. 1 – т. 3 се въвежда допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се прави позоваване на разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС, без да се сочат конкретни актове на ВКС. Касаторът поддържа, че въпросите по т. 4 и т. 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, поради което следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В депозирания отговор на касационната жалба ответникът по касация „ВИП софтуер“ ООД изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Великотърновски апелативен съд е приел, че на 5.01.2022 г. между страните е сключен договор за закупуване право на ползване на софтуер за управление на стопанството и четци за ушни марки, доставка на софтуера, инсталирането му, доставка и тестване на четците за ушни марки и провеждане обучение за работа с тях. Установил е, че срокът на изпълнение на договора е уговорен на 26 месеца, от които 1,5 месеца - срок за изпълнение, включващ доставка на софтуера, инсталирането му, доставката и тестването на четците за ушни марки и 24 месеца гаранционна поддръжка, като страните са уговорили софтуерът да се инсталира и пуска в работен режим в 13 бр. стопанства. В решението е отразено, че според клаузите на договора общата му цена е 49 907 лв. без ДДС, като в срок до 5 дни от датата на подписване на договора се заплаща аванс в размер на 50 %, а окончателното плащане се дължи при подписване на приемо-предавателния протокол. Съдът е приел, че на 10.01.2022 г. ищецът е издал фактура за авансовото плащане по договора, по която не е извършено плащане от ответника. Съставът на апелативния съд е намерил, че с анекс от 4.02.2022 г. страните са договорили промяна в срока за доставка на софтуера и останалите съпровождащи дейности - до 15.06.2022 г. и в срока за заплащане на аванса - до 30.04.2022 г. Констатирал е, че на 8.02.2022 г. ищецът е изпратил до ответното юридическо лице искане да му бъде предоставен списък с 13 бр. крайни лицензополучатели и график за инсталиране на софтуера, на което ответникът не отговорил. Във въззивния акт е отразено, че между страните няма спор, че на 10.08.2022 г. по e-mail при ищеца е постъпило предложение на ответника за прекратяване на договора по взаимно съгласие без бъдещи претенции на страните, а именно анекс с дата 8.08.2022 г., като липсват данни предложението да е прието от ищцовото дружество; с покана от 07.09.2022 г. ищецът е поискал от ответника заплащане на уговореното и фактурирано авансово възнаграждение. С оглед така установеното от фактическа страна съставът на въззивния съд е направил извод, че процесният договор има смесен характер, който може в цялост да бъде приравнен на договора за изработка, като с него е уговорено, че ищецът е задължен освен да предаде необходимия софтуер и да предостави правото на ползване на компютърна програма, така и да извърши инсталация, тестване и обучение. Изложил е съображения, че страните по договора са изразили ясна воля да обвържат дължимото по договора изпълнение като едно цяло, неделимо на отделни части с оглед интереса на ответника и целта на договора - да бъде предаден работещ програмен продукт, който да може да бъде използван от ответника за договореното предназначение. В обжалваното решение е прието, че договорът за изработка е изпълнен в частите и до етапите, които не зависят от съдействие на възложителя - изработване на софтуер за управление на стопанството и четци за ушни марки. Формиран е извод, че неизпълнената част от договора от страна на ищеца се дължи на неоказване на необходимото и предвидено в договора съдействие от страна на възложителя, тъй като всички срокове за инсталиране, доставка и тестване на четците за ушни марки и провеждане на обучение за работа с тях са поставени в зависимост от приемане и одобрение на изработеното от възложителя, който преди това е бил длъжен да посочи крайните лицензополучатели и график за инсталиране на софтуера. Съставът на апелативния съд е квалифицирал това поведение на възложителя като забава като кредитора по смисъла на чл. 95 ЗЗД и е счел е, че именно поради тази забава задълженията на ищеца по договора не са били изпълнени в цялост в уговорения по сделката срок- до 15.06.2022 г. Въззивният съд е направил и заключение за неоснователност на възражението на ответника за прекратяване на облигационната връзка на страните поради отказ на ответника от договора по смисъла на чл. 268 ЗЗД. Изтъкнал е, че виновното неизпълнение на договора за изработка от страна на изпълнителя, на каквото се позовава ответникът, не обосновава приложението на чл. 268 ЗЗД и не съставлява основателна причина за отказ от договора по смисъла на същата разпоредба. Съдът е посочил, че въведеното от ответника с отговора на исковата молба обстоятелство, че за същия не е налице интерес от продължаването на договора, поради липса на финансиране, не може да се квалифицира като „основателна причина“ за отказ от договора за изработка на софтуер. Извън това, в решението е подчертано, че отказът от договора от страна на възложителя не е заявен ясно и категорично. В тази връзка съдът е посочил, че изпратеното до изпълнителя на 10.08.2022 г. предложение на възложителя за прекратяване на договора по взаимно съгласие не съдържа мотиви, включително такива, които могат да се подведат под разпоредбата на чл. 268 ЗЗД. Изложил е съображения, че отказът от договора трябва да бъде недвусмислено изразен и да достигне до знанието на изпълнителя по начин, който не създава съмнение за прекратяване на договорната връзка на това основание. Като е съобразил установените по делото изработване на необходимия софтуер и неоказано съдействие от ответника за извършване на останалите дължими от ищеца действия по договора, както и настъпването на падежа на авансовото плащане - 30.04.2022 г., съдът е намерил предявения главен осъдителен иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, както и акцесорния по чл. 86, ал. 1 за основателни. Доколкото е счел, че ответникът е неизправна страна по процесното правоотношение, съдът е определил като неоснователно възражението му за прихващане с вземането за неустойка за забава по чл. 17 от договора. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите по т. 1 – т. 3 от изложението на касационния жалбоподател се отнасят до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и са значими за изхода на спора, поради което отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на поставените процесуални въпроси обаче касаторът не обосновава въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не сочи на кои актове на ВКС противоречи въззивното решение. Извън това, не е налице и отклонение от съществуващата задължителна и постоянна практика на ВКС относно правомощията на въззивния съд. Съгласно разясненията в мотивите към т. 1 – т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Приема се, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая не може да се приеме, че въззивният съд не е изпълнил изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Съставът на Великотърновски апелативен съд е извършил самостоятелна подробна преценка на събраните по делото доказателства, за да формира своите изводи от фактическа и правна страна по спорните въпроси по делото, определени от доводите и възраженията на страните. Следва да се подчертае, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и в касационната жалба касаторът въобще не сочи кои негови доводи и кои събрани по делото доказателства са останали необсъдени в обжалвания съдебен акт. По изложените съображения касационното обжалване по поставените процесуални въпроси не следва да се допуска. Въпросите по т. 4 и т. 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нямат характера на въпроси по тълкуване на приложима към спора материална или процесуална норма, а изискват анализ на съдържанието на процесния договор и преценка на фактическия и доказателствен материал по делото. Така както са формулирани, въпросите представляват израз на тезата на касатора, че в случая не е доказано изпълнението на договора /включително частично/, а е налице само покана на изпълнителя за оказване на съдействие от страна на възложителя и са насочени към оспорване на правилността на изводите в обжалваното решение. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива пороци, водещи до квалифицираната форма на неправилност. В изложението на касатора липсва обосноваване на съществуването на някоя от изяснените възможни проявни форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Налице е само повторение на доводите по касационната жалба за неправилност на изводите на въззивния съд относно изпълнението на процесния договор и липсата на валидно упражнено право по чл. 268 ЗЗД от страна на касатора възложител по договора. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното решение. С оглед резултата по делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв., чието договаряне и плащане в брой се установява от договор за правна защита и съдействие от 17.06.2024 г., сключен между „ВИП софтуер“ ООД и процесуалния му пълномощник адвокат Табаков. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение