Определение № 50 от 08.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 863/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Ф. А. и Вейсал Феимов Алишев, [населено място], срещу решение № 140 от 14.01.2020г. по гр.д. № 4312/2019г. на Апелативен съд - София, в частта, в която, след частична отмяна на решение № 4178 от 10.06.2019г. по гр.д. № 9660/2018г. на Софийски градски съд в уважителната му част, са отхвърлени предявените от тях срещу ЗК „Лев инс“ АД искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на брат им Р. Ф. А., настъпила при ПТП на 09.11.2013г., за разликата над 40 000 лева до по 80 000 лева за всеки от тях. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон. Претендират направените съдебно-деловодни разноски, включително и адвокатски хонорар на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. за всички съдебни инстанции. Ответникът по касацията и по делото, ЗК „Лев инс“ АД, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на касационната жалба. Постъпила е и насрещна касационна жалба от ЗК „Лев инс“ АД срещу решение № 140 от 14.01.2020г. по гр.д. № 4312/2019г. на Апелативен съд - София, в частта, в която са уважени предявените от А. Ф. А. и Вейсал Феимов Алишев срещу застрахователното дружество искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Р. Ф. А., настъпила при ПТП на 09.11.2013г., в размер на 40 000 лева за всеки от тях. В насрещната касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон - чл.52 ЗЗД, а мотивите на решаващия съдебен състав не кореспондират с фактите и обстоятелствата по делото. Ответниците по насрещната касационна жалба и ищци по делото, А. Ф. А. и Вейсал Феимов Алишев, в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Претендират съдебно-деловодни разноски за трите инстанции. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците са активно легитимирани да претендират обезщетения по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за неимуществените си вреди от смъртта на своя брат Р. Ф. А.. Установено е, че ищците и починалия са живеели заедно в бащината къща, всеки със своето семейство - съпруга и деца, често се хранели заедно. Работели заедно, разбирали се, милеели един за друг. Ищците трудно преживели смъртта на брат си - “където той е стъпвал, виждали дирите му пресни”. С оглед конкретните житейски обстоятелства, установени чрез гласните доказателства, съдът е приел, че между него и братята му са поддържани постоянни отношения на взаимна подкрепа и емоционална близост, сочещи на силна привързаност, надхвърляща по интензитет и времетраене нормално присъщите за родствената връзка болки и страдания, поради което ищците следва да бъдат обезщетени за действително претърпели от тях неимуществени вреди от смъртта на брат им от ответника, в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Посочено е, че разпоредбата на § 96 от КЗ, е неприложима за правоотношения възникнали преди влизането на този закон в сила, като в случая приложимият закон е отмененият Кодекс на застраховането (обн. ДВ бр.103 от 23.12.2005г.). Същевременно, съдът е счел за основателно възражение, че размерът на обезщетенията е необосновано завишен. Посочено е, че страните не оспорват направените в обжалваното решение фактически констатации относно обстоятелствата, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 09.11.2013г., поради което няма причина за ревизиране на възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Преценявайки обема на претърпените от ищците неимуществени вреди, въззивната инстанция е съобразила, че към момента на смъртта братът на ищците е бил на 31 години, починалият и ищците си имали свои семейства – деца и съпруги, и като се приберели от работа, всеки си влизал в стаята. Смъртта на брат им донесла на ищците мъка, която трудно преживели, разплаквали се, когато децата на брат им плачели за своя баща. С оглед посочените обстоятелства е направен извод, че макар отношенията да надхвърлят обичайната близост между пълнолетни братя, отношенията на ищците с починалия, както и начина, по който те са преживели загубата му, не сочат на висока степен /интензитет/ на морални вреди - преживените от ищците болки и душевни страдания. Няма твърдения, нито данни за психоемоционален срив, дълбока и неутешима скръб, преживени от ищците. При определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият състав е съобразил посочените обстоятелства, установени по делото, както и обществено-икономическите условия в страната към настъпване на застрахователното събитие, като при преценката на последните като индиция за тях е взел предвид и застрахователните лимити при отчитане на общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото. Отчитайки всички тези обстоятелства при прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, решаващият състав е приел, че сумата 40 000 лева за всеки от двамата ищци би ги обезщетила за претърпените от тях неимуществени вреди, поради което след частична отмяна на първоинтанционното решение в осъдителна част е отхвърлил всеки от исковете по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за горницата над 40 000 лева до 80 000 лева и е потвърдил решението в осъдителната част за 40 000 лева по всеки от исковете. Касаторите, А. Ф. А. и Вейсал Феимов Алишев, чрез своя процесуален представител адв. Найденов в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК поставят материалноправния въпрос, свързан с критерия за определяне на „справедливо” по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди, като поддържат, че той е разрешен от възивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС - ППВС № 4/1968г. и практиката на ВКС: решение № 179/29.01.2016г. по т.д.№ 2143/2014г. на 1-во т.о. на ВКС, решение № 141/28.01.2016г. по т.д.№1398/2014г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 101/03.07.2014г. по т.д.№ 4391/2013г. на ВКС, решение № 73/16.09.2013г. по т.д.№ 964/2011 на 2 -ро т.о. на ВКС, решение № 372/14.01.2019г. по т.д.№ 1199/2015 на 2-ро т.о. на ВКС и решение № 70/03.06.2019г. по т.д.№ 755/2018 на 2-ро т.о. на ВКС. Същевременно жалбоподателите изрично формулират следните два правни въпроса: „Съобразени ли са присъдените суми по делото със задължителната практика на ВС и практика на ВКС относно размера на дължимите обезщетения за репарация на претърпени неимуществени вреди в хипотеза на предявен иск срещу застрахователя?“ и „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?“. Касаторът по насрещната касационна жалба, ЗК „Лев инс“ АД, в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК формулира следните правни въпроса, като поддържа, че те са обусловили правните изводи на съда и съответно са значими за изхода на делото: „1/ Достатъчни ли са налични обща битова и трудова среда, без взаимност, за обуславяне на съществувала „трайна и дълбока емоционална връзка?“ и „2/ В конкретния случай по делото събрани ли са достатъчно доказателства, които действително да сочат между ищците и пострадалия с летален изход да е имало близка връзка, надхвърляща обичайната родствена и налице ли е изключителен случай и с какво конкретно морално проявление се обуславя?“. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: По касационната жалба на ищците: Всички въпроси на ищците са свързани с приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на справедливо обезщетение за обезвреда, като паричен еквивалент на претърпяните от тях неимуществени вреди, поради което са значими за крайния изход на делото и обосновават наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Неоснователно е обаче позоваването на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. При определяне размера на следващото се на ищците обезщетение за обезвреда за причинени неимуществени вреди, решаващият състав на въззивния съд не се е отклонил от задължителната практика на касационната инстанция – ППВС №4/23.12.1968г., както и от множество постановени в съответствие със същата решения по чл.290 ГПК на отделни състави на ВКС, тъй като е съобразил всички значими за делото обстоятелства, относими към критериите за преценка обема на претърпените от ищцата морални болки и страдания, вкл. обществено- икономическите отношения, отчитайки, че ПТП е станало през 2013г., като са взети предвид и застрахователните лимити като ориентир. Определянето на размера на обезщетението за вреди е обусловено от конкретните факти по делото, които са различни от тези, във връзка с които са постановени цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК. Ето защо, настоящият състав приема, че доколкото не е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационното обжалване не може да бъде допуснато по жалбата на ищците. По насрещната касационна жалба на ответника по исковете: С оглед недопускане на касационната жалба на ищците до разглеждане и предвид разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК, не следва да бъде извършена преценка за допускане на касационен контрол на въззивното решение в частта, предмет на подадената от застрахователното дружество насрещна касационна жалба. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК ответникът по първоначалната касационна жалба, при общ обжалваем интерес по делото от по 80 000 лева по всеки от двата иска, има право на юрисконсултско възнаграждение в размер общо на 200 лева, а процесуалният представител на ответника по насрещната касационна жалба, адв. Вихър Найденов, на чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗА, има право на разноски за настоящото производство в определен по реда на Наредба №1/9.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения размер от 2930 лева. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд