Определение № 291 от 28.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4953/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по постъпили касационни жалби срещу решение № 10397 от 28.05.2021 год. по въззивно гр. д. № 2055/2020 год. на Софийски апелативен съд. С него, като е отменено частично първоинстанционното решение № 1500 от 25.02.2020 год. по гр. д. № 746/ 2019 год. на Софийски градски съд, е намалено присъденото в полза на Н. Л. З. обезщетение за неимуществени вреди и предявеният от него срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ иск по чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 40 000 лева до пълния предявен размер от 60 000 лева. В частта му, с която е уважена претенцията за имуществени вреди в размер на 13 807.30 лева, първоинстанционното решение е потвърдено. Върху посочените суми е присъдена законна лихва. При този изход на спора въззивният съд е преразгледал и въпроса за разноските, като ги е привел в съответствие с уважената част на исковете. За да постанови решението, състав на Софийски апелативен съд приема, че на 25.01.2016 год., около 10:30 часа на АМ „Хемус“, в пътното платно посока гр. София се е движел лек автомобил, в който ищецът е пътувал на предна дясна седалка. При преминаването на автомобила под пътен надлез на път I-1при км. 237 + 257 над магистралата /пътен възел „Гара Яна“/ се отчупил стоманобетонен къс от пътното съоръжение, който паднал на предното стъкло и проникнал в купето на автомобила. Последният се движел със скорост между 110 и 120 км./ч., като парчето стоманобетон се откъснало в момент, в който превозното средство е отстояло на около 31 метра от мястото на падане и водачът не е имал техническа възможност да предотврати настъпването на инцидента. Съгласно мотивите към решението, описаният механизъм на настъпване на пътнотранспортното произшествие се установява от приложените по делото писмени доказателства, както и писмените заключения на вещите лица. Отчетено е, че въпросното пътно съоръжение е било обследвано и на 24.10.2014 год. е изготвено становище, адресирано до ответника, че е необходима цялостна рехабилитация, включително изграждане на нови стоманобетонови тротоарни блокове, от където е паднало причинилото инцидента парче бетон. До датата на произшествието /25.01.2016 год./ не са предприети такива действия от ответника. При обосноваване отговорността по чл. 49 ЗЗД на Агенция „Пътна инфраструктура“ въззивният съд се е позовал на разпоредбите на Закона за пътищата, които възлагат в нейна тежест задължението да осъществява дейностите по изграждане, ремонт и поддържане на републиканските пътища. Намира, че противоправното поведение в случая се изразява в непредприемането на своевременна рехабилитация на пътното съоръжение. Неимуществените вреди за ищеца представляват две средни телесни повреди по смисъла на чл. 129 НК, които поглъщат останалите леки, а именно: счупване на кондиларния израстък на долната челюст в ляво и на тялото ѝ, счупване на коронката на 12-ти и частично на 13-ти зъб, разклащане на 21-ви зъб, както и зашита рана под брадичката. При конкретните данни по делото, с оглед възрастта на ищеца и неговото обществено положение, вида и броя на получените телесни увреди, продължителността на периода, в който болките и страданията са били интензивни, продължителността на общия лечебен и възстановителен период, отсъствието на значими негативни последици и обществено-икономическите условия в страната, въззивният съд намира, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца вреди възлиза на 40 000 лева. Претенцията за имуществени вреди до размер на сумата 13 807.30 лева съдът намира за доказана. Ищецът Н. Л. З., представляван от адв. Г. В., е останал недоволен от отменителните части на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване при формулирани въпроси: 1. „Нарушен ли е материалният закон и практиката на ВКС, когато размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя без да са взети под внимание общи и специфични критерии за конкретния случай?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, респективно на установените чрез тях факти и обстоятелства, да обсъди доводите на страните и да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?“; 3. „Порочно ли е решението на съда и нарушени ли са съдопроизводствените правила, ако при постановяването му не са обсъдени всички доказателства и данни по делото?“; 4. „Когато по делото има разноречиви доказателства, длъжен ли е въззивният съд да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едни, а отхвърля другите?“. Извън това, касаторът твърди, че е налице очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът Агенция „Пътна инфраструктура“ оспорва въззивното решение в потвърдителните му части. В изложението към жалбата сочи, че на основание чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 2 ГПК представя мотивирано изложение. В него са преповторени дословно доводите от касационната жалба за неправилност на въззивното решение, без да се поставят правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. От Н. Л. З. е постъпил писмен отговор, в който се оспорва жалбата на Агенция „Пътна инфраструктура“. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като провери данните по делото и обсъди доводите на страните, намира следното: Постъпилите касационни жалби са процесуално допустими като подадени в законоустановения срок и от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. В конкретния случай достигнатите правни изводи, с оглед приетите за установени фактически положения, са съобразени със задължителната практика на ВС и ВКС, като не се констатират нарушения на основните начала в гражданския исков процес във връзка с отговорността за вреди при непозволено увреждане съгласно чл. 49, във връзка с чл. 45 ЗЗД. Атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, поради което не може да бъде споделено поддържаното и от двамата касатори оплакване за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Не се обосновава релевираното от касатора Н. Л. З. основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира за изпълнено задължението на съда да обсъди и съобрази обстоятелствата от значение за правилното определяне на размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД, съобразно установените в съдебната практика критерии и конкретните данни по делото. Дали присъденият размер на обезщетението отговаря на критерия по чл. 52 ЗЗД спрямо конкретно установените по делото обстоятелства е въпрос, който може да бъде преразгледан едва в производството по чл. 290 ГПК, след допускане на въззивното решение до касационен контрол. В ППВС № 4 от 23.XII.1968 год. е прието, че справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. При телесните увреждания такива обстоятелства могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., като е изяснено, че от значение са и всички други относими обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид и да обсъди. Тези указания са съобразени – въззивният съд е изложил конкретни мотиви, които макар и да не са подробни, ясно обективират неговата воля и в достатъчна степен изясняват базата и съображенията за определяне на възприетия от него размер на обезщетението. Мотивите към съдебното решение отразяват формираните от съда констатации за установената фактическа обстановка на база на събраните в хода на делото относими доказателства, като са изложени кратки и ясни мотиви по приетите за установени факти и защитните тези на страните, съгласно постановките на раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год., дадените указания с ППВС № 7/27.12.1965 год. и в т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 год., както и с приетото в т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 год., ОСГК. Съдът е длъжен да обсъди и разгледа по същество само онези доказателства, доводи, възражения и твърдения на страните, които са относими към предмета на делото, т. е. към решаващите изводи относно спорното материално право. Ето защо не се обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените втори и трети въпрос, а именно: „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, респективно на установените чрез тях факти и обстоятелства, да обсъди доводите на страните и да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?“ и „Порочно ли е решението на съда и нарушени ли са съдопроизводствените правила, ако при постановяването му не са обсъдени всички доказателства и данни по делото?“. Последният от въпросите – „Когато по делото има разноречиви доказателства, длъжен ли е въззивният съд да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едни, а отхвърля другите?“ не е обусловил решаващите изводи на съда. Въпросът е поставен абстрактно, без да са обективирани конкретни съображения за значението му за предмета на спора. Не са посочени противоречиви доказателства, на които се позовава жалбоподателят. С оглед на това, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е обосновано и касационно обжалване не следва да бъде допуснато по така поставения въпрос. Приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ не удовлетворява изискванията за ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, съобразно възприетите указания в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК. Липсата на конкретно формулиран въпрос, сама по себе си, е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Следва да бъде подчертано, че жалбоподателят дори не се позовава на някоя от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, а единствено преповтаря дословно съображенията си за неправилност на въззивното решение. Доколкото същите могат да бъдат отнесени към основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, в настоящото изложение вече беше посочено, че такова не се констатира. При този изход на делото претенциите за разноски пред настоящата инстанция и на двете страни са неоснователни. От Н. Л. З. не са представени доказателства за тяхното действително извършване. Юрисконсултско възнаграждение в полза на Агенция „Пътна инфраструктура също не се дължи, тъй като постъпилата от нея жалба не се допуска до разглеждане по същество, а отговор на жалбата на насрещната страна не е подаден. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,