Определение № 1795 от 10.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 291/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Г. Р. Д., чрез адвокат Н. Г., обжалва решение № 1056 от 24.10.2024 г. по в.гр.д. № 1299/2024 г. на Апелативен съд - София, ГО, 2-състав, в частта, с която, след частична отмяна на решение № 261323 от 30.11.2023 г. по гр. д. № 928/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, III с-в, е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател против ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, за заплащане на сумата от 44 000 лв., представляваща разликата над дължимите 100 000 лв. до присъдените 144 000 лв., като застрахователно обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ПТП, настъпило на 09.07.2019 г., ведно със законната лихва за забава от 03.12.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с която, след частична отмяна на решение № 261323 от 30.11.2023 г. по гр. д. № 928/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, III с-в, е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател против ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за сумата от 1290,30 лв., представляваща разликата над дължимите 1290,30 лв. до присъдените 2580,60 лв., като застрахователно обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ПТП, настъпило на 09.07.2019 г., ведно с лихвата за забава, считано от 22.01.2021 г. до окончателното плащане. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Позовава се на правното основание по чл.280, ал. 2 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваните части. Претендира разноски. Ответникът по касационната жалба ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, чрез юрисконсулт П. Н., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът Г. Р. Д., безспорно е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, както и имуществени вреди, получени като пряка и непосредствена последица в резултат на ПТП, реализирано на 09.07.2019 г. Към момента на настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие, ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], безспорно е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“, сключена за товарен автомобил марка „Фиат“, модел „Дукато“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Д. Ф. Л.. По спорния въпрос, налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат и при какво съотношение на двамата участници в произшествието въззивният състав е съобразил, че приносът по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД винаги има обективен характер. Поради това, правно релевантно било конкретното поведение, с което пострадалият създавал предпоставки за възникване на вредите или улеснявал механизма на увреждането. В процесния случай било установено, че ищецът е имал поведение, което обективно е допринесло за настъпване на произшествието - движел се е попътно с гръб към застигащите го превозни средства, вместо в другото платно, и така не е могъл нито да ги види, нито да избегне сблъсък с тях. Същевременно, според мястото на настъпване на удара той не е използвал банкета, какъвто видимо е съществувал от приложения от вещото лице снимков материал. Поради това въззивният съд е приел за неоснователен довода на ищеца във въззивната жалба за пълно изключване на приноса му в каузалитета на настъпилите вредоносни последици, обоснован единствено с поведението на водача на лекия автомобил. Въззивният състав е посочил, че за наличието на съпричиняване от значение било дали и доколко пострадалият със собственото си поведение обективно е допринесъл за настъпване на вредите и то така, че спрямо тях то да се явява пряка причина, а последните - негово следствие. На кои действия или бездействия (на деликвента или на пострадалия) ще бъде отдаден превес, е относимо към определяне на степента, т.е. на съотношението между тях, а не на съществуването или отсъствието на съпричиняване. Въззивният състав е посочил, че в константната съдебна практика на ВКС относно приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД, било застъпено становище, което се възприемало изцяло от въззивния състав, че за да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се обезщетение, било необходимо поведението на пострадалия да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, тъй като приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на обективно дадени предпоставки за настъпване на увреждането. В процесния случай пострадалият Д. се е движил по платното за движение на [улица]в дясната му част, в посоката на движение на попътните превозни средства. С това си поведение пешеходецът е нарушил чл.160, ал.2 от ППЗДвП, като се е движил по платното за движение в посоката на движение на пътните превозни средства, а не по платното за движение, противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства. Заедно с това той не се е движил и възможно най-близо до лявата му граница, нито е ползвал банкета/тротоара отдясно. Тези негови действия, съпоставени с другата успоредно установена причина за настъпване на произшествието, а именно - бездействието на водача на лекия автомобил, който е подценил опасността, която представлява пешеходецът, и несвоевременно е реагирал за спиране или заобикалянето му, макар да е имал възможността да го възприеме на разстояние от 55 метра, налагали извода, че поведението на двамата участници в произшествието било равноценно. Това било така, защото всеки от тях би могъл да избегне сблъсъка и неговите неблагоприятни последици, т.е. и за двамата ударът е бил предотвратим. Поради това въззивният съд е приел, че следва да се определи 50 % съпричиняване на вредоносния резултат и на двамата. Въззивният състав е посочил, че меродавни при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от ищеца били броят, характерът и степента на уврежданията - мозъчна контузия с оток на лявата голямомозъчна хемисфера и контузионни промени в паренхима вляво темпорално и темпорополарно, - счупване на базата на средната черепна ямка вдясно - полифрагментна фрактура на дясна темпорална (слепоочна) кост и дясна окципитална (тилна) кост, - кръвотечение от десния слухов проход и перфорация на дясна тъпанчева мембрана, - увреда на лицевия нерв (н. фациалис), - увреда на отвеждащия нерв (н. абдуценс) с наличие на конвергиращ страбизъм (състояние, което се характеризира с отклоняване на очните ябълки навътре) и диплопия (двойно виждане) при поглед вдясно, контузия, подкожен кръвоизлив и охлузване в дясната тилна област на главата. От значение също така била продължителността на оздравителния период - в случая около 2 години, включително 6-месечния период, в който болките са били значително по-интензивни, а придвижването и обслужването на ищеца е било немислимо без неговите близки. Към неблагоприятните последици следвало да бъдат посочени и дразненето от силен шум и ярка светлина, които ищецът е изпитвал. Следвало да се отчете и установената посттравматична енцефаломалация, хроничен пансинуит, възможността от късни паметови, поведенчески и емоционални разстройства в бъдеще, както и развитието на посттравматична епилепсия. Съдът съобразил и младата възраст на ищеца - 16 години, преживения стрес и уплаха, продължителното обездвижване на тялото и нуждата от чужда помощ. Не на последно място съдът взел предвид икономическата конюнктура към момента на произшествието, както и практиката на съдилищата в други подобни случаи. Въз основа на посочените факти и обстоятелства, ценени в техния комплексен и многопосочен вид, въззивният съдебен състав намерил, че справедлив паричен еквивалент по смисъла на чл.52 от ЗЗД на претърпените от ищеца неимуществени вреди бил в размер на 200 000 лв. След приспадане на определения процент на съпричиняване, на ищеца следвало да бъде заплатено обезщетение за търпените от него неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. Поради несъвпадане на изводите на двете инстанции решението на първоинстанционния съд следвало да бъде отменено в частта, в която обезщетението за неимуществени вреди било присъдено за разликата над сумата от 100 000 лв. до уважените от 144 000 лв. Същият процент на съпричиняване следвало да бъде приложен и по отношение на причинените имуществени вреди, съставляващи разходи за лечение, чийто доказан размер от 2 580,60 лв. след корекция с 50% се свеждал до 1 290,30 лв. До тази сума искът бил основателен, а за разликата над нея обжалваното първоинстанционно решение следвало да бъде отменено. Въззивният състав е приел и че върху посочените застрахователни обезщетения за неимуществените и за имуществените вреди се дължала законна лихва за забава, чието начало разпоредбата на чл. 497, ал. 1, т.2, вр. чл. 496, ал. 1 от КЗ нормативно свързвала с изтичането на три месеца от предявяване на претенцията по реда на чл. 380 от КЗ пред застрахователя. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд правилно е приложил посочените норми на действащия Кодекс за застраховането, като е съобразил и представените доказателства по делото, касаещи датата на предявяване на претенцията от ищеца пред ответната застрахователна компания. Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установява наличието на основания за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. Извън посочените основания касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване. Представено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, с вх.№ 3890/13.02.2025 г. по вх.рег. на Апелативен съд - София, което е постъпило в съда извън законоустановения срок съгласно чл.283 от ГПК. Същото не следва да бъде разгледано, тъй като е подадено след изтичане на едномесечния срок, предвиден в чл. 283 от ГПК. Видно от съобщение, с връчен препис от решението, на касатора е съобщено решението на въззивния съд на 11.11.2024 г. Касационната жалба е подадена 29.11.2024 г., като съдържа обосноваване на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК. След като касационната жалба е редовна, включително съдържаща основание за допускане на касационно обжалване, следва да се приеме, че изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е инкорпорирано в касационната жалба. В тази хипотеза не съществува задължение за съда да даде възможност на касационния жалбоподател да представи изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, в нов срок. Представянето на допълнително изложение на основанията за допускане на касационно обжалване в по-късен момент, след изтичане на срока на 11.12.2024 г., предвиден в чл. 283 от ГПК, не следва да се взема предвид. Правото за допълване на основанията за касационно обжалване, както и за посочване на основания за допускане на касационно обжалване, е преклудирано с изтичане на срока, предвиден в чл. 283 от ГПК. По отношение поддържаното наличие на основание за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че отсъства. Въззивният акт не страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извърши същинска проверка на основание чл. 281, т. 3 от ГПК. Посоченото основание следва да се установи само от мотивите на въззивното съдебно решение. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение и не могат да обусловят основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения, настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На ответната страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 150,00 лв. на основание чл.78, ал.8, изр. 2 ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП и чл. 25, ал. 1 от НЗПП. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България