Определение № 584 от 12.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 240/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 19125/22.08.2023г. на Н. Е. К. от [населено място], чрез процесуалния представител адв. Е. М. Г. от САК, срещу определение № 1939/27.07.2023г. по в.ч.гр.д.№ 683/2023г. на Апелативен съд-София, 2-ри граждански състав, с което е потвърдено протоколно определение от 14.10.2022г., постановено по гр.д.№313/2021г. на СГС, с което съдът е отменил предходно постановено от него определение, с което Н. Е. К. е бил конституиран като ищец по делото наред със съпругата му Л. К. и е отхвърлено искането за неговото конституиране като ищец, както и искането му за разглеждане на предявения от него отрицателен установителен иск. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно, доколкото законът не поставя изискване другарството да е задължително, за да възникне правото му да бъде конституиран в процеса. Счита, че предявеният отрицателен установителен иск не би могъл да бъде надлежен/легитимен мотив за отмяна на определението за конституирането му като ищец. За неправилен счита и извода на съда, че отмяната на определението за конституирането му не прегражда пътя на търсената от него защита, доколкото може да предяви самостоятелен иск за осъществяване на правата си. Навежда и довод, че като конституиран ищец в процеса за него съществува правен интерес от предявяването на инцидентен отрицателен установителен иск. Счита за неправилен извода, че този иск би забавил процеса, доколкото първоинстанционният съд не е имал такива съображения при връщане на иска и прекратяване на делото в тази част. Моли обжалваното определение да бъде отменено. В приложено към частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и на основание чл.280, ал. 2, предл. трето ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по въпроси, касаещи приложимостта на чл. 216 ГПК, другарството в делото и правото на неучастващия в процеса съпруг на иск, касаещ съпружеската имуществена общност, да бъде конституиран в производството по делото като необходим другар, които жалбоподателят е формулирал по следния начин: 1.При предявен от единия съпруг облигационен иск, имащ за предмет права, влизащи в състава на съпружеската имуществена общност, налице ли е правен интерес за неучастващия съпруг от участието му в процеса и конституирането му като ищец по делото ведно със своята съпруга Л. К., въпреки липсата на задължително необходимо другарство и наличието на факултативно такова, или казано по друг начин - относно наличието на предпоставките за конституиране на жалбоподателя в процеса, иницииран по предявените от неговата съпруга искове; 2.Допустимо ли е при предявен от единия съпруг иск, имащ за предмет права, включени в състава на съпружеската имуществена общност, другият съпруг да предяви отделен иск със същия предмет, за да защити правата си (предвид изразеното от въззивния съд становище, че „отмяната на определението за конституиране не прегражда пътя на търсената от частния жалбоподател защита, доколкото същият може да предяви иск, чрез който да осъществи правата си“). Според жалбоподателя по така поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №506/2012г. на ІV г.о. на ВКС; т. 17 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; решение №4288/2016г. на ІV г.о. на ВКС и ТР 3/2016 от 29.06.2017г. по тълк.д.№3/2016г. на ОСГК на ВКС. Поддържа, че ако се приеме, че посочената практика на ВКС не съдържа изрично произнасяне по поставените въпроси, то следва да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото поставените въпроси имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа също така, че обжалваното определение е и очевидно неправилно, доколкото въззивният съд е приложил закона в несъществуващ (в това число обратен/противоположен на вложения в нормата на чл. 216 ГПК от законодателя) смисъл, т.е. постановен е contra legem, което може да бъда констатирано от съда prima facie. Насрещната страна К. Х. П. не изразява становище досежно предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване, както и досежно неговата правилност. Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд съобразно задължителните указания, обективирани в Тълкувателно решение № 5/ 2015 от12.07.2018 г. по т.д.№ 5/ 2015 г. на ОСГТК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът приема следното: Л. Й. К. е предявила срещу К. Х. К.-П. по реда на чл. 45 ЗЗД иск за присъждане на сумата от 100 174.89 лв. като обезщетение за неправомерно и противоправно причинените на нея и на Д. П. (чието наследство е придобила по реда на чл. 212 ЗЗД) имуществени вреди, изразяващи се в противоправно засягане/лишаване от правото им на собственост върху притежаваните от тях 2/3 идеални части (1/3 идеална част на всяка от двете) от търговски обект в жилищна сграда в [населено място], [улица], които вреди са настъпили вследствие проведена през 2009г. публична продан при условие на недопустимост на проданта предвид липсата на срок за доброволно изпълнение, както и след погасяване на собствената им част от дълга, а при условия на евентуалност (ако съдът приеме, че е било налице правно и фактическо основание за провеждане на публичната продан и че собствените на Л. К. и Д. П. идеални части от имота са били продадени законосъобразно), сумата да й бъде присъдена като обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в незаконосъобразно засягане на имуществената й сфера чрез имуществено/парично ощетяване, тъй като сумата е следвало да им бъде преведена/върната след публичната продан, което не било сторено, тъй като принудителното изпълнение по изп.д.№26/2008г. неправомерно е било проведено при режим и условията на солидарна отговорност между длъжниците и е била използвана за погасяване вземанията на К. К.-П. към третия длъжник И. П.. В режим на евентуалност предявява ревандикационен иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено правото й на собственост върху 2/3 идеални части от търговския обект, доколкото към момента на възлагането К. К.-П. е имала качеството на „привиден кредитор“ и за предаване на владението. С молба от 10.06.2022г. Н. Е. К. е поискал да бъде конституиран като ищец по делото наред със съпругата си Л. К., с твърдението, че се касае за вещи и имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност и помежду им съществува необходимо другарство. С протоколно определение от 10.06.2022г. първоинстанционният съд е конституирал Н. К. като ищец по делото. С протоколно определение от 14.10.2022г., след като е констатирал, че ищцата в исковата молба не е твърдяла, че процесният имот е бил придобит от нея и съпруга й в режим на съпружеска имуществена общност, първоинстанционният съд е приел, че определението, с което е конституирал Н. К. като ищец по делото е неправилно, и го е отменил, след което е отхвърлил искането за конституирането на Н. К. като ищец по делото, както и искането за разглеждане на предявен от Н. К. отрицателен установителен иск. С обжалваното въззивно определение е потвърдил това протоколно определение, като е приел, че извършената от първоинстанционния съд преценка, че липсват предпоставки за задължително необходимо другарство е правилна, въпреки позоваването от страна на Н. К. на режима на съпружеската имуществена общност, доколкото претенцията на ищцата Л. К. е облигационна и в исковата молба липсва твърдението за такава общност. Приел е, че е налице нов иск, предявен от Н. К., който подлежи на разглеждане в отделен процес и едва при образуването на такъв съдът би могъл да обсъжда дали е целесъобразно да обедини делата поради налични предпоставки за това. Изложени са съображения, че другото би забавило вече започналото и развивано производство с обездвижване на искането на новия ищец, с даване на указания за внасяне на държавна такса, размяна на книжа и др. А доколкото Н. К. не е инициатор на процеса, въззивният съд е приел, че с отмяната на определението за неговото конституиране като ищец не се прегражда пътя на търсената защита, доколкото Н. К. (ако и доколкото има фактически основания за това) може да предяви иск, чрез който да осъществи правата си. При така изложените от въззивния съд съображения и установените данни за предмета на производството по предявената от Л. К. искова молба, следва да се приеме, че не са налице поддържаните от жалбоподателя основания за допускане на въззивното обжалване до касационно обжалване. От съществено значение в настоящия случай е обстоятелството, че предявената от Л. К. претенция (като главен иск) е облигационна с правно основание чл. 45 ЗЗД. Такава претенция не може да бъде свързана с иск за защита на имущество, намиращо се под режим на съпружеска имуществена общност, доколкото съгласно чл. 21, ал. 1 СК общо на двамата съпрузи (в режим на съпружеска имуществена общност) принадлежат само вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос. Вземанията, както и паричните претенции, не представляват по естеството си вещни права, поради което притежаването им в режим на съпружеска имуществена общност е практически невъзможно. Вземането може да принадлежи на две лица, ако това е изрично уговорено или ако задължението към тях е неделимо, т.е. ако това, което се дължи, е неделимо по своята природа или поради намерението на договарящите (чл. 128, ал. 1 ЗЗД). Тогава съгласно чл.129, ал. 1 ЗЗД предметът на неделимото задължение трябва да се предаде на всички кредитори общо. В настоящия случай обаче не се твърди подобна хипотеза да е налице, т.е. липсват фактически твърдения, които да обосноват съвместната процесуална легитимация на Л. К. и Н. К. по предявените облигационни претенции, поради което следва да се приеме, че въззивният съд изцяло се е съобразил с практиката на ВКС по приложението на чл. 216 ГПК. Обстоятелството, че при условията на евентуалност Л. К. е предявила и иск за признаване правото и предаване владението върху недвижим имот не би могло да обоснове различен извод, доколкото главният иск няма подобен предмет. Поради това следва да се приеме, че поставените от жалбоподателя правни въпроси са неотносими към конкретния правен спор. По същите съображения следва да се приемат за неоснователни и доводите за очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като и те са свързани със същите твърдения и оплаквания. И само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че с ТР 6/2017 от 15.01.2019г. по тълк.д.№6/2017г. ОСГТК на ВКС прие, че доколкото обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. В съответствие с това тълкуване въззивният съд е изложил и допълнителни съображения досежно недопустимостта на конституирането на Н. К. в производството, каквито в определението на първоинстанционния съд не се съдържат. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение