Определение № 3609 от 20.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1978/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 6838/17.03.2023г., подадена от Д. И. В. и Х. Л. В., чрез процесуалния представител адвокат К. М. от АК- София, срещу решение № 106/01.02.2023г. по в. гр. д. № 2294/2022г. на Варненския окръжен съд, с което като е отменено първоинстанционното решение № 260286/26.05.2022г. по гр. д. № 14839/2020г. на Варненския районен съд, е уважен предявеният от П. И. Н. срещу касаторите иск с правна квалификация чл. 108 ЗС - за признаване правото на собственост на ищцата на основание придобивна давност и осъждане на ответниците да й предадат владението върху недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Аксаково, обл. Варна, представляващ самостоятелна част от четириетажна жилищна сграда, изградена на калкан в УПИ ХХ-308, кв. 33 по РП на селото, одобрен със Заповед № 1711/05.11.1987г., със застроена площ на самостоятелната част - 71.5 кв.м. за всеки от етажите, при обща ЗП на цялата сграда от 143 кв.м., а обща Р. на цялата сграда - 450 кв.м., съставляваща дясната част на сградата от улицата, означена с червен щрих и със сигнатура 4МЖ на скица на л. 44 от делото на ВОС, състояща се, както следва: първи етаж - от гараж, с площ от 45 кв.м., самостоятелен вход, коридор, стая, кухня, баня и тоалет; втори етаж - от външно стълбище, вход за етажа, тераса, коридор, дневна с кухненски бокс, спалня, баня и тоалет, вътрешно стълбище за трети етаж; трети етаж - от вътрешно стълбище, коридор, две спални, баня и тераса; четвърти (подпокривен) етаж - от вътрешно стълбище, антре, две стаи със скосове.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, евентуално неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен със законните последици.

Касаторите поддържат, че недвижимият имот е описан по различен начин в петитума на исковата молба и в диспозитива на въззивното решение като в хода на производството пред първата и втората инстанция, ищецът не е извършил изменение на иска и не е уточнил надлежно исковата си молба и в двете описания не са посочени граници на имота, както и въз основа на какви планове е индивидуализиран имотът, поради което счита, че е налице произнасяне на въззивната инстанция по непредявен иск, както и неяснота по отношение на недвижимия имот, предмет на спора по делото.

Поддържат, че въззивното решение е недопустимо и поради това, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, доколкото ищцата е заявила, че процесният недвижим имот - четириетажна къща, находяща се в [населено място], е построена от родителите й, починали през 1990г. и 1993г., а същевременно с това е заявила като основание за придобиване на правото на собственост - давностно владение, без да уточнява на коя от двете форми на владение се позовава. Счита, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна исковата молба, защото ищецът не е посочил юридическия факт, от който произхожда правото му на собственост върху процесната обособена част от имота.

Твърдят, че не е отчетено нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд обстоятелството, че ответниците преди датата на предявяване на иска са се снабдили с нотариален акт за собственост на имота, включително върху процесната част от него, като исковата претенция не е насочена към установяване на обстоятелството, че те не са собственици на процесната къща.

Посочват се още, че въззивното решение е постановено по бланкетна въззивна жалба, в която липсват оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, както и доказателствени искания за изслушване на съдебно-техническа експертиза, но въззивният съд, в нарушение на процесуалните правила, е извършил проверка на първоинстанционното решение извън посоченото във въззивната жалба и е допуснал изслушването на съдебно-техническа експертиза по направено от въззивника доказателствено искане едва в първото по делото заседание пред въззивната инстанция, без да са налице предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК.

Излагат оплаквания, че при постановяване на въззивното решение съдът не е взел предвид всички възражения, направени от ответниците в хода на делото като не ги е обсъдил според събраните по делото доказателства, както и не е изложил конкретни мотиви за това защо счита за неправилни правните изводи на първоинстанционния съд.

Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон, тъй като въззивният съд е приел, че ищцата е осъществявала фактическа власт непрекъснато и необезпокоявано в продължение на 10 години върху собствената й част от процесната къща, което противоречи на разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС, която предполага осъществено владение върху чужда вещ.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите:

1. Ограничен ли е въззивният съд от посоченото в жалбата и допустимо ли е при подадена въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение, както и при неконстатиране от страна на въззивния съд на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, да извърши цялостна проверка на правилността на решението. Касаторите поддържат, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие с Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 172/10.04.2017г. по т. д. № 2312/15г. на ВКС, І т.о.;

2. Допустимо ли е въззивният съд да уважи доказателствено искане за изслушване на експертиза, когато във въззивната жалба и в срока по чл. 159, ал. 1 ГПК, въззивникът не е изложил оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения и когато не са налице основания за ангажиране на служебната му компетнтност. Касаторите твърдят, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие с Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

3. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, когато отмени първоинстанционното решение поради това, че приеме за доказана исковата претенция на ищеца. Касаторите поддържат, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в мотивите и решението по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ВКС ОСГТК по тълк.д.№ 1/2013г., както и в практиката на ВКС, обективирана в решение № 217/9.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г., IV г. о. на ВКС и решение № 228/01.10.2014г. по гр. д. № 1060/2014г., I г. о. ВКС.

4. Владелец или държател е съсобственикът по отношение на частта от общата вещ, собственост на другия съсобственик;

5. Може ли да се прилага презумпцията установена по чл. 69 ЗС в отношенията между сънаследници като съсобственици на една вещ;

6. С., който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците намерението да владее техните идеални части за себе си или намерението му за своене се предполага на основание чл. 69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. По отношение на така формулираните материалноправни въпроси, касаторите твърдят, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2012г. и практиката на ВКС, постановена в решение № 110 от 20.03.2012г. по гр. д. № 870/2011г., II г. о. на ВКС; решение № 566 от 21.06.2010г. по гр. д. № 1053/2009г., I г. о. на ВКС; решение № 596 от 30.06.2010г. по гр. д. № 1534/2009г., I г. о. на ВКС; решение № 532 от 06.07.2010г. по гр. д. № 1459/2009г., I г. о. на ВКС; решение № 381 от 25.10.2010г. по гр. д. № 37/2010г., I г. о. на ВКС.

Поддържа се и становище за вероятна недопустимост на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация П. И. Н., чрез процесуалния си представител адвокат Теодора С., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от П. И. Н. срещу Д. И. В. и Х. Л. В. осъдителни искове с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на самостоятелна част от четириетажна сграда, находяща се в [населено място], общ. Аксаково, изградена в УПИ ХХ-308, кв. 33 по действащия план на селото, одобрен със Заповед № 1711 от 05.11.1987г. за улична и дворищна регулация, означена със сигнатура 4МЖ на скицата на л. 13 от делото, със ЗП на самостоятелната част от 71.5 кв.м. за всеки от етажите и Р. на частта - 225 кв.м., която част от сградата е означена в червен щрих на скицата на л. 44 от делото на Варненския Окръжен съд, състояща се, както следва: първи етаж - от коридор, стая, кухня, баня и тоалет и врата, която води до гаража; втория етаж - състоящ се от коридор, стая, баня с тоалетна, всекидневна с кухненски бокс и тераса; трети етаж - състоящ се от коридор, хол, тераса, спалня и тавански етаж - състоящ се от две стаи със скосове и гараж на първи етаж, с площ от 45 кв.м. (съгласно уточнение на исковата молба, направено с молба вх. № 27398/21.11.2022г. пред ВОС, в изпълнение на дадени указания с определение № 4058/01.11.2022г. по в. гр. д. № 2294/2022г. на ВОС), както и за осъждане на ответниците да й предадат владението върху имотите.

В исковата молба са изложени фактическите твърдения, че ищцата е собственик на самостоятелна част от жилищна сграда, изградена в [населено място], ситуирана в дясно от улицата, щрихована в жълто на скицата, приложена на л. 13 от делото на ВРС. Четириетажната сграда била изградена без надлежни строителни книжа и одобрени архитектурни и инвестиционни проекти от родителите й И. Н., починал на 12.05.1990г. и Руска Н., починала на 30.03.1993г. в периода 1983-1993г. Още при започване на строителството, родителите й са възложили проектирането на сградата на Зонална проектантска организация - Варна, предвиждайки самостоятелни части за нея и сестра й - ответницата Д. В., като са изготвени и съответните планове под № 48/11.04.1983г. за ищцата и под № 49/11.04.1983г. за сестра й ответницата Д. В.. Именно по този начин е изпълнена и построена и цялата сграда - като две самостоятелни, еднакви, долепени една до друга части, с отделни входове, така че ищцата и сестра и да живеят в имота, ползвайки всяка собствената си самостоятелна част от сградата. По инициатива на ответницата, след построяване на сградата на името на двете е издаден Акт за узаконяване № 40/11.07.2011г. от гл. архитект на [община], с който били узаконени самостоятелните части от сградата, които всяка ползвала със семейството си. От построяването, ищцата и сестра й ползвали всяка своята част от сградата (жилищна част и гараж), като никога не са имали разногласия коя част на коя от тях принадлежи. Макар и да не живеят постоянно в имота, ищцата редовно е ползвала своята част със семейството си, полагала е грижи за поддържането му, държала е свои и на семейството й вещи, като притежавала и ключ за нейната част. Придобила правото на собственост върху частта от сградата на основание придобивна давност при владение от 1998-2019г. През 2020г. ищцата установила, че данъчната й партида е закрита, а при посещение на имота - че са сменени ключовете на двете портални врати към двора, бравата и ключовете на вратата към първия жилищен етаж на собствената й част. Установила, че преградната стена между двете самостоятелни части на първия жилищен етаж е премахната, като ответниците ползват първия етаж от собствената й част от сградата. Упражняваното от тях владение е без основание, поради което отправила искане за положително произнасяне по предявените искове.

С отговор на исковата молба, ответниците Д. В. и Х. Л. са оспорили исковете, с доводи, че на основание алеаторен договор по НА № 77/1985г., първата от тях е придобила правото на собственост върху дворно място с площ от 1070 кв.м., съставляващо парцел ІІІ-46 в кв. 20 по плана на селото от прехвърлителя - дядо й П. П.. През 1991г. ищцата закупила съседния на нейния имот, с площ от 980 кв.м., заедно с построената в него паянтова сграда, за който е отреден парцел ІХ-308 в кв. 33 по плана на селото. Одобрените на името на двете сестри два типови архитектурни проекта съответно са за имоти ХІІІ-46 (нов ХХ-308) и ІІІ-46 (нов ІХ-308). Изградената в собствения на ответницата ПИ сграда е изградена от съпрузите по време на брака им, в отклонение на архитектурните планове, изготвени през 1985г., поради което през 2011г. предприели действия по узаконяването й. Имотът никога не е бил собственост на родителите им, нито е бил във фактическа власт на ищцата. Последната не е владяла обособена част от сградата постоянно, спокойно, явно и несъмнено, с намерение да свои, а от 2016г. ищцата живее постоянно във Великобритания. От 1985г. съпрузите владеят собствената си сграда.

При постановяване на обжалваното решение от фактическа страна е съобразено на първо място, че с договор за доброволна делба на недвижим имот от 21.01.1983г. собствениците Руска П. Н. и П. С. П. сключили договор за доброволна делба по н.а № 50/1976г. на парцел ІІІ-46, кв. 20 по плана на [населено място], разделен със заповед № 79/27.04.1977г. на Председателя на ОНС - Варна на два самостоятелни парцела, а именно: парцел ІІІ-46 от 1070 кв.м. - на П. П. и парцел ХІІІ-46 от 860 кв.м. - на Руска Н., след което на 03.07.1985г. е сключен договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за гледане на издръжка, оформен с н.а. № 77/1985г., с който П. С. П. прехвърлил на внучката си Д. И. В. собствената си къща, находяща се в [населено място], ведно с дворно място от 1070 кв.м., съставляващо парцел ІІІ-46 в кв. 20 по плана на същото село, при граници: ІІ-46, ХІV-46, V-49, ІV-49 и Х-46 от кв. 20 срещу задължението на приобретателката да гледа и издържа прехвърлителя и съпругата му Добра И. П. докато са живи, като им осигури спокоен и нормален живот - такъв, какъвто са водили досега. Взето е предвид, че с договор за покупко-продажба, обективиран в н.а № 46/1991г. от 04.03.1991г., В. Н. А. продала на П. И. П. дворно място от 980 кв.м., с неуредени сметки по регулация, заедно с построената в него паянтова жилищна сграда и стопанска постройка, за което е отреден парцел ІХ-308 в кв. 33 по плана на [населено място], при граници: улица, Д. Ж., Г. Ж., Д. П. и Д. В. за сумата от 8733 лв.

Посочено е, че от заключението на приетата в първата инстанция СТЕ е установено, че парцели ІХ-308 и ХХ-308, кв. 33 са съставна част от РП, одобрен със Заповед № 1711/05.11.1987г. и впоследствие изменен със Заповед № 1583/22.12.2008г., като парцел ІХ-308 е създаден с първоначалния РП/1987г., а парцел ХХ-308 е обособен през 2008г. върху парцел Х-308, като му е добавена част от ПИ 308, попадаща в парцел ХІV-307 съгласно § 8, ал. 2, т. 3 от ПР на ЗУТ. Съобразено е, че на комбинирана скица тези парцели са показани с червени и сини линии и сини надписи като парцели ІІІ-46 и ХІІІ-46, кв. 20 по предходен РП, одобрен със заповед № 145/10.03.1929г. за улична и № 830/17.05.1929г. за дворищна регулация са отразени на комбинирана скица, видно от която външните им граници приблизително съвпадат с тези на парцели ІХ-308 и ХХ-308, кв. 33 по РП/1987г., но това не е така с междинната дворищна регулационна граница. Взето е предвид, че според експертното заключение процесната сграда е отразена за първи път в РП/1987г. като четириетажна масивна сграда. В разписните листи не се съхранява информация относно собственост на сградите, както и кога са построени. За собственик в същите на парцел ІХ-308, кв. 33 е вписана П. П., а на ХХ-08, кв. 33 - Д. В.. Посочено е, че според изготвилото тази експертиза вещо лице строителни книжа, както и преписката по узаконяване не са налични в [община], но от нотариално заверени декларации от Д. В. е видно, че строителството е извършено през 1983-1984г. Съобразено е, че при издаване на протоколите за строителна линия № 3 (л. 275) на П. Н. и 4/13.04.1983г. (л. 265) и Разрешение за строеж № 154/20.04.1983г. на Д. В. е действал предходен РП/1929г., съгласно който като собственост на П. Н. е бил записан парцел ІІІ-46, а като собственост на Д. В. - парцел ХІІІ-46, кв. 20. Взето е предвид, че парцел ІІІ-46 е разположен перпендикулярно на уличната регулация, а парцел ХІІІ-46, кв. 20 се явява ъглов спрямо уличната регулация, като представените протоколи за строителна линия касаят изграждане на две отделни вилни сгради долепени една до друга (на калкан) тип 8 - № 48 и № 49, съответно издадени на П. и Д., както и че според комбинирана скица на л. 302 дадената строителна линия не отговаря на сградата, която се намира в процесния имот към настоящия момент.

Посочено е, че на 11.04.1983г. са издадени архитектурни и конструктивни работни планове № 48 за вилна сграда тип № 8 на П. И. Н., [населено място] относно обект 3-387 по отношение на парцел Ш-46, кв. 20 и № 49 на Д. И. В., [населено място] относно обект 3-399 по отношение на ХШ-46, кв. 20, със застроена площ за всяка от 60 кв.м., след което с Акт за узаконяване № 40/11.07.2011г. на основание § 184, ал. 5 и ал. 7 от ПЗР на ЗИД ЗУТ, главният архитект на [община] узаконил обекти жилищна сграда, гаражи и селскостопански склад със ЗП от 143 кв.м. и Р. общо за жилищна сграда от 450 кв.м., ЗП на гаражи 2 броя - 90 кв.м. и селскостопански склад - от 425 кв.м., съставляващи строежи - пета категория, находящи се в УПИ ІХ-308 и ХХ-308, кв. 33 по плана на [населено място] на Д. В. и П. П., съгласно н.а. № 77/1985г. и НА № 46/1991г.

Посочено е също така, че с констативен нотариален акт № 51/12.02.2021г. на нотариус Д. С., Д. и Х. В. са признати за собственици на недвижими имоти в [населено място], както следва: Склад със ЗП от 425 кв.м. в УПИ ІХ-308, кв. 33; жилищна сграда на 4 жилищни етажа, с Р. от 450 кв.м., изградена в УПИ ХХ-308, кв. 33 и Гаражи - 2 броя, обща ЗП 90 кв.м.

Посочено е, че по делото са събрани гласни доказателства като свидетеля Е. Дионисиева, в показанията си установява, че познава ищцата от деца, от 41-42 години; знае, че тя има голяма къща-близнак в [населено място], две къщи допрени една до друга, идентични - като застанеш от улицата с лице пред къщата посочва, че дясната част от къщата е на П., а лявата част - на Д., като всяка част е с отделен вход; ако влезеш от лявата част, не можеш да влезеш в дясната част от къщата; имат тази къща от родителите си, построена от ученическите им години - 1984-85 г.; на първия етаж описва, че е разположен килер - гараж, където в последно време живеели баба й и дядо й в частта на П. до 1993-94г.; посочва, че постоянно никой не е живял там; през годините от 1985-86г. до сега П. е владяла дясната част от имота, като са ходили на купони, последно - преди 2-3 години; миналата година разбрала, че стената на втория основен етаж е премахната в едната част и сестра й се е нанесла в нейния хол; от 5 години П. живее в Англия, но когато се върне винаги посещава имота си, а когато я няма, децата й наглеждат имота; тяхно си е и си го ползват. Прието е, че при разпита си свидетелят З. Т. установява, че е съсед и роднина на двете сестри (баба им е негова леля, а майка им - негова първа братовчедка); знае, че имат къща в [населено място], строена 1982-1983г.; къщата е строена от майка им, която имала фирма за костилки и разполагала с пари, тя построила 4 етажна сграда, с два входа - дясна и лява, като казвала, че десния вход е на П., а левия - на Д.; завършена била през 1985г., когато и едните и другите си влизали, всеки от входа си; постоянно не са живели, като след смъртта на майка им, дядото и бабата останали в дела на П.; от 2008г. Х. заживяли постоянно в [населено място]. Посочено е, че при разпита си свидетелят Д. Т. е заявил, че познава ответниците от 1978г., а къщата са построили през 1983г.; финансирали строежа с парите от сватбата им и като построили къщата дядото и бабата на Д. живеели на първия етаж на къщата, имали отделен вход, като Х. и Д. се грижели за тях; свидетелят е ходил в имота след 2000г., като от 1990г. предимно Х. живеел в имота; ако се влезе от частта на Х. може да се стигне до частта, в която живеели бабата и дядото, като между двете части на първия етаж няма преградна стена; преградна стена между двете части няма и на третия и на втория етаж, може да се влезе от единия вход и да се излезе от другия, и това е положението от самото начало, винаги е било така. Взето е предвид, че свидетелят Б. Д. е заявил, че познава ответниците от 19-20 години, посещавал е къщата и я описва; знае от Х., че той е строил къщата, за дъщерите му да са самостоятелни; между двете части няма преградна стена, има коридор, който свързва стаите; всичко на етажа е по две - две стаи, два бокса, две всекидневни, две бани и тоалетни; Х. и Д. използват и двата входа.

Посочено е, че от заключението на приетата във въззивната инстанция СТЕ, се установява, че в УПИ ХХ-308, кв. 33 в [населено място] е изградена четириетажна жилищна сграда, симетрична в план по типов проект, дублиран огледално с разделителна стена, като реално са изградени две сгради на калкан и сградата има два самостоятелни входа. Взето е предвид, че според това заключение сградата се състои от първи (партерен) етаж, втори жилищен етаж, самостоятелни стълбища към всеки вход, както от север, така и от юг, трети етаж и четвърти (подпокривен) етаж, като първият етаж се състои от два гаража и две жилища, всяко със самостоятелен вход от изток и запад, разделени със зид; на втори, трети и четвърти етажи са изградени по едно самостоятелно жилище, съответно в източната и дясна (лява и дясна) част; всеки етаж е разделен на лява и дясна част от плътен зид. Съобразено е, че според заключението сградата е изградена през 1985г. на калкан в УПИ ІІІ-46 и ХШ-46 в кв. 20, с два самостоятелни входа, като огледално построени помещения, като в одобрения на 20.06.2011г. от гл. архитект на [община] проект се обособяват две жилища със самостоятелни входове. Посочено е, че при огледа вещото лице е установило, че има изграден 25 см. зид между лявата и дясната част на всеки етаж в четириетажната ЖС, като на втория етаж има отвор в разделителния зид между двете части, като е монтирана врата (не може да се определи кога е изпълнена). Посочено е, че така на практика вторият етаж е проходим и от изток и от запад и в етажа може да се влиза и от двете крайни фасади (на Приложения 1-4 са отразени изградените на място зидове и врати с червен цвят). Има изградени и две самостоятелни котелни помещения.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че с оглед събраните по делото доказателства жилищната сграда е изградена през 1983-1985г. от родителите на ищцата и ответницата, въз основа на архитектурни и конструктивни работни планове № 48 и 49/11.04.1983г., съответно за вилна сграда тип № 8 на П. И. Н. в парцел ІІІ-46, кв. 20 и на Д. И. В., в парцел ХІІІ-46, кв. 20 по плана от 1929г. като след нейното построяване ответниците са придобили в режим на СИО, с алеаторен договор по нотариален акт № 77/03.07.1985г., правото на собственост върху парцел ІІІ-46, кв. 20 по РП/1929г., с площ от 1070 кв.м. (зелени линии на л. 105 от делото на ВРС), а с договора по н.а. № 46/04.01.1991г. ищцата П. П. е придобила парцел ІХ-308, кв. 33, създаден с първоначалния РП/1987г. на [населено място], с неуредени сметки по регулация, с площ от 980 кв.м. Съобразено е, че жилищната сграда, със ЗП от 143 кв.м. и с Р. от 450 кв.м. е узаконена с Акт за узаконяване № 40/11.07.2011г. на основание § 184, ал. 5 и ал. 7 от ПЗР на ЗИД ЗУТ на главния архитект на [община]. Изложени са фактически изводи, че съгласно заключението на СТЕ, прието във въззивната инстанция, процесната сграда е източната (дясна) част от четириетажната сграда, изградена по типов проект, дублиран огледално с разделителна стена, като реално на място са изградени две сгради на калкан, като всяка е със самостоятелен вход и огледално построени помещения във всяка част.

Извършен е анализ на показанията на разпитаните свидетели, вкл. с оглед обстоятелството дали отразяват преките и непосредствени впечатления на съответния свидетел, дали са логични и последователни. Посочено е, че събраните гласни доказателства установяват, както факта и момента на изграждане на сградата, така и факта на разпределение на двете сгради между страните - сестри и този на установеното от ищцата владение начиная от 1998г. Прието е, че гласните доказателства не установяват владението на ищцата да е смутено чрез извършване на определени действия, сочещи на противопоставяне за продължителен период от време на поведението на владелеца по отношение на владения имот. Формиран е решаващ правен извод, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 108 ЗС и при владение от 1998г. до 2008г. ищцата е придобила правото на собственост върху спорната част от къщата - дясна част от четириетажна жилищна сграда, с Р. от 450 кв.м. в [населено място] като ответниците владеят процесната част без наличие на годно правно основание за това.

Изложени са мотиви, че към момента на съставяне на констативния нотариален акт за собственост № 51/12.02.2021г. в полза на ответниците, частта от жилищната сграда с обща Р. от 450 кв.м., предмет на ревандикационния иск е била собствена на ищцата на оригинерно основание, поради което този акт сам по себе си не поражда право на собственост, съответно правно основание за владението на ответниците.

С оглед данните по делото следва да се приеме, че не са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Обжалваното въззивно решение не е недопустимо - постановено е по редовна искова молба и по предявен иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. В случая не е налице твърдяната от касаторите неяснота по предмета на спора, нито произнасяне по непредявен иск, доколкото процесния недвижим имот е конкретизиран с молба уточнение, направено с молба вх. № 27398/21.11.2022г. пред въззивната инстанция, в изпълнение на дадени указания с определение № 4058/01.11.2022г. по в. гр. д. № 2294/2022г. на ВОС.

Съгласно разрешението в т. 5 на Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, указанията в ТР № 1/2001г. от 17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, са актуални за всички хипотези на нередовност на исковата молба с изключение на хипотезата, при която исковата молба е нередовна поради противоречие между обстоятелствената част, съдържаща твърдения за интерес от защита срещу определено лице и петитума, насочен срещу друго лице. В настоящия случай не се касае до такава нередовност, поради което следва да намерят приложение разрешенията на ТР № 1/2001г. от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС. А според тях когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания до ищеца да ги отстрани и едва при неизпълнението им първоинстанционното решение се обезсилва (т.4 от ТР №1 от 17.07.2001г. ), какъвто настоящия случай не е.

Обжалваното решение не е недопустимо и доколкото същото обективира произнасянето на съда по искова претенция с надлежно заявено от ищцата фактическо основание. Още с исковата молба тя е заявила, че е придобила процесния имот на оригинерно основание – изтекла в нейна полза придобивна давност. Поради това следва да се приеме, че исковата молба, въз основа на която е образувано производството, съдържа изложение на фактически твърдения за реализиран в полза на ищцата годен придобивен способ по смисъла на чл. 77 ЗС (придобивна давност). Именно това е основанието на предявения иск съобразно доклада на първоинстанционния съд, срещу който страните не са възразили и именно на това основание въззивният съд е разгледал предявения иск.

Не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по формулираните от касаторите процесуалноправни въпроси. По отношение на първите два въпроса следва да се има предвид, че според чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посочените в жалбата, но според Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Когато въззивният съд прецени, че в тази връзка на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства (чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК). Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон. С тази задължителна практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил. В конкретния случай, доколкото производството е образувано по искови претенции за собственост, основанието на същите винаги е свързано с приложението на императивни материалноправни норми, тъй като според чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Иначе казано, установените в законодателството способи за придобиване на право на собственост са уредени по начин, който не позволява отклоняване на правните субекти от тях, и в този смисъл уредбата е от императивен порядък, който обуславя необходимостта, в изпълнение на основополагащия за процеса принцип на законност ( чл. 5 ГПК ), решаващият съд, във всеки стадий на процеса - първа, въззивна или касационна инстанция, служебно да обезпечи правилното й приложение независимо от наличието или липсата на позоваване от страните.

Последният от формулираните от касаторите процесуалноправни въпроси - относно задължението на съда да изложи мотиви по направените възражения и да извърши анализ на доказателствата при постановяване на решението, по съществото си не представлява принципен процесуалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение. Задължението на съда мотивирано да се произнесе по исканията и възраженията на страните и да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства следва от пределно ясната формулировка на чл. 236, ал. 2 ГПК, която не допуска колебания при нейното тълкуване и изясняване на действителния й смисъл. На практика въпросът е поставен в контекста на релевираните от касаторите оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства, и в този смисъл същият има отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба.

По формулираните в изложението материалноправни въпроси изобщо липсва произнасяне в мотивите на въззивния съд, поради което също не са в състояние да обусловят допускане на касационното обжалване на въззивното решение, доколкото за да уважи предявения ревандикационен иск, съдът е приел, че с оглед събраните по делото доказателства ищцата е придобила правото на собственост на оригинерно основание при владение от 1998г. до 2008г. върху спорната част от къщата - дясна част от четириетажна жилищна сграда, с Р. от 450 кв.м. в [населено място], която не е била в режим на съсобственост възникнала от наследяване, като ответниците владеят процесната част без наличие на годно правно основание за това. Ищцата претендира придобиване на право на собственост върху реално обособен обект на право на собственост без при това да навежда доводи този обект някога да е притежаван в съсобственост от страните, а такива доводи не са наведени и в отговора на исковата молба. Въззивният съд е приел за установено, че още при построяването са съществували два самостоятелни обекта на право на собственост и именно с оглед тази констатация е формирал и правните си изводи, като е приел, че ищцата е установила самостоятелна фактическа власт върху претендираната реална част от сградата още от самото й построяване.

С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата по касация направените от последната разноски в настоящото производство, а именно сумата 1 600 лв. за адвокатско възнаграждение.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение