Определение № 131 от 25.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 986/2019 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Обжалвано е определение № 59/ 25.01.2019 г. по гр.д. № 2565/ 2018 г., с което Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение е оставил без разглеждане касационната жалба на К. Р. К. срещу решение № 432/ 14.03.2018 г. по гр.д. № 2594/ 2017 г. на Окръжен съд – Варна. Определението се обжалва от К. Р. К. с довода, че е нарушен чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. От ответниците по частната жалба Р. П. Р. и Женя Ж. Р. не са постъпили писмени отговори. Настоящият състав на Върховния касационен съд я намира с допустим предмет. Обжалваното определение прегражда по-нататъшното развитие на делото по подадената касационна жалба, а изискването на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК е осъществено. Настоящия, „друг“ по смисъла на чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК състав на ВКС, има компетентност да я разгледа. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Жалбоподател е лицето, чието надлежно възникване на упражненото право на касационна жалба обжалваното определение отрича. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост, но частната жалба е неоснователна. Съображенията са следните: Гр.д. № 2565/ 2018 г. е образувано по касационна жалба срещу въззивно решение № 432/ 14.03.2018 г. по гр.д. № 2594/ 2017 г. на Окръжен съд – Варна. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил исковете на К. К. срещу Р. П. Р. и Женя Ж. Р. да прогласи недействителността на договор за дарение от 28.12.2010 г. на по 2 кв.м. ид.части от три ниви, описани в н.а. № 17/ 28.12.2010 г. и на договор за покупко-продажба от 28.12.2010 г. на идеални части от същите три ниви и на четвърта, описани в н.а. № 18/ 28.12.2010 г., като сключени без представителна власт. П. състав на ВКС е приел, че за възможността за касационно обжалване на въззивното решение от значение е цената на всеки един обективно съединен иск, доколкото договорите касаят прехвърляне на вещни права на собственост върху отделни недвижими имоти. Прието е, че цената на всеки иск е определена съобразно чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК (препращането от чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК). Данъчните оценки на трите ниви, идеални части от които са прехвърлени с договорите, са съответно 2 020.80 лв., 2 648.00 лв. и 3 856.70 лв., а на четвъртата нива, продадена с втория договор – 765 лв. (лист 38 – 42 от първоинстанционното дело). Прието е, че след като данъчната оценка на всеки имот е под 5 000 лв., при всяко положение под 5 000 лв. е и цената на всеки от отхвърлените искове; в частност – тези за дарените, респ. продадените идеални части от трите ниви, а съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение по гражданското дело не подлежи на касационно обжалване. Настоящият състав достига до същите изводи, а с обжалваното определение предходният състав на Върховния касационен съд е приложил правилно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, а и чл. 69, ал. 1, т. 2 и т. 4 ГПК. При данъчна оценка на всеки имот под 5 000 лв., при всяко положение цената на всеки кумулативно обективно съединен иск е под 5 000 лв., а въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Несподелима е тезата на жалбоподателя, че базата за определяне цената на обективно съединените искове е някакъв сбор от данъчните оценки на имотите, а кумулативно обективно съединените искове са само два. Естеството на сключените сделки, а и изразената в воля на страните не дават основание да се приеме, че обект на дарението, респ. на покупко-продажбата са били съвкупност от права или вещи. При тези мотиви, съдът