Определение № 5717 от 09.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4673/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ф. И. И. и А. И. Т., чрез адвокат А. Т., срещу решение № 607 от 08.07.2024 г. по в.гр.д.№ 451/2024 г. на Окръжен съд-Бургас, потвърждаващо решение № 234 от 28.12.2023 г. по гр.д.№ 664/2022г. на Районен съд-Айтос, в частите, с които:

а/. е възложен, на основание чл. 349, ал.1 ГПК, на Х. А. М. допуснатият до делба недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], обл. Бургас - дворно място с площ от 975 кв.м., съставляващо УПИ *, в кв.*по регулационния план на селото, ведно с изградените в същото еднофамилна жилищна сграда със застроена площ от 92.30 кв.м., състояща се от: жилищен етаж, включващ кухня с трапезария, дневна, две спални, баня, тоалетна; сутеренен етаж, включващ две изби, склад и антре с прилежащо помещение; пристройка, състояща се от сутерен с две мазета и етаж с една стая и помещение-гараж;

б/. е осъдена Х. А. А. да заплати на всеки от съделителите Ф. И. И. и А. И. Т., за уравнение на дяловете им, сумите от по 18931.64 лева на всяка от тях, ведно със законната лихва, считано от влизане в сила на решението до изплащането им;

в/. са отхвърлени, като неоснователни и погасени по давност, претенциите по сметки, предявени от Ф. И. И. и А. И. И. срещу Х. А. А., с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН и чл. 30, ал. 3 ЗС, за присъждане общо на сумата 32000 лева, съставляваща стойността на вложени от ищците, в периода 2010 г. – 2012 г. (приживе на наследодателя и след смъртта му) средства при изграждане на описаната по-горе жилищна сграда и пристройка към нея.

Поддържа се неправилност на решението предвид възможността делбата да се извърши чрез разпределяне на делбените имоти между съделителите – с твърдения, че жилищната сграда е поделяема на три самостоятелни обекта на собственост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Подаден е отговор на касационната жалба от Х. А. А., чрез адв. А. Д., с който са развити съображения за неоснователност на касационната жалба и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че жилищната сграда е еднофамилна и неподеляема (сутеренният етаж не отговаря на изискванията за самостоятелен обект на собственост, а пристройката представлява конструктивна принадлежност към жилищната сграда, съгласно чл. 98 ЗС), а претенциите по чл. 12, ал. 2 ЗН и чл. 30, ал. 3 ЗС са недоказани и погасени по давност, поради което изводите на въззивния съд, касаещи начина на извършване на делбата и претенциите по сметки, са правилни.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основанията по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 38 от 24.02.2023 г. по гр.д.№ 664/2022 г. на Районен съд-Айтос е допусната делба на процесния имот между съделителите Ф. И. И., А. И. Т. и Х. А. А., при квоти по 1/6 идеална част за всяка от първите две и 4/6 идеални части за третата съделителка, както и че имотът е бил придобит в режим на СИО от наследодателя И. М. А. (баща и съпруг на съделителите) и съделителката Х. А. А..

Прието е, въз основа на заключенията на съдебнотехническите експертизи, следното относно поделяемостта на имота:

Дворното място е неподеляемо при спазване изискванията на чл. 19 ЗУТ.

Жилищната сграда е отговаряла на изискванията за еднофамилно жилище, установени в чл. 35, чл. 36 и сл. от Наредба № 5/1977 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство и е неподеляема на два или повече самостоятелни обекта.

Сутеренният етаж е проектиран с височина 2,20 м. и изграден с височина 2,40 метра през 1987 г., при действието на ЗТСУ /отм./ и на Наредба № 5/1977 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство и не е отговарял на изискванията на тази наредба за самостоятелно жилище, защото светлата му височина е под предвидената в чл. 49, ал. 1 от наредбата (2, 60 м. до 1990 г. и 2,50 м. след 1990 г.). Не отговаря и на изискванията на самостоятелно жилище или ателие, предвидени в чл. 38, ал. 1 ЗУТ и в чл. 102, ал. 2 и ал. 3 от действащата Наредба № 7/2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, според които жилищата и ателиетата могат да се ситуират само в надземни или тавански етажи. Процесният етаж не съставлява надземен етаж по смисъла на т.50 ДР ЗУТ, тъй като таванът му е на кота „0“ (улична регулация), а подът му е на 2, 40 м. под нея – на нивото на ниската част от дворното място. Сутеренният етаж не отговаря и на изискванията за минимална височина на ЗУТ и Наредба № 7/2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони – 2, 60 м. При тези данни въззивният съд е направил извод, че сутеренният етаж е несамостоятелен и има статут на обслужващ жилищния първи етаж на процесната жилищна сграда.

Приел е, че естеството на пристройка като делбен обект следва да се преценява на плоскостта на чл. 98 от ЗС, тъй като от конструктивна гледна точка същата представлява принадлежност към главната вещ – към основната еднофамилна жилищна сграда. Тя е изградена в груб строеж, като е прилепена към фасадата на жилищната сграда откъм улицата и конструктивно представлява продължение на помещенията на основното застрояване до уличната регулация, с обща стена между тях, като северната фасада на еднофамилната жилищна сграда и южната стена на пристройката представляват една обща стена, т. е. втората сграда е като продължение на първата. Пристройката съдържа складов етаж (мазе) под кота „0“, помещение определено от страните като гараж и недовършено помещение – стая /склад/ – и двете над кота „0“. В двете помещения от пристройката, разположени над кота „0“, се влиза директно от улицата, те могат да се ползват извън ползването на основната сграда, като чрез стълби се осигурява достъпа им до дворното място. В момента в гаража има изрязана плоча, шахта за ремонт на кола, осигуряваща пряка връзка с помещението на долно ниво от пристройката, като от функционална гледна точка двете помещения представляват едно цяло. Двете помещения в пристройката над кота 0 (гараж и стая) имат помежду си тънка разделителна стена с дебелина 25 см., а изискванията за ограждането на отделни обекти е наличието на масивен разделителен зид. В т. нар. “стая” има вътрешни зидове, обособяващи помещения, които “могат да бъдат баня и евентуално кухненски бокс”. Функционално “стаята” няма ясно определено собствено предназначение. Тя не отговаря на изискванията на чл. 40 от ЗУТ да бъде самостоятелен жилищен обект, нито може да бъде определена като ателие, защото няма санитарен възел и мивка. Достъпът до нея е откъм улицата, но посредством стълби може да се свърже и с дворното място, а оттам и със склада под нея. Въззивния съд е приел, че т. нар. “стая” е част от жилищния етаж на основната сграда в имота, а избеният етаж под него - част от обслужващите жилището помещения и заедно двата обекта нямат самостоятелен характер. Прието е, че гаражът също е обект без строителни книжа и може да се определи по предназначение като такъв само защото се назовава от страните така, изглежда външно като такъв и има изрязване в плочата като шахта за ремонт на кола. Той е свързан конструктивно с основната сграда, а функционално със склада под него поради наличието на гореописаната шахта. Подстъпът към склада под гаража е осъществим с входна врата и откъм дворното място, а този към гаража - само от улицата.

В обобщение, въззивният съд е направил извод, че делбеният имот включва неподеляем урегулиран поземлен имот и неподеляема еднофамилна жилищна сграда с пристройка, която включва сутеренен етаж, жилищен етаж и помещение ползвано за гараж. Заради особеностите на терена (стръмен – с голяма денивелация) и наличното в имота застрояване към момента, изграденият в имота гараж обективно е единствено възможният за имота обект с такова предназначение и е създаден да обслужва функционално конкретната еднофамилна жилищна сграда.

При тези факти въззивния съд е споделил изводите на първоинстанционния, че делбеният имот е неподеляем и са налице предвидените в чл. 349, ал.1 ГПК предпоставки за възлагането му на ответницата Х. А.. Х. А. е преживяла съпруга на наследодателя И. А., процесният имот е придобит от двамата режим на СИО, прекратена със смъртта на наследодателя, претендиращата възлагането страна не притежава друг жилищен имот.

Във връзка с претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН съдът е приел, че събраните в процеса гласни доказателства и установените с тях факти не са достатъчни, за да обосноват извод, че съделителите Ф. И. и А. И. са вложили общо 48000 лв. за построяване на жилищния етаж и пристройката. Заявлението на строителя, че му плащали дъщерите на съпрузите А. и показанията на св. Т., който възпроизвежда предоставена му от Ф. И. и А. И. информация, че са вложили средства в изграждане на пристройката, както и предположенията, че наследодателят не е имал средства, тъй като преди да почине се е лекувал и не е работил, не са достатъчни, за да се направи извод за влагане от двете съделителки на сумата 48000 лв. при изграждане на жилищната сграда.

Въззивният съд е приел за установено, че ищците са участвали финансово в създаването на пристройката само в частта на плочата над гаража – с оглед признанието на ответницата, че плочата над гаража е довършена след смъртта на съпруга й И. А., писмото от НОИ, сочещо, че след смъртта на съпруга й Х. А. не е разполагала с големи лични доходи, и показанията на свидетеля А., че след овдовяването на съделителката Х., последната само е направила ремонти на първия етаж, но не е строила повече. Посочено е, че се касае за извършени подобрения в наследения имот в хипотезата на чл. 30, ал.3 ЗС, за претендирането на които е изтекла петгодишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД.

В изложението към касационната жалба се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Как следва да се определи сутеренният етаж на една жилищна сграда (като надземен, подземен или полуподземен) тогава, когато етажът е с височина от 2.40 м. и е изграден изцяло под нивото на улицата, но поради голямата денивелация на застроявания терен не е вкопан в прилежащия двор и поделяема ли е жилищна сграда, в която в такъв сутеренен етаж може да се обособи самостоятелен, функционално годен обект на собственост.

2. Допуснат до делба гараж с работилница към него може ли да се възложи в самостоятелен дял и възможно ли е такъв гараж да се характеризира като неразделна част от възлагано по реда на чл. 349 ГПК жилище и ако да – то в кои случаи и по какви критерии на преценка.

3. Следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка на всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и връзките между отделните доказателствени средства и следва ли, когато констатира противоречие в показанията на свидетелите да обоснове извод за това кои от тези показания следва да се кредитират, включително и като изходи от възможността съответните свидетели да са възприели пряко релевантните факти, за които свидетелстват.

Относно първия въпрос се твърди, че обсъждането му би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Относно втория и третия въпрос се твърди разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС: втори въпрос – в противоречие с решение № 249 от 1002.2014 г. по гр.д.№ 3511/2013 г. на ВКС, І г.о., решение № 26 от 15.01.2024 г. по гр.д.№ 4840/2022 г. на ВКС, І г.о., определение № 43 от 29.01.2018 г. по гр.д.№ 1631/2017 г. на ВКС, І г.о., трети въпрос – в противоречие с решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр.д.№ 408/2011 г. на ВКС, І г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г. на ВКС, І г.о., решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д.№ 4755/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 195 от 30.03.2009 г. по гр.д.№ 6291/2007 г. на ВКС, ІІ г.о.

Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса. Същите не поставят за разглеждане принципен материалноправен или процесуалноправен въпрос, свързан с тълкуването и прилагането на правна норма, приложима към спора, към която следва да се подведат установените факти, а предполага преценка на събраните по делото доказателства и проверка на законосъобразността на направените от въззивния съд изводи по съществото на спора от фактическа и правна страна. Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК въпросите, които изискват преценка правилността на обжалваното въззивно решение, не са правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, съставляващи общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извършването на преценка за правилност на въззивното решение във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо. Осъществяването на такава проверка е възможно само в случай на допускане до касационно обжалване на съдебния акт - при постановяване на решението по чл. 290 ГПК.

Третият въпрос от изложението не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съдът е разгледал и обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели съвкупно с целия доказателствен материал и е посочил фактите, които е приел за установени въз основа на тях. Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на гласните доказателства, както и за необоснованост на фактическите изводи в мотивите към обжалваното решение по съществото си представляват касационни основания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Основателността на оплакванията не би могла да се прецени в производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за предмет преценка за наличие или липса на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, но не и правилността на атакувания акт. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване на съдебния акт.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Претенцията на ответницата по касационната жалба за присъждане на разноски за настоящата инстанция не следва да се уважава, тъй като не са представени доказателства такива да са направени.

С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,