Определение № 27 от 04.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1547/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Ц. П., подадена чрез адв. Г., срещу решение № 3300 от 18.11.2022 г. по в.гр.д. № 9826/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 08.06.2022 г. на Софийски районен съд, постановено по гр.дело № 54795/2019 г., с което е отхвърлен предявеният от ищцата срещу „Електрохолд Продажби“ АД иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер на 6239,46 лв., представляваща сбор от начислени суми по фактури с дата на издаване 15.08.2019 г. по партида с клиентски номер 310247859855, открита за адрес: [населено място], кв. Сеславци, [улица], и ищцата е осъдена да заплати на „Електрохолд Продажби“ АД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД сумата от 2775,10 лв., представляваща общо дължима главница по посочени фактури от 15.08.2019 г. и сумата от 856,11 лв., представляваща неустойка за забавено плащане върху главницата. Касаторката счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението към касационната жалба е поставен следния въпрос: налице ли е правно основание за корекция на сметката на потребителя при констатирано неизмерване, неточно или неправилно измерване на потребената от него електрическа енергия след изменението на Закона за енергетиката, в сила от 17.07.2012 г., но при действието само на чл. 48, 49, 50, 51 ПИКЕЕ (обн. ДВ, бр. 98/2013 г.)? По този въпрос се сочи, че е налице противоречива практика на ВКС с оглед на решение №150/26.06.2019г. по гр.дело №4160/2018 г. на ВКС и посочени решения на окръжни съдилища, както и че по настоящото дело въззивният съд се е произнесъл в противоречие с него и моли касационното обжалване да се допусне предвид нуждата и от уеднаквяване на практиката. Касаторът твърди и че е налице очевидна неправилност, тъй като въззивният съд неправилно е препратил към първоинстанционното решение, не се е произнесъл по предявените искове, пропуснал е да се произнесе в мотивите си по оплакванията във въззивната жалба и доказателствата след анализ и взаимна връзка и исканията, не се е произнесъл по извършеното префактуриране на задълженията. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: На основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, в което е прието за установено, че страните са обвързани от търговско правоотношение за продажба и потребление на електрическа енергия. Съставени са констативни протоколи след проверка и установена неизправност на средството за търговско измерване на електрическа енергия и свързващите го инсталации. Според съдебно-техническата експертиза, впоследствие извършената от ответника корекция на сметките е основана на математически верни изчисления, съответни на одобрените цени от ДКЕВР през процесните периоди. Във връзка с доводи във въззивната жалба е посочил, че през периода са действали Правилата за измерване на количеството електрическа енергия, приети от ДКЕВР с протокол № 147/14.10.2013 г. и обнародвани в ДВ бр. 98/12.11.2013 г. Същите са отменени с изключение на приложимите към случая разпоредби на чл. 41 – чл. 51 с влязло в сила решение № 1500/2017 г. на ВАС, а впоследствие са изцяло отменени с решение № 2315 от 2018 г. на ВАС. Предвид чл. 195, ал. 1 АПК, отмяната на подзаконовия нормативен акт проявява действие за в бъдеще, считано от влизане в сила на съдебното решение. Посочил е, че сами по себе си, четирите неотменени през спорния период разпоредби на чл. 48, чл. 49, чл. 50 и чл. 51 от раздел IХ на ПИКЕЕ не дават пълната регламентация изискуема от чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ относно условията и реда за измерване, включително за установяване случаите на неизмерена, неправилно и/или неточно измерена електрическа енергия и за извършване на корекция в сметките за предоставената електроенергия. Затова е посочил, че приложение намира и правилото на чл. 183 ЗЗД и на общия принцип за недопускане на неоснователно обогатяване, а съдебната процедура по реда на ГПК гарантира равни права на страните при спорове за грешно отчитане на изразходваната електроенергия и тези гаранции са достатъчни, за да защитят добросъвестните потребители. Ето защо гражданските съдилища не могат да се позовават на липсата на предварителни процедури за защита на потребителите, за да отхвърлят исковете за заплащане на потребената електрическа енергия, а са длъжни да се произнесат по съществото на спора въз основа на събраните по делото доказателства. Съдът е приел, че доколкото се касае за договор за продажба /доставка/, при който се прилагат общите правила на ЗЗД във връзка със задължението на купувача да плати цената на доставената стока – чл. 183 ЗЗД, следва, че когато е било доставено определено количество енергия, но е отчетена доставка в по-малък размер и съответно е заплатена по-малка цена от реално дължимата, купувачът следва да доплати дължимата сума (цитирана е и практика на ВКС в този смисъл). Въз основа на тези разсъждения и препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният състав е приел главният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване недължимост на сумата 6 239, 46 лв. за незаплатена и за допълнително начислена електроенергия за неоснователен, а насрещният иск за сумата 2 775, 10 лв. – допълнително начислена електроенергия за посочен период, за основателен и е потвърдил първоинстанционното решение. При тези мотиви на въззивният съд в обжалваното решение, не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. По поставения въпрос в изложението е налице трайна практика на ВКС, според която правоотношенията между енергоснабдителното предприятие и крайния потребител за доставена електроенергия, са договорни, за доставка /продажба/. Договорът има специфичен предмет, но за неуредени в Закона за енергетиката случаи следва да се прилагат общите правила за продажба - чл. 183 и сл. ЗЗД. Основанието за възникване на задължението за плащане на цената за част от посочения период по исковата молба не произтича от ПИКЕЕ (отм.), то е задължение за реално изпълнение – престация срещу продадена електрическа енергия съгласно чл. 183 ЗЗД /напр. решение № 50007 от 7.02.2023 г. по гр. д. № 68/2021 г. на ВКС, III г. о. и решение № 50067 от 19.05.2023 г. по гр. д. № 3016/2022 г. на ВКС, III г. о./. Посочената съдебна практика не се нуждае от промяна или осъвременяване, а въззивното решение е постановено в съответствие с нея. Затова липсва основание за допускане на касационно обжалване. В изложението към касационната жалба касаторът не е поставил друг въпрос, а единствено е посочил и е развил оплаквания, че съдът е пропуснал да се произнесе по доводите във въззивната жалба и по доказателства по делото, без да посочи конкретно какво има в предвид, като така се е отклонил от трайно установената практика по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и че въззивният съд не се е произнесъл по законосъобразността на извършеното префактуриране на задълженията. По същество тези доводи касаят правилността на решението и във връзка с тях липсва ясно формулиран правен въпрос, а такъв, както се изясни по-горе, касационната инстанция не е длъжна да изведе. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Въведените от касатора твърдения за очевидна неправилност касаят непроизнасяне по предявените искове – тъй като между страните нямало договор за продажба на ел. енергия, изложените факти и приетите за приложими разпоредби от въззивния съд не кореспондирали със събраните по делото доказателства. Следва да се посочи, че твърденият порок – непроизнасяне на съда по предявените от ищеца искове, сочи за вероятната недопустимост, а не за очевидната неправилност на решението, а от друга страна, оплакванията на касатора за погрешна интерпретация на събраните по делото доказателства касаят правилността на решението по смисъла на чл. 281 ГПК. Изводът за наличието на облигационна връзка между наследодателя на ищцата и ответното дружество (валидна и спрямо ищцата) е подробно обоснован в мотивите на първоинстанционното решение, които въззивната инстанция е възприела на основание чл. 272 ГПК. Въз основа на събраните по делото доказателства е прието, че между наследодателя на ищцата и дружеството е съществувало облигационно правоотношение с предмет доставка на електрическа енергия, като ищцата е подала заявления за прехвърляне на партидата на нейно име, както и за признание и разсрочване на плащането на натрупаните по партидата задължения, с което е и признала задълженията в посочения размер, с което на основание чл.116, б. а и чл.117, ал.1 ЗЗД давността е прекъсната и е започнала да тече нова давност. Не е налице превратно тълкуване на доказателствата по делото или на приложимите правни норми, при което да се е стигнало до явна необоснованост на въззивното решение, нито съдът е разгледал претенция, различна от заявената. Затова въззивното решение не е нито вероятно недопустимо, нито очевидно неправилно. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото на касатора не се дължат разноски, а на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.