Определение № 1225 от 18.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3315/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 154 от 18.04.2023 г. по в. гр. д. № 70/2023 г. на Плевенския окръжен съд е потвърдено решение № 1802/13.12.2022 г. по гр. д. № 122/2022 г. на Плевенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Т. М. Й., Г. Р. Й. и О. Р. Й. против Т. И. П., Г. К. К., К. И. П. и К. Л. П. иск по чл.33 ал.2 ЗС за признаване право на изкупуване на следния имот, предмет на две прехвърлителни сделки между ответниците по нотариални актове № 75/2021 г. и № 77/2021 г., а именно: 154 кв. м. ид. части от ПИ с идентификатор [№] в [населено място], с площ от 882 кв. м., заедно със самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], намиращ се на първия етаж от сградата, представляващ жилище с площ от 40 кв. м., състоящо се от две спални, коридор и кухня, както и сграда с идентификатор [№] - друг вид сграда със застроена площ от 21 кв. м., който имот в протокол от 06.12.1977 г. по гр. д. № 2049/1977 г. на Плевенския районен съд е описан като източната половина от жилищна сграда, построена в парцел 5206 от кв. 392 по плана на [населено място], състояща се от две стаи, коридор, кухня, външна лятна кухня и шапрон, обособена като самостоятелно жилище, ведно с ползването на 155 кв. м. застроено и незастроено дворно място в дъното на парцела в североизточната сграда по сега съществуващите сгради.

По делото е установено, че със съдебна спогодба от 06.12.1977 г. по гр. д. № 2049/977 г. на Плевенския районен съд е извършена делба, при която в дял на Г. И. Й. и О. Б. Й. е поставена западната част от жилищната сграда, построена в дъното на имот пл. № 5206 от кв.392 по плана на [населено място], състояща се от две стаи, кухня, външна лятна кухня и шапрон, обособена като самостоятелно жилище, както и ползването на 155 кв. м. от дворното място, а в дял на И. Е. П., Д. Й. П. и К. И. Е. е поставена източната част от същата жилищна сграда, състояща се от две стаи, коридор, кухня, лятна кухня с шапрон, обособена като самостоятелно жилище, при квоти по Ѕ за първите двама и 1/2 за третия съделител, като тримата получават ползването на 155 кв. м. от дворното място.

Ищците по настоящото дело Т. М. Й., Г. Р. Й. и О. Р. Й. са придобили от О. Б. Й. чрез договор за издръжка и гледане по нот.акт № 73/1985 г. 51,50/825 и части от мястото и 1/3 ид. част от описаната по-горе западна част от жилищната сграда. От своя страна с два нотариални акта № 75 и № 77 от 17.11.2021 г. първите трима ответници Т. И. П., Г. К. К. и К. И. П. са продали на четвъртия ответник К. Л. П. 77 кв. м. ид. части от дворното място, заедно с описаната по-горе източна част от жилищната сграда, както и сграда с идентификатор [№] - друг вид сграда със застроена площ от 21 кв. м.

При тези данни въззивният съд е приел, че не е налице право на изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС, тъй като предмет на двете прехвърлителни сделки от 17.11.2021 г. е самостоятелен обект, който е бил изключителна собственост на първите трима ответници, а не съсобствен между тях и ищците. Прието е, че с делбата от 1977 г. съсобствеността между праводателите на страните е била прекратена.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ищците, че делбата от 1977 г. е нищожна по причина, че обособените с нея жилища не са представлявали самостоятелни обекти, доколкото не са отговаряли на изискванията на строителните правила и норми за самостоятелно жилище. Съдът се е позовал на допълнителното заключение на вещото лице инж.С., според което при съобразяване на § 38 и § 39 от Строителните правила и норми за изграждане на населените места и ТР № 96/16.10.1971 г. на ОСГК на ВС, частта от жилищната сграда, предмет на прехвърлителните сделки от 2021 г., е представлявала самостоятелен обект към момента на извършване на делбата от 1977 г., съответно тя е била самостоятелен обект и към момента на извършване на сделките от 2021 г.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците Т. М. Й., Г. Р. Й. и О. Р. Й..

Жалбоподателите считат за неправилен извода на съда, че имотът, предмет на прехвърлителните сделки от 2021 г., е бил самостоятелен обект. Поддържат, че съдът не обсъдил показанията на свидетелката А. Й., както и първичният нотариален акт за сградата от 1952 г. Източната част от тази сграда не е представлявала самостоятелен обект към 1952 г., съгласно действащия към този момент ЗПИНМ /отм./. Според първото заключение на вещото лице тази част от сградата не е била самостоятелна към момента на оспорените прехвърлителни сделки от 2021 г., като съдът не изложил мотиви защо не кредитира това заключение. Източната част на сградата не е била самостоятелен обект и към момента на извършване на делбата от 1977 г., тъй като не е отговаряла на изискването на чл.30 от действащата към този момент Наредба № 5 за правила и норми по ТСУ, според който външното и вътрешно оформяне на сградите се определя с архитектурните проекти. По делото нямало доказателства кога е извършено преустройство на сградата от 1952 към 1977 г. Нямало издадени разрешения за промяната, не бил представен одобрен архитектурен проект за преустройство на сградата; не били съобразени новите строителни правила и норми. Жалбоподателите считат, че по изложените съображения делбата от 1977 г. е нищожна, съсобствеността не била прекратена и затова в случая чл.33, ал.2 ЗС имал приложение. Позовават се на разпоредбите на § 1, т.1 ДР на ЗКИР; § 11 ППИНМ; чл.40 ЗУТ, ТР № 5/2012 г. от 28.11.2012 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 50/01.06.1956 г. на ОСГК на ВС.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли второинстанционният съд, с оглед задължението си по чл.12 ГПК, да обсъди аргументите и доводите на въззиваемия и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и закона, който е от значение за изхода на спора;

2. Самостоятелен обект ли е имотът към деня на двете сделки през 2021 г., а не към 1977 г. – момента на делбата;

3. Следвало ли е продавачът да предложи на ищците да изкупят дела му и сторил ли е това.

По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., решение № 235 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 513/2010 г., IV г. о., решение № 324 от 22.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1413/2009 г., IV г. о. и три определения на ВКС по чл.288 ГПК, които не представляват практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; на решение № 108 от 16.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о., решение № 1318 от 16.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5641/2007 г., II г. о. и решение № 111 от 30.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3807/2017 г., I г. о.

Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по третия въпрос.

Ответниците Т. И. П., Г. К. К., К. И. П. и К. Л. П. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС, както и че е неоснователна по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с предмет иск по чл.33, ал.2 ЗС с цена над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Обжалваното решение е изцяло съобразено с практиката на ВКС, според която при наличие на етажна собственост в съсобствено дворно място чл.33, ал.2 ЗС е неприложим по отношение на продажбата на самостоятелни обекти – решение № 53 от 14.03.2000 г. на ВКС по гр. д. № 1094/99 г., IV г. o., решение № 306 от 27.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5835/2007 г., IV г. о., решение № 177 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 745/2009 г., II г. о., решение № 21 от 4.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 161/2008 г., V г. о., решение № 858 от 23.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3069/2008 г., I г. о. и др. В настоящия случай с делбата от 1977 г. е прекратена съсобствеността върху процесната жилищна сграда, като са обособени два самостоятелни дяла, които стават индивидуална собственост на две групи лица, праводатели на страните по настоящото дело. Оттогава всеки един от обособените дялове може да се продава свободно, без ограничението на чл.33 ЗС. Обстоятелството, че тези дялове имат общ покрив, обща разделителна стена и един водопровод, на което се набляга в жалбата, не води до обратен извод, тъй като това са общи части по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС. Без значение е и обстоятелството, че в случая етажната собственост не е вертикална, а хоризонтална - двата обекта са разположени на едно и също ниво, тъй като правилата на глава IV ЗС се прилагат и при хоризонталната етажна собственост.

Въззивното решение съответства на практиката на ВС и ВКС и по преюдициалния въпрос дали делбата от 1977 г. е била нищожна, предвид твърденията, че обособените с нея обекти не са отговаряли на действащите строителни правила и норми. Следва да се посочи, че съсобствената сграда, предмет на делбата, е била едноетажна, с площ от 94 кв. м., и се е състояла от три стаи и две кухни, съгласно представения по делото нотариален акт от 1952 г. Тази сграда е била обособено жилище още преди приемането на Строителните правила и норми за изграждане на населените места, Известия, бр. 75/18.09.1959 г., и не е отговаряла като цяло на изискването на § 38 от тези правила, според който всяко жилище трябва да има най-малко стая за живеене, кухня или кухня-бокс, клозет, помещение за баня с тоалетна, мивка и електрическа пералня, преддверие, дрешник, килер или шкаф, зимник или складово помещение. В новата ал. 4 на § 38 СПН, ДВ, бр.39 от 17.05.1963 г., е предвидено, че при разделяне на заварени жилища с оглед да се образуват повече жилища се допуска по изключение с разрешение на главния архитект новообразуваните жилища да нямат баня и дрешник, съответно банята да не отговаря на действащите норми. Именно затова с Тълкувателно решение № 96 от 16.XI.1971 г., ОСГК, е прието, че при делба на заварени към 17.05.1963 г. съсобствени жилищни сгради отредените в реална собственост етажи или части от етажи могат и да не отговарят на нормите на § 38 и 39 от Строителните правила и норми, ако тези етажи или части от етажи представляват обособени от по-рано отделни жилища, а ако при разделянето на такива сгради се образуват нови жилища, разпоредбите на § 38 и 39 от същите строителни правила и норми с предвидените в тях изключения са задължителни. В същия смисъл е и последвалата практика на ВС и ВКС - решение № 1727 от 3.07.1972 г. по гр. д. № 1198/72 г ., I г. о.; решение № 270 от 7.02.1977 г. по гр. д. № 2651/76 г ., I г. о.; решение № 545 от 19.03.1977 г. по гр. д. № 2882/76 г ., I г. о., решение № 454 от 29.03.1985 г. по гр. д. № 129/84 г ., I г. о., решение № 5 от 3.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1984/2021 г.

Делбата от 1977 г. е извършена със съдебна спогодба, одобрена от съда. По настоящото дело няма доказателства съдът да е действал в нарушение на Тълкувателно решение № 96 от 16.XI.1971 г., ОСГК, затова не може да се приеме, че делбата е нищожна.

Въззивното решение не противоречи на посочената от жалбоподателите практика на ВКС.

Въпрос № 1 се свързва от жалбоподателите с тезата им, че съдът не е обсъдил показанията на свидетелката А. Й., че процесната сграда има един вход, един покрив и един водопровод, както и довода им, че от значение е съответствието на отделните жилища със строителните правила и норми, действащи към момента на двете прехвърлителни сделки от 2021 г., а не към момента на извършване на делбата от 1977 г. По отношение на свидетелските показания – практиката на ВКС действително приема, че въззивният съд като съд по съществото на правния спор следва да обсъди в тяхната съвкупност всички доказателства по делото, но само ако са относими и допустими. Показанията на свидетелката Й. обаче не изясняват въпроси, които да са от значение за изхода на делото, поради което необсъждането им от съда не представлява нарушение на посочената практика на ВКС. Както беше посочено по-горе, наличието на общ покрив и общ водопровод не изключва наличието на етажна собственост, поради което тези факти не се отразяват на извода на съда за липса на съсобственост по отношение на процесната сграда и двата обекта в нея. Що се отнася до общия вход – той също би могъл да бъде обща част, но в случая свидетелката е установила, че двете жилища имат отделни входове от 2006 г. Доводът, че двете жилища, обособени с делбата от 1977 г., не отговарят на изискванията на действащите към настоящия момент строителни правила и норми, също не би могъл да промени изхода на делото и съответно не е в състояние да обуслови допускане на касационно обжалване. След като част от сграда придобие режим на самостоятелен обект на правото на собственост /това в случая е станало при делбата от 1977 г./, тя си остава такъв обект и при последващите изменения на строителните правила и норми, като може да бъде предмет на прехвърлителна сделка, макар да не отговаря на новите строителни правила. В този смисъл е решение № 449 от 27.06.2002 г. на ВКС по гр. д. № 703/2001 г., IV г. о. и решение № 637 от 14.07.2000 г. на ВКС по гр. д. № 152/2000 г., I г. о., в които е прието, че обособените преди 17.05.1963 г. жилища могат да бъдат предмет на разпоредителни сделки, макар да не отговарят на последвалите строителни правила и норми.

Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по другите два въпроса, които бяха засегнати в изложението по-горе. По тези въпроси въззивното решение съответства на посочената практика на ВКС. По-конкретно въпрос № 2 се свързва с тезата на жалбоподателите, че съдът следвало да основе решението си не на допълнителното, а на основното заключение на вещото лице, според което частта от жилищната сграда, предмет на двете прехвърлителни сделки от 2021 г., не е отговаряла на строителните правила и норми, действащи към момента на тези сделки. Както бе посочено, от значение в случая е обособяването на двете самостоятелни жилища с делбата от 1977 г. и правната възможност тези жилища да не са отговаряли на изискванията на действащите към този момент строителни правила и норми, в съответствие с Тълкувателно решение № 96 от 16.XI.1971 г., ОСГК. Тази възможност е разгледана в допълнителното заключение на вещото лице и затова съдът е основал решението си на него. Затова въззивното решение не противоречи на решение № 108 от 16.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о. и решение № 1318 от 16.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5641/2007 г., II г. о., след като съдът е основал правните си изводи на онова експертно заключение, което е от значение за разрешаването на правния спор. Другото посочено от жалбоподателите решение № 111 от 30.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3807/2017 г., I г. о., касае предпоставките за уважаване на иск по чл.33, ал.2 ЗС, които в настоящия случай не са налице поради липса на съсобственост върху прехвърления имот, затова и решението не е относимо към спора по настоящото дело и не може да обуслови допускане на касационно обжалване.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по третия въпрос. На първо място това е въпрос по правилността на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/, а не абстрактен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Но дори да се приеме, че питането се състои в това дали при продажба на идеална част от съсобствен имот продавачът първо трябва да предложи на своя съсобственик да изкупи идеалната част, то въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, при наличие на ясната правна уредба на чл.33 ЗС и богатата практика на ВКС по прилагането на този законов текст.

При този изход на делото на ответниците в производството следва да бъдат присъдени сторените разноски – 2000 лв. на Т. И. П. и Г. К. К. по договор за правна защита и съдействие от 23.06.2023 г. и 3000 лв. на К. И. П. по договор за правна защита и съдействие от 22.06.2023 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,