Определение № 50089 от 13.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 423/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. П. П. против решение № 837/19.07.2021 г. по гр.д.№ 3761/2020 г. на Софийски апелативен съд, в частта му с която – след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 4922/12.08.2020 г. по гр.д.№ 4453/2018 г. на Софийски градски съд - е отхвърлен предявеният от касатора против ЗК „Бул Инс„ АД иск, с правно основание чл. 226 ал.1 КЗ / отм./ за разликата между присъдените 30 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в причинна връзка с ПТП от 12.10.2013 г., настъпило по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите лек автомобил – до претендираните - по частичен иск от общ размер 100 000 лева - 40 000 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – несъобразяване на всички доказателства и доводи на страната. Неотчетен в нужната степен счита факта, че е претърпял двукратна оперативна намеса, а оперативното лечение е било с висока сложност и неясен изход. Намира несъобразени адекватно и страданията му от принудителното обездвижване на долния ляв крайник. Съдът не е отчел в достатъчна степен наличните последици от увреждането – неритмично бягане, невъзможност при изкачване на стълби левия долен крайник да бъде водещ, намалена чувствителност в областта на лявото коляно. Не са адекватно оценени видимите и загрозяващи белези на лява лакътна става и ляво коляно, което ограничава и избора му на облекло в определени сезони. Не са отчетени в достатъчна степен емоционалните страдания на ищеца от това, че продължително време е следвало да бъде обгрижван и в най-елементарните си нужди, като същевременно не е могъл да полага грижа за децата си. Не е отчетена адекватно болката при наложилите се рехабилитационни процедури. Простото изброяване на значимите обстоятелства, според касатора, не удовлетворява изискването за обосноваване справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. От друга страна се твърди, че изобщо не са съобразени факти като начинът на извършване на деянието - внезапно и без принос на пострадалия, търпими и към момента последици от травмата, остатъчен психически дискомфорт,вкл.във връзка със социалния статус на ищеца - известен певец, принуден от увреждането за продължителен период да изостави сцената. Като съществени процесуални нарушения касаторът визира отказа на въззивния съд да допусне и трети свидетел / допуснал един при поискани двама /, както и да назначи съдебно-психологическа експертиза за доказване търпими неимуществени вреди, поискани още с исковата молба, но отказани от първоинстанционния съд. Ответната страна - ЗД „Бул Инс„ АД - не е подала отговор на касационната жалба. Подава насрещна касационна жалба против въззивното решение, в частта му, с която искът на И. П. е уважен за сумата над 2 500 лева. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе в обхвата на касационните доводи, настоящият състав съобрази следното: В исковата си молба ищецът твърди, че в резултат на ПТП е получил разкъсване на лигамента на колянно капаче на левия крак, довело до трайно затруднение на движенията на крайника за период повече от 30 дни; кожна рана на ляв лакът, хирургически зашита, контузия и охлузвания на крайниците. Претърпява две оперативни интервенции – зашиване, с поставяне на телен шев с винт и гипсова шина и за отстраняване на имплантираните уреди. Раната в областта на левия лакет е също зашита. Сочи се първоначален болничен престой от около седмица и такъв при втората оперативна интервенция от три дена. Твърди 45 дни гипсова имобилизация, което затруднило ежедневните му дейности и наложило ползване на помощни средства, тъй като не трябвало да натоварва оперирания крайник. Заявява, че се притеснявал от необходимостта да бъде обгрижван, както и от факта, че е безполезен за нуждите на семейството си, вкл. предвид невъзможността да реализира приходи, тъй като поради увреждането следвало да откаже ангажименти като музикант и сценичен изпълнител. Ищецът е посочил, че в резултат на претърпения стрес е загубил съня си, сънува кошмари, продължава да изпитва притеснение при преминаване през мястото на ПТП, съпреживява същото отново и отново. Твърди, че е настъпила промяна в личността му – затворил се, не бил общителен и жизнерадостен като преди. С исковата молба, за доказване на търпими неимуществени вреди ищецът е претендирал допускане на 3 свидетели, както и назначаване на съдебно-медицинска и съдебно – психологична експертиза - последната, за установяване на психологичното му състояние след инцидента, има ли негативно отражение върху психиката му и в каква степен. Първоинстанционният съд е допуснал разпит на един свидетел и не е допуснал съдебно-психологична експертиза, по съображение / опр. от 21.02.2019 г. /, че е „неотносима„ към спора. Свидетелят Б. споделя лични впечатления от пострадалия 2 - 3 дни след изписването му от болницата – обездвижен, лежящ, „ потънали му гемиите „, потиснат, не му се говорело, уплашен. Не можел да се обслужва сам, помагали му жената, с която живее на съпружески начала и друг техен приятел. Сочи, че ищецът се възстановявал чрез физиотепарии година, ходел с патерици – поне 4 месеца. Докато се възстановявал ищецът не ходел никъде, спрял творческите си участия за година и половина. Ръката го боляла в началото и не можел да свири с нея / до каква степен – свидетелят не може да прецени /.Свидетелят сочи задоволително състояние към момента, като се изключат белезите и че „не може да ползва крака си, както трябва „. Споделя, че И. бил жизнерадостен, обичал купоните, но след инцидента не бил същия човек. В заключението на СМЕ е прието, че в резултат на ПТП И. П. е получил открита рана на ляво коляно – разкъсване на лигамента на лявото капаче, оперирана по спешност. Установено е разкъсване на пателарния лигамент в зоната на захващането му за пателата / както е пояснено от вещото лице в с.з. – касае се за разкъсана връзка на бедрения мускул с капачката на лявата колянна става /. Поставен е телен обременяващ шев с винт, извършен е шев на кожата и поставена гипсова шина. От ПТП е получена и разкъсно-контузна рана на ляв лакът, също зашита, както и контузия и охлузвания на крайниците - повърхностни. Извън болничния период от 10 дни, лечението е осъществявано в домашни условия, като гипсовата шина е носена 45 дни, а след свалянето й е проведена 3 - месечна рехабилитация. Вещото лице сочи, че не се очакват дегенеративни усложнения в резултат на уврежданията, лигамента се възстановява напълно. При разпит в съдебно заседание от 10.02.2020 г. е пояснило, че увреждането не е нарушило стабилността на колянната става, след сваляне на гипсовата шина и по време на рехабилитацията е могъл да изпитва лека, търпима болка при раздвижване. В допълнително заключение и след личен преглед на ищеца друго вещо лице е посочило, че в периода на носена гипсова шина – 45 дни – пострадалият се е придвижвал с патерици, при частично натоварване на крайника. След сваляне на имобилизацията е започнал рехабилитация, но е продължил ползването на помощни средства за придвижване за период от 90-100 дни от датата на травмата, т.е. 3-месечен период на ползване на помощни средства. Претърпял е втора оперативна интервенция за сваляне на теления шев и винта. В настоящия момент има цикатрикси в оперираните области, лека хипотрофия на бедрената мускулатура в ляво и хипестезия дистално от раната на коляното. Функционално активните движения са възстановени в пълен обем. При разпит в съдебно заседание вещото лице пояснява, че обичайния срок за възстановяване от такава травма е 6 – месечен. За разкъсно-контузната рана на лява ръка първата СМЕ е посочила период на възстановяване по – малък от 30 дни. Вещото лице от втората СМЕ пояснява, че ищецът не е ползвал специализирани рехабилитационни услуги, поради което възстановяването не е проведено напълно коректно и е довело до лека хипотрофия на бедрения мускул – с 2 см. по-малка обиколка от тази на другия крак, като нормална между двата е разлика до 1 см.. Тази хипотрофия, обаче, се сочи компенсирана, възстановена е подвижността на ставата и не се установява функционална разлика между колената. Първоинстанционният съд е присъдил обезщетение в размер на 20 000 лева. С въззивната си жалба срещу отхвърлянето на иска за разликата до претендираните 40 000 лева, ищецът е подновил искането си за допускане на още двама свидетели и за допускане на съдебно-психологична експертиза, позовавайки се на съществено процесуално нарушение на първоинстанционния съд, предвид недопускането ми. Въззивният съд е допуснал 1 свидетел. Относно исканата психологическа експертиза не е взел становище. Допуснат е преразпит на вещото лице от приетата СМЕ – доктор М. М., във връзка със заявения с исковата молба рецидив по отношение на дясната лакетна става – болезнена подутина и оток / възпаление на олекранна бурса /. Вещото лице е изключило безспорна причинност между същата и увреждането при ПТП, което, по отношение на дясната ръка е било повърхностно. Нещо повече, приел я е за малко вероятна, предвид значителния времеви интервал между появата на отока и ПТП. Р. свидетелка – живееща на семейни начала с ищеца – Д. Д. – заявява, че у дома ищецът е бил неподвижен около месец, през който тя го е обслужвала за абсолютно всичко. Започнал раздвижване с патерици след този месец. Твърди, че бил психически сринат, не се чувствал пълноценен. Изпитва неудобства, вкл. предвид професията си, от това, че левият му крак е с 3-4 см. по-тесен от другия. Това пречи и на придвижването му на дълги разстояния, променило походката му, на моменти накуцва. Притесняват го и белезите, принуден е да носи облекла, които ги скриват, не може да си позволи къс ръкав и бермуди. Свидетелката твърди, че се променил коренно начина му на живот, но без да сочи конкретни обстоятелства относно този си извод. За да увеличи застрахователното обезщетение до размера от 30 000 лева и потвърди отхвърлянето му за разликата, при това приемайки пълен справедлив размер на дължимо обезщетение – 30 000 лева, въззивният съд, възпроизвеждайки събраните доказателства, съответно на гореизложеното, се е обосновал с: вида и тежестта на уврежданията, активната трудоспособна възраст на пострадалия, периода на възпрепятствани и затруднени функции на засегнатите крайници, търпимите болки и страдания, вкл. период на интензивни такива, характера и продължителността на лечението и възстановяването, необходимостта от ползването на чужда помощ и на помощни средства за продължителен период от време, дискомфорта от остатъчните белези, въздействието на травмата върху психо-емоционалното състояние на ищеца и обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, ведно с минималните нива на застрахователно покритие, като ориентир за социално-икономическите условия към момента на ПТП. Изрично е отчетено, че леката хипотрофия на бедрения мускул е резултат от непроведени специализирани рехабилитационни процедури / предприето възстановяване преимуществено чрез фитнес /, както и че функционалността на крайника е напълно възстановена, а причинната връзка между бурсита на олекранона на десния лакет с травмата от ПТП не е потвърдена от СМЕ. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът И. П. формулира следните въпроси: 1 / Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – с ППВС № 4/1968 г. и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения по т.д.№ 60323/2016 г., т.д.№ 60334/2016 г., т.д.№1053/ 2012 г., т.д.№ 1015/2011 г. на ІІ т.о., т.д.№ 387/2008 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 78/2011 г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. на ВКС; 2/ Следва ли, на основание чл. 266 ал. 3 ГПК въззивният съд да допусне поискан с въззивната жалба свидетел, който в нарушение на процесуалните правила не е бил изслушан от първоинстанционния съд, а показанията на другите свидетели са ценени през призмата на чл. 172 ГПК ? – въпросът обосноваван с допълнителен селективен критерий в същата хипотеза, с ППВС № 6/1968 г. – т. 7 и решение по гр.д. № 1008/2013 г. на ІV г.о. на ВКС; 3/ Следва ли въззивният съд да допусне поискана с въззивната жалба експертиза, ако заключението по нея ще има значение за решаващите изводи на съда, а за същите обстоятелства са били събрани свидетелски показания, които са ценени през призмата на чл. 172 ГПК ? - допълнителният селективен критерий е обосноваван в същата хипотеза, с ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/2001г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решения по гр.д.№ 2407/2015 г., т.д.№ 1501/2015 г., т.д.№ 3750/2014 г., т.д.№ 861/2010 г. и т.д.№ 2940/2015г.. В евентуалност се поддържа очевидна неправилност, като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК, предвид силно занижения размер на присъденото обезщетение. Зададен абстрактно в началната си част, първият въпрос е конкретизиран във втората си част, като относим към изцяло несъобразени от въззивния съд факти, от значение за определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. С тази си конкретизация въпросът не кореспондира с мотивите на въззивния акт, в който е съобразен сочения за несъобразен факт – психическия дискомфорт от травмата и от наложилото се временно оттегляне от артистична дейност. Останалите, сочени от касатора за неотчетени факти, са или неотносими / начина на извършване на деликта – „внезапно и без съпричиняване от пострадалия“ - няма отношение към обхвата и съдържанието на търпимите неимуществени вреди / или недоказани / СМЕ е отрекла непреодолени последици от увреждането за функционирането на пострадалите крайници и потвърдила единствено остатъчни белези, съобразени от съда /. Ако пък първият въпрос би се приел за относим към довода за недостатъчната оценка от съда на формално съобразени факти и обстоятелства, настоящият състав намира, че в случая съдът е изложил достатъчно мотиви както за допуснатото завишение в размера, спрямо определеното от първоинстанционния съд, така и за потвърждаване отхвърлянето за разликата, като чл. 52 ЗЗД не е драстично нарушен. Защо съдът е определил, въз основа на пълно и вярно съобразените факти и обстоятелства и значението им в завишение или занижение, точно този размер на обезщетението и адекватна ли е субективната му преценка за същия е въпрос по правилността на решението, предмет на друга фаза на касационното производство и на основанията по чл. 281 т. 3 ГПК, различни от тези по чл. 288 ГПК. Както във въззивната, така и в касационната си жалба ищецът не твърди несъобразени конкретни факти и обстоятелства, защото не са били установени с доказателства, по причина съществено процесуално нарушение на първоинстанционния съд по недопускането им и оттук наличие на основание за допускане на доказателства – разпит на още един свидетел и психологическа експертиза - във въззивна инстанция, на основание чл. 266 ал. 3 ГПК. Напротив, изложението на всяка от жалбите започва със становище за правилно установена фактическа обстановка, но недостатъчна оценка на значението на всеки от установените факти и в тяхната съвкупност, за определяне справедлив размер на обезщетението. Съгласно чл. 159 ал. 2 ГПК, когато за установяване на един и същ факт страната сочи повече свидетели, съдът може да допусне само някои от тях, а останалите свидетели се допускат, само ако призованите не установят спорния факт. Въззивният съд е допуснал изслушването на втори свидетел, макар, както се посочи по-горе, въззивната жалба да сочи установена в пълнота фактическа обстановка. От друга страна, независимо от формалното упоменаване на чл. 172 ГПК, съдът не е приел за недоказано със свидетелските показания конкретно обстоятелство, предвид възприемането им с резервата на посочената разпоредба. Такива е счел опровергани единствено от заключението на медицинската експертиза. Смисълът на въззивния, подновен и в настоящото производство, довод на ищеца е, че още един свидетел би затвърдил по-убедително вече установените факти. Последното, обаче, е в обхвата на свободната преценка на съда, по арг. от чл. 159 ал. 2 ГПК. Следователно, твърдението на страната, за процесуално нарушение, съставляващо основание по чл. 266 ал. 3 ГПК, независимо че и въззивният съд е цитирал разпоредбата в определението си за допускане на още един свидетел, не кореспондира със съдържанието на въззивната й жалба, което изключва релевантност на формулираните втори и трети въпроси, относими към приложението на чл. 266 ал. 3 ГПК. Впрочем в този смисъл е и цитираната от касатора съдебна практика - решение по гр.д.№ 1008/2013 г. на ІV г.о. на ВКС, препращащо към решение по реда на чл.291 ГПК - по гр.д.№ 652/2011 г., ІІ г.о. на ВКС), в което е прието, че съдът може да допусне само някои от поисканите от страната няколко свидетели, но трябва да допусне и останалите, ако призованите не установят спорния факт. Прието е, че нормата е идентична с разпоредбата на чл. 129 ал. 2 от отменения ГПК и поради това указанията, дадени в т. 7 на ППВС № 6/1968 г., запазват действието си. Съдът е длъжен да допусне до разпит недопуснатите свидетели, ако вече разпитаните не са установили обстоятелствата, за които са били посочени. Следователно не би бил удовлетворен и допълнителния селективен критерий по втори въпрос. Третият от въпросите не препраща изрично към чл. 266 ал. 3 ГПК, но именно в относимост към тази разпоредба е поддържания от страната касационен довод. Разрешението е идентично, съгласно т. 3 на ТР № 1/ 2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В същото е прието, че когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и без да е поискана такава нарочно от въззивника. Исковата молба действително съдържа твърдения за емоционален дискомфорт в резултат на травмата и съпътстващи го физиологични проявления и поведенчески промени у ищеца, за които са събрани свидетелски показания и които съдът изрично е посочил, като съобразени. Въззивната жалба, обаче, не съдържа довод за неизяснена фактическа обстановка, а оплакване за непълноценния й анализ в обосноваване размера на обезщетението, което не съставлява довод за приложимост на чл. 266 ал. 3 ГПК. И тук не би бил обоснован допълнителния селективен критерий. Посочените решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не третират хипотеза на съдебно-психологическа експертиза, като недопуснато от първоинстанционния съд доказателствено средство, при възприето за допуснато с това съществено нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, неправилно несанкционирано от въззивния съд. Т.10 от ТР № 1/04.01.2001г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС касае хипотези на служебно допускане на експертиза от съда, вкл. във връзка с чл.130 ГПК /отм./, неприложими към настоящия случай / най-малкото поради приложението на ГПК в сила от 01.03.2008 г./, в който страната се позовава на допуснато съществено процесуално нарушение на първоинстанционния съд, респ. за нарушение на чл. 266 ал. 3 ГПК от въззивния съд. Следователно, касаторът не обосновава основание за допускане на касационното обжалване. Предвид това, следва да се остави без разглеждане и подадената от застрахователното дружество насрещна касационна жалба, на основание чл. 287 ал. 4 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение