Определение № 5300 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 879/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение от 08.01.2024 г. по гр. д. № 454/2023 г. на АС Варна, с което частично е уважен иск по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ. Жалбоподателят Прокуратура на Република България, чрез процесуалния си представител излага съображения за наличие на основания за допускане на касационното производство и за неправилност на постановеното въззивно решение поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът - Е. Ф. О., чрез процесуалния си представител, в писмено становище излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Като е потвърдил първоинстанционното решение, въззивният съд е осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на Е. Ф. О. сумата от 9 000 лева, представляваща претърпени от него неимуществени вреди в резултат на проведено наказателно производство и повдигнати обвинения за извършено престъпление по чл.235, ал. 3, т.2, вр. ал.2, вр. ал.1, чл.20, ал.2 НК, което е било прекратено поради недоказаност, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.02.2022 г. до окончателното й изплащане. В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила – отхвърлен до 30 000 лева. Установено е, че с постановление от 18.04.2019 г., на разследващ полицай от РУ на МВР – Сливен, Е. О. е бил привлечен като обвиняем и му е взета мярка за неотклонение „Подписка“, за извършено престъпление по чл. 235, ал. 3, т. 2, във вр. с ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Обвинението е за това, че като съизвършител с друго лице, без редовно писмено позволително е съхранявал и извозил от горски фонд 6,70куб.метра дърва. Констатирано е, че в съда е внесен обвинителен акт от 21.08.2019 г. по ДП № 1140/2018г. на РУ МВР – Сливен, срещу ответника, за посоченото по- горе престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от една до осем години и глоба от пет до петнадесет хиляди лева. Установено е, че с обвинителен акт от 22.10. 2021 г. за четвърти път Е. О. е обвинен и е образувано четвърто НОХД № 1285/2021 г. в PC – Сливен, с протоколно определение по него за четвърти път е прекратено съдебното производство и делото е върнато на РП – Сливен за отстраняване на съществени нарушения на процесуалните правила и с постановление за прекратяване на наказателно производство от 21.01.2022 г. е прекратено наказателното производство по досъдебно производство № 1140/2018 г. по описа на РУ Сливен, вх. № 2219/2018 г. на РП – Сливен, срещу Е. Ф. О. и Б. И. А., на основание чл. 24, ал. 1, т. 2 от НПК – поради недоказаност на обвинението. Отменена е взетата им мярка за неотклонение „Подписка“. Това постановление е връчено на ищеца на 31.01. 2022 г. Същото не е било обжалвано от никой от засегнатите лица. Спрямо ищеца същото е влязло в сила, считано от 08.02. 2022 г. Съдът е приел, че наказателното производство против ищеца е проведено за период от 18.04.2019 г. до 07.02.2022 г., когато наказателното производство е прекратено – общо 3 години, през който период четири пъти е било повдигано обвинение за извършване на престъпление и делото е влизало в съда, но е приключило в разумен срок. Прието е, че ищецът е изпитвал тревога от евентуалното му осъждане. Изложени са съображения за това, че с оглед установената продължителността на наказателното производство, ищеца е бил подложен на репресията на висящо наказателно производство с обвинение за извършено престъпление, за което се предвижда налагане на тежко наказание, което производство след прекратяване в съдебна фаза четири пъти, е прекратено окончателно с постановление на прокуратурата и вследствие на това ищецът е преживял стрес, тревожност, вътрешно напрежение, безпокойство и това се е отразило на поведението, контактите и цялостното психическо състояние на ищеца. Прието е, че тези негативни вреди не биха настъпили, ако беше направена своевременна и точна преценка от органите на Прокуратурата – че не се касае за извършено престъпление. С оглед на всичко изложено съдът е счел, че общото обезщетение за така претърпените неимуществени вреди от процесното наказателно производство, което съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е в размер на 9 000лв., която сума е достатъчна за репарирането им и е в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на настоящия случай, изложени по-горе. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят -Прокуратура на РБ, чрез процесуалния си представител, поставя за разглеждане въпроса относно критериите при определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване при съобразяване с разпоредбите на чл. 52 ЗЗД, вр. чл. 4 и чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика обективирана в т.11 на ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и основаната на тях практика формирана по реда на чл. 290 ГПК. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставения от жалбоподателя въпрос и на сочените основания. Принципът за справедливост, съответстващ на обществения критерий за справедливост, от който следва да се ръководи съдът при прилагането на чл. 52 от ЗЗД е предмет на изобилно разясняване в съдебната практика в контекста на исковете за вреди по чл. 2 ЗОДОВ. Съгласно постановките на т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2014 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди и се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. В обжалваното въззивно решение не се съдържа противоречие с посоченото становище, което да обосновава наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос. Съдът е изложил мотиви относно релевантните действия на Прокуратурата, които обуславят увреждането и е съобразил във фактическата им последователност образуването на досъдебно производство, привличането на ищеца като обвиняем, което се е случило четири пъти с оглед четирикратното връщане връщане на обвинителния акт на прокуратурата по реда на чл. 249 НПК, наложената първоначално мярка за неотклонение „подписка“, която се явява най – леката предвидена в НПК. Въззивният съд, при определянето на справедливия размер за репариране на претърпените неимуществени вреди, е отчел продължителността на наказателното производство. По този начин съдът е процедил в съответствие с Постановление № 4 от 23.12.1968 г на ВС, според което "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението, сред които характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. Когато ищецът претендира вреди над обичайните, които са обусловени от конкретни, специфични обстоятелства, той следва да ги посочи в исковата молба и безспорно да ги докаже, а съдът да се мотивира защо присъжда обезщетение над или под обичайния размер. В настоящия случай не е налице отклонение от посочената практика, доколкото въззивният съд мотивирал решението си защо следва на ищеца да бъде присъдено обезщетение в размер на 9 000 лв. Така установената практика не е неправилна и не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за да бъде коригирана същата. Решението не е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно, а следва да се отбележи, че позоваването на разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК е само бланкетно и не се сочат конкретни пороци на решението, които да обуславят допускане на касационното обжалване. От процесуалния представител на ответника по жалба е направено искане за присъждане разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата. Позоваването в договора за правна защита и съдействие на основанието „близък“ не е мотивирано с посочването на допълнителни факти, от които настоящата инстанция да може да направи извод за съществуване на необходимостта от оказване на безплатна правна помощ, в който случай единствено съдът следва да определи възнаграждението и да осъди другата страна да го заплати с оглед изхода на делото. Ето защо жалбоподателят не следва да бъде осъждан да заплаща разноски в настоящето производство на основание чл.38, ал.2 ЗА. Предвид изложените съображения, съдът