Определение № 2216 от 22.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1123/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Застрахователно акционерно дружество “ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 107/26.03.2026 г. по в.т.д. № 384/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 44/14.04.2025 г. по т.д. № 170/2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик, поправено с решение № 144/01.12.2025 г., настоящият касатор е осъден да заплати на ищцата Г. М. Я. сумата от още 7 669,38 евро (15 000 лева) - разликата между дължимите 30 000 лева и присъдените от първата инстанция 15 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от получени телесни увреждания в резултат на пътно-транспортно произшествие на 27.02.2022 г., причинено от А. А. К. като водач на МПС с марка “БМВ”, модел “Е36 Компакт”, peг. [рег.номер на МПС], чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва от 07.06.2023 г. до окончателното изплащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 3, предл.1, 2 и 3 ГПК за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон – чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал.2 ГПК, както и поради необоснованост. Изразява се несъгласие с приетия от апелативния съд размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, който се счита за прекомерно завишен спрямо доказаните вреди, които са пряка и непосредствена последица от инцидента. Подчертава се, че в заключението на КСМАТЕ е посочено, че счупването е зараснало без отклонения от нормата, а остатъчните оплаквания в лявата ръка на ищцата се дължат на хронично заболяване, предхождащо травмата, а именно: остеохондроза на шийните прешлени и двустранен плексит, по-тежък вляво. От експерта е отразено, че ищцата страда от болестта на Паркинсон от 11 години, което е повлияло неблагоприятно раздвижването и възстановяването; проведени са два курса лечебна физкултура с обща продължителност 20 дни, но обостреният и нелекуван адекватно плексит е забавил раздвижването и добрия ефект от рехабилитацията. В тази насока се оспорват изводите на въззивния състав, че експертното становище стъпвало “в известна степен на предположения”. Сочи се, че при преценка за неяснота или непълнота на същото, второстепенният съд следва да предприеме действия за изясняване на фактическата обстановка и да назначи служебно допълнителна експертиза, което не е направено. Съставът се е позовал само на показанията на свидетелката М. Я. – дъщеря на ищцата, според която майка й не може да се обслужва сама след инцидента, които сведения не са годни да установят медицинската етиология на сочените затруднения – дали се дължат на фрактурата или на предхождащи заболявания, или на съчетание от двете. Във връзка с това се въвеждат оплаквания за допуснати от решаващия състав процесуални нарушения, изразяващи се в неизвършване на съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, въз основа на които да се формират неговите фактически и правни изводи. Счита се, че въззивното решение е постановено чрез изолирано предпочитане на едни от събраните доказателства за сметка на други, без обсъждане на причините за това. Изразява се несъгласие с извода на апелативния съд за липса на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД от страна на пострадалата, с доводи, че в нарушение на чл. 108 ЗДвП при удара с отворената врата на пасивно движещия се автомобил ищцата се е движела по пътното платно, а не по тротоара, който не се доказва да е бил непроходим. По така заявените оплаквания се иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска за присъдената от апелативния съд разлика. Претендират се разноските по делото.

Искането за допускане на касационна проверка на обжалвания съдебен акт се основава чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. “При приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД допустимо ли е да се изключи съпричиняване, само защото непосредственият удар е осъществен от отворена врата на движещо се МПС, когато по делото е установено движение на пострадалия по пътното платно и експертно е прието, че при движение по тротоара удар не би настъпил?”.

2. “Длъжен ли е въззивният съд при релевирано възражение по чл.51, ал. 2 ЗЗД да обсъди всички относими експертни данни за механизма и предотвратимостта на ПТП и да извърши съпоставка на обективния принос на делинквента и пострадалия, вместо да основе правния си извод само на непосредствения начин на контакта?”.

3. “Длъжен ли е въззивният съд, когато при липса на нови доказателства увеличава обезщетението по чл. 52 ЗЗД и не възприема приетата съдебно-медицинска експертиза относно причините за продължаващите оплаквания, да изложи конкретни мотиви защо не кредитира заключението и при съмнение в неговата правилност да назначи допълнителна или повторна експертиза?”.

По първия въпрос се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция – т. 7 от ППВС № 17/1963 г., както и трайната такава - решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 98/24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 99/08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 169/02.10.2013 г. по т.д. № 1643/2013 г. на ВКС, II т.о., и решение № 17/08.02.2024 г. по т.д. № 2264/2022 г. на ВКС, I т.о. По второто питане се сочи наличие на несъответствие с казуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т.о., и решение № 17/08.02.2024 г. по т.д. № 2264/2022 г. на ВКС, I т.о. По третото се релевира отклонение на съдебния акт от константната практика на касацията, намерила израз в решение № 38/25.02.2021 г. по гр.д. № 2049/2020 г. на ВКС, IV г.о., решение № 241/23.10.2013 г. по гр.д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 57/08.05.2014 г. по гр.д. № 7493/2013 г. на ВКС, II г.о., и решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г.о.

Иска се допускане на касационен контрол и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение, с доводи, че въззивният съд е изключил съпричиняването въз основа на критерий, който не произтича от закона - дали непосредственият контакт е бил с “нормален” габарит или с отворена врата на автомобила, макар че ако пострадалата се е движела по тротоара, удар не би настъпил; при определяне размера на обезвредата е отхвърлил категоричните изводи на експерта, без да мотивира причината за това и без да ползва процесуалния способ по чл. 201 ГПК.

От ответника по касация Г. М. Я. е депозиран отговор, в който се възразява срещу искането за достъп до касационна проверка и се оспорва подадената жалба като неоснователна. Изразява се несъгласие с доводите на касатора за допуснати от въззивния състав процесуални нарушения. Оспорват се аргументите на обжалващия за наличие на принос от страна на пострадалата, като се изтъква, че единствената причина за произшествието е субективното поведение на делинквента, който е бил в тегления автомобил и се е движел с отворена врата. Сочи се, че съгласно заключението на КСМАТЕ, при снежна покривка от около 20-30 см тротоарът би се слял с пътното платно и ако не е почистен от снега, движението на пешеходци по него е невъзможно. Поддържа се тезата, че експертът е категоричен, че съпътстващите заболявания на пострадалата не са причина за счупването на костта на ръката, а са допринесли единствено за по-бавното и болезнено възстановяване, което предвид двигателните ограничения не е завършило, въпреки че костта е зараснала. Твърди се, че преди процесното ПТП здравословното състояние на ищцата е било влошено, но не в степен да налага лечение. След инцидента е настъпила негативна промяна в живота й и тя е загубила в голяма степен функциите на лявата си ръка, което е в резултат на виновните действия на застрахования при ответника водач на МПС. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за процесуално представителство пред касационната инстанция.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след преценка на доводите на страните и данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая апелативният съд е бил сезиран с въззивна жалба на ищцата срещу първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ за дължимото й обезщетение за неимуществени вреди за разликата между присъдените й 15 000 лева и поддържаните във въззивното производство 30 000 лева. Поради влизане в сила на решението на окръжния съд в осъдителната част за сумата 15 000 лева и в отхвърлителната - за горницата над 30 000 лева до търсените с исковата молба 70 000 лева, съставът на ПАС е приел, че въпросите за наличие на елементите от фактическия състав, обуславящи отговорността на деликвента и застрахователя, вкл. момента, от който последният дължи законна лихва, са разрешени между страните със сила на пресъдено нещо и не могат да бъдат преразглеждани. По повод отговорността на деликвента решаващият състав е отбелязал, че с влязла в сила присъда по приложеното НОХД № 240/2023 г. на Районен съд - Велинград Асен А. К. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.1, б. “б” вр. с чл. 342, ал. 1 НК, за това, че на 27.02.2022 г. в [населено място] при управление на л.а. “БМВ”, модел “Е36 Компакт”, peг. [рег.номер на МПС], с отворена предна лява врата, преминавайки покрай спряла движението си в лявата лента на платното за движение пешеходка Г. Я. с хванато за ръка дете е нарушил правилата на чл. 5, ал.1, т. 1, чл. 5, ал. 2, т. 1 и чл. 95, ал. 1 ЗДП и е ударил пешеходката с отворената си предна лява врата в лявото рамо и по непредпазливост й причинил средна телесна повреда - счупване на лявата раменна кост в хирургичната шийка без разместване. С оглед разпоредбите на чл. 300 ГПК е посочил, че присъдата е задължителна за гражданския съд относно извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

За да определи размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, въззивната инстанция е обсъдила медицинската част на назначената по делото КСМАТЕ, според която е проведено консервативно лечение чрез имобилизация за срок от 45 дни; след премахване на същата е проведенаа лечебна физкултура - два курса, което било удостоверено с издадени амбулаторни листове от физиотерапевт; на база направения преглед при изготвяне на експертизата вещото лице е направило извод, че счупването е зараснало перфектно без отклонения; в случая усложението е произтекло от обстоятелството, че ищцата страдала и страда от хронични заболявания - остехондроза, двустранен плексит и паркинсон; същите не са допринесли за счупването, но са наложили по-дълъг възстановителен период и забавено раздвижване; според експерта, болките, мускулната атрофия и ограничените движения, изпитвани към момента, не са обусловени от счупването, а от хроничните заболявания и са били факт преди същото; счупването, макар и излекувано, ще бъде причина за появата на преходни, търпими болки при влошаване на времето.

Въззивният състав е кредитирал показанията на св. М. Я. - дъщеря на ищцата, отчитайки, че същата е логично да има преки и непосредствени впечатления от изживяванията на пострадалата. Според свидетеля, ръката на ищцата била обездвижена с колан около 2-3 месеца, като в този период изпитвала силни болки и крайникът й бил постоянно подут. Въпреки проведената физиотерапия, към момента не може да вдига ръката си нагоре, поради което не може да се грижи напълно сама за себе си. Травмата е променила психиката й и се налагало да пие Ксанакс, когато не може да заспи.

При тези данни апелативният съд е счел, че изводите на експерта, че възстановяването е било по-бавно поради факта, че ищцата страда от няколко хронични заболявания, се градят на предположения, тъй като лекарят не е проверявал издадени на пострадалата преди травмата медицински документи. Това е изтъкнато от състава като пречка да се изключи възможността проблемите в лявата ръка да са повлияни от счупването. В тази насока решаващият състав се е позовал на показанията на свидетелката, че след инцидента майка й вече не можела да се обслужва напълно сама и да й помага, т.е. нейната двигателна активност се е променила. Подчертал е, че за така формираният извод е без значение, че това е повлияно и от хроничните заболявания, тъй като до това състояние не би се стигнало, ако не е настъпило счупването на крайника. По тези съображения и като е отчел болките в травмираното място, данните за нарушения в психиката и съня на ищцата, както и икономическата обстановка към 2022 г., въззивният състав е приел сумата от 30 000 лева за справедлив размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди.

Апелативният съд е отхвърлил поддържаното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, която се е движела по пътното платно в нарушение на чл.108, ал. 1 ЗДвП. За да стигне до този извод, е съобразил, че причината за това с оглед доказателствата по делото, вкл. и мотивите на присъдата, е била падащия сняг, натрупаната снежна покривка от 20-30 см и факта, че пътното платно и тротоарите не били почистени. Взел е предвид, че нарушението би имало значение за формиране на извод за принос, ако причина за инцидента е попадане на ищцата в нормалните габарити на лекия автомобил и непредприемането на действия за избягване на същия. В случая обаче ударът е бил причинен не от нормалните габарити, а от отворената врата на шофьора по време на движение. Според чл. 95 ЗДвП вратата може да се отваря са при спряно за престой или паркирано ППС. В случая това поведение на водача на автомобила е прието от въззивната инстанция като единствена причина за инцидента. Като допълнителен аргумент въззивният състав е отбелязал факта, че автомобилът на деликвента се е движел с много ниска скорост /10 км/ч/ и е могъл да спре и да изчака ищцата да се изтегли от платното за движение, особено като се съобразят тежките пътни условия и обстоятелството, че пешеходката е по-уязвимия участник в движението.

По тези мотиви, след частична отмяна на решението на първата инстанция, апелативният съд е присъдил допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7 669,38 евро /15 000 лева/.

Настоящият състав намира, че се обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касация поради “очевидна неправилност” на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС, очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, от чийто мотиви пряко е установимо приложение на закона в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), прилагане на несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), несъобразяване с императивните процесуални правила, основополагащи правни принципи или грубо нарушение на правилата на логиката. Наличие на такива основания не се твърди от обжалващия. Не попадат в тези хипотези доводите му, свързани с оспорването на изводите на въззивната инстанция за липсата на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата и определяне размера на обезвредата, тъй като те представляват по същество оплаквания за обикновена неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. При това положение не е налице релевираната от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за осъществяване на директна касационна проверка.

Следва да се разгледа искането на обжалващия за факултативен касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставеният от касатора първи въпрос е фактологичен. Формулировката му предпоставя извършване на преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, вкл. дали увреждането е настъпило единствено от действия на водача, който е управлявал тегленото МПС с отворена врата, както и дали ударът от отворената врата би настъпил при движение на пострадалата по тротоара. Това излиза извън предметния обхват на дейността на касационната инстанция в производството по селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Поради това така формулираното питане няма правна характеристика по смисъла на чл.280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и не покрива общия критерий за допускане на касационна проверка. Липсата на обосноваването му изключва необходимост от обсъждане на поддържаната от страната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Второто питане на обжалващия се свежда до приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и удовлетворява общото селективно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация. Разяснения по този въпрос са дадени в мотивите на т. 7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, че приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Наличието и степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай, но не може да доведе до пълен отказ от обезвреда. Съгласно т. 7 от ППВС № 17/1963 г., от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. В цитираната от касатора практика на ВКС, както и в служебно известните на настоящия състав съдебни актове (решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 67/15.05.2014 г. по т.д. № 1873/2013 г. на ВКС, I т.о., и др.), е доразвита задължителната практика на касационната инстанция, че при въведено от ответната страна възражение за съпричиняване приносът на пострадалия подлежи на пълно и главно доказване, като приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказани в процеса действия или бездействия на същия, с които той обективно е създал предпоставки или възможност за настъпване на увреждането.

В случая при разглеждане на възражението на ответника по чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е обсъдил конкретните факти и обстоятелства по делото, установени от събраните доказателства, и след подробен анализ на поведението на делинквента и това на пострадалия е приел липсата на принос на последния за настъпването на вредоносния резултат. При тези данни не се обосновава твърдяното от страната несъответствие на въззивното решение с така формираната практика на касацията, поради което по второто питане отсъства допълнителната предпоставка по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Поставеният от касатора трети въпрос е процесуалноправен, релевантен е и удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. По приложението на чл. 202 ГПК е формирана трайна и последователна практика на касационната инстанция, намерила израз в цитираните от обжалващия решения, както и в служебно известни на настоящия състав съдебни актове – решение № 50159/08.03.2023 г. по т.д. № 1218/2021 г. на ВКС, II т.о., решение № 77/22.06.2020 г. по т.д. № 684/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 11/01.02.2024 г. по т.д. № 2277/2022 г. на ВКС, I т.о., решение № 43/27.05.2021 г. по т.д. № 200/2020 г. на ВКС, II т.о., решение № 241/23.10.2013 г. по гр.д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 50123/12.12.2023 г. по гр.д. № 3502/2021 г. на ВКС, IІ г.о., др. Приема се, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на назначената съдебна експертиза, дори и когато страните не са направили възражения срещу него (арг. от чл. 202 ГПК). Същото се преценява с оглед неговата пълнота, яснота и обоснованост, както и съобразно всички останали събрани по делото доказателства. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви относно годността му като доказателствено средство. Настоящият състав намира, че следва да бъде проверено съответствието с така формираната практика на ВКС на въззивното решение по въпроса: “Длъжен ли е въззивният съд, ако не възприеме заключението на вещото лице, да изложи мотиви защо не кредитира същото?”, уточнен и конкретизиран съгласно правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, който обосновава наличието на поддържания от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ето защо следва да бъде допуснат касационен контрол на решението на Апелативен съд – Пловдив.

Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора, за което следва да му бъдат дадени указания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,