Определение № 4914 от 14.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2361/2026 г.

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпили три касационни жалби срещу въззивно решение № 5387 от 21.08.2025 г., постановено по в. гр. д. № 3410/2024 г. по описа на Софийски градски съд.

С обжалваното пред касационната инстанция въззивно решение състав на Софийски градски съд е постановил следното:

• потвърдил е решение № 20093365/08.06.2023 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 20127801/12.08.2024 г. по гр. д. № 48381 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, в частта, в която е прогласена по иска на П. А. И. срещу Т. П. С., Н. Д. Д. и М. П. З. нищожността на основание на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави на договор за покупко-продажба на имот от 25.09.2015 г., обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № * г., *, per. № *, дело № */2015 г. на нотариус Р. Р., сключен между П. А. И. и Т. П. С. за поземлен имот, находящ се в с. П., планоснимачен район в.з. „Х.Д.“ с планоснимачен *, попадащ в кадастрален лист *, целият с площ по графични данни от 1 592 кв.м., а с площ по нотариален акт от 1600 кв.м., съставляващ поземлен имот с идентификатор *** с адрес на имота: с. П., район Н.И.“, м. „Х.Д.“;

• отменил е решение № 20093365/08.06.2023 г. по гр. д. № 48381 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, в частта, в която е отхвърлен като неоснователен иска на П. А. И. срещу Н. Д. Д. и М. П. З. с правно основание чл. 108 от ЗС и вместо това е постановил:

• признал е за установено по предявен от П. А. И. срещу Н. Д. Д. и М. П. З. иск с правно основание чл. 108 от ЗС, че П. А. И. е собственик на основание на договор за покупко-продажба от 09.03.2007 г., обективиран в нотариален акт № *, *, per. *, дело № *г. и приращение по чл. 92 от ЗС на поземлен имот, находящ се в с.П., планоснимачен район в.з. „Х.Д.“ с планоснимачен *, попадащ в кадастрален лист *, целият е площ по графични данни от 1592 кв.м., а е площ по нотариален акт от 1600 кв.м., съставляващ поземлен имот с идентификатор * с адрес на имота: с. П., район Н.И.“, м. „Х.Д.“, заедно е построената в този имот „жилищна сграда с гараж“ със застроена площ от 290 кв.м. на един етаж, състояща се съгласно архитектурен проект от вестибюл, дневна е трапезария и кухненски бокс, складово помещение, обслужващо помещение, санитарен възел, стая е дрешник и санитарен възел, стая със санитарен възел, гараж за два автомобила и тераса, която сграда съгласно кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед № * г. на изпълнителния директор на АГКК представлява сграда с идентификатор *.3, разположена в поземлен имот с идентификатор *;

• осъдил е Н. Д. Д. и М. П. З. да предадат на П. А. И. владението на така описаните имоти при условие, че П. А. И. заплати на Н. Д. Д. и М. П. З. на основание на чл. 72, ал. 1 и ал. 3 от ЗС сумата от 53 194,22 лв., представляваща увеличената стойност на гореописаните имоти в резултат на извършени от Д. и Змийчарови подобрения в имотите в периода от есента на 2019 г. до април 2021 г.;

• разпределил е разноски в производството.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответниците Н. Д. Д. и М. П. З. – „Първа инвестиционна банка“ АД.

Срещу така описаното съдебно решение са постъпили касационни жалби, както следва:

1. Касационна жалба от ответника Т. П. С., действащ чрез процесуалния си представител адвокат А. Н., в която решението се обжалва по съображения, че е неправилно, несправедливо и постановено в противоречие на събраните доказателства по делото и в нарушение на процесуалните правила. Оспорва се преценката на въззивния съд, че е налице очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение и същото е върнато на СРС за отстраняване на допуснатата грешка за обявяване на нищожността на оспорения договор за продажба спрямо всичките трима ответници в производството. На следващо място се твърди, че не са обсъдени всички доказателства по спора.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението е възпроизведено съдържанието на касационната жалба. Въпроси не са поставени, нито е налице позоваване на съдебна практика, в противоречие на която е постановен обжалвания съдебен акт.

По тази касационна жалба е постъпил отговор от ищеца П. А. И. със становище за нейната неоснователност по съображения, че въпросите за материалната законосъобразност, спазването на съдопроизводствените правила и обосноваността на въззивното решение, изведени в касационната жалба, се обсъждат в производството по чл. 293 ГПК при вече допусната касация. но не са предпоставка за допускане на касационно обжалване.

2. Касационна жалба е постъпила и от ответниците Н. Д. Д. и М. П. З., действащи чрез процесуалния си представител адвокат Н. Д..

Излагат се съображения, че въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, поправено по реда и на основание чл. 247 от ГПК, с което искът с правно основание чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД, предявен от П. А. И., е уважен спрямо всички ответници докато с първоначалното решение на СРС този иск е бил уважен само спрямо ответника Т. П. С.. Считат, че не са били налице предпоставките на чл. 247 ГПК за извършване на такава поправка на очевидна фактическа грешка, което производство е било инициирано служебно от СГС с разпореждане № 12879/28.05.2024 г. В тази връзка се твърди, че въззивното решение в тази му част е процесуално недопустимо и се моли същото да бъде обезсилено. Отделно се излагат съображения, че въззивното решение в потвърдителната му част е неправилно; че исковата молба е била нередовна; че в хода на производството са представени документи с невярно съдържание.

Молят за частично обезсилване на въззивното решение в определена част и за цялостната му отмяна в допустимата според касаторите част като бъдат изцяло отхвърлени предявените в производството искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 108 ЗС.

На основание чл. 229 ал. 1, т. 5 ГПК касаторите молят касационната инстанция да спре производството по делото за установяване на престъпните обстоятелства по съставяне и ползване на документи с невярно съдържание, които са представени пред „ПИБ“ АД при сключване на договора им за кредит и пред нотариуса при изповядване на сделката от 19.09.2019 г.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочат разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като поставят следните въпроси:

1. Допустимо ли е по реда на чл. 247 ГПК, без искане на ищеца за допълване, след изтичане на срока по чл. 250 ГПК, първоинстанционото решение да бъде „поправено” чрез включване в диспозитива на страна, спрямо която съдът не се е произнесъл, когато липсва формирана воля в мотивите и диспозитива относно тази страна или в този случай е налице непълно решение, което подлежи на допълване само по реда на чл. 250 ГПК? При липса на жалба извън правомощията си по чл. 269 ГПК ли действа въззивният съд като дава указания на първата инстанция да поправи решението си чрез допълване с липсващ диспозитив по отношение на някои от страните?

Въпросът се поставя във връзка с твърдението за частична недопустимост на обжалвания съдебен акт като се твърди, че въззивният съд е действал в противоречие с принципните разрешения, дадени със задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 на ППВС № 1/10.11.1985 г. и ТР № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК.

2. Може ли съдът да приеме, че иск за прогласяване на нищожност е предявен срещу лица, които не са страни по атакуваната сделка, когато в обстоятелствената част и петитума на исковата молба липсва ясно, категорично и недвусмислено волеизявление за търсене на установителен ефект спрямо тях? Допустимо ли е в такъв случай съдът да тълкува волята на ищеца или следва да остави исковата молба без движение за отстраняване на нередовността ?

Касаторите претендират допускане на обжалваното решение и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по иска по чл. 26, ал.1, предл. З ЗЗД по следните въпроси:

1. Допустимо ли е да се приеме нищожност на договор поради накърняване на добрите нрави единствено въз основа на крайна нееквивалентност на насрещните престации, без изследване на причините за тази нееквивалентност и без разграничаване от хипотезите на крайна нужда по чл. 33 ЗДД или симулация по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, когато от избраната квалификация следват тежки последици за трети лица по веригата на придобиването?

2. Какъв е минималният обем на фактически твърдения за редовност на исковата молба при иск за нищожност поради накърняване на добрите нрави по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД? Достатъчно ли е твърдение за значителна нееквивалетност на престациите /ниска цена/, без да се твърдят факти относно целта /причината / на сделката, конкретните отношения между страните, мотивите за договаряне и обстоятелствата, при които е формирана волята?

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от ищеца П. А. И. със становище за нейната неоснователност по съображения, че въззивният съд е разгледал спор, с който съдът е бил сезиран, между страни, спрямо които е била потърсена защита, и на правно основание, въведено още с исковата молба; няма произнасяне по непредявен иск, няма произнасяне спрямо лице, което не е страна по делото, и няма недопустимо разширяване на предмета на производството; въззивният съд не е постановил решение в противоречие с практиката на ВКС по поставените от този касатор въпроси.

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор и от третото лице – помагач „ПИБ“ АД със становище за нейната основателност.

3. Касационна жалба е постъпила и от третото лице – помагач “ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, действаща чрез юрисконсулт Полина Балабанова, с която решението се обжалва изцяло.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като поставя следните въпроси:

1. Следва ли за накърняване на добрите нрави да се приема единствено липсата на еквивалентност на насрещните престации на страните по прехвърлителна сделка, предвид отсъствието на други доказателства, че едната страна е останала ощетена за сметка на другата?

2. Как се изчислява срокът, необходим, за да се приеме, че добросъвестният приобретател е станал собственик на имота, предмет на унищожаемата сделка, на основание придобивна давност, т.е. към неговото добросъвестно владение какво владение на праводателя му следва да се присъедини?

3. Какво е правно релевантното значение на вписването по смисъла на чл. 114, ал.1, б. “а” от ЗС за обуславяне добросъвестност у приобретателя на впоследствие атакувана придобивна сделка?

Касаторът „ПИБ“ АД претендира допускане на обжалваното решение и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е добросъвестният приобретател по придобивка сделка, която впоследствие е обявена за нищожна, да присъедини към своето владение владението на своя праводател като добросъвестно и да се позове на кратка 5 годишна давност?

2. Вписването в имотния регистър на исковата молба след отчуждителната сделка с недвижимия имот, дава ли право на добросъвестния приобретател по нея да присъедини към своята кратка придобивна давност от своя праводател от същата категория?

При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Касационната жалба на всяка една от страните е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е очертал предмета на спора, а именно: производството е образувано по предявен от иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, съединен с иск по чл. 108 ЗС.

Въззивният съд е констатирал следната фактическа обстановка: посочил е, че с нотариален акт № *, *, рег. *, дело № * г. на нотариус В. А., рег. № * на НК, на 09.03.2007 г. А. М., Л. М., В. А., Г. Д. и П. Д. са продали на П. А. И. поземлен имот пл. * в с.П., планоснимачен район в.з. „Х.Д.“, район Н.И. попадащ в кад. л. *, целият с площ от 1592 кв.м. по графични данни, а по документ за собственост 1600 кв.м., заедно с всички подобрения в имота, включително и изградени сгради без строителни книжа за сумата от 10 000 лв.; че с разрешение за строеж № * г., издадено от главния архитект на СО, район И., на П. А. И. е разрешено да построи в имот пл. *** с.П., планоснимачен район в.з. „Х.Д.“ жилищна сграда с гараж с РЗП от 280,45 кв.м. и ЗП от 280,45 кв.м.; че са приети съгласувани на 25.06.2008 г. проекти, съгласно които възложител е П. А. И. за сграда в имот 10 м. Х.Д., с.П., състояща се от кухня, трапезария и дневна-общо помещение, 2 бр. спални, дрешник и 3 бр. бани с тоалетни, склад, килер към кухня и гараж; че по делото са приложени строителни протоколи № 19 от 13.06.2008 г. и от 12.09.2008 г., както и договор от 20.01.2011 г. и протоколи, съгласно които на 20.01.2011 г. П. А. е възложил на СФ „В.“ изработка на дървени стъклопакетни прозорци; стокови разписки, фискални бонове за закупени строителни материали в периода 2008 г.-2009 г., превозни билети, касови бележки, фактури, квитанции от 2008 г., съгласно които П. А. е закупил греди, тухли горивна камера, скоби, обтегачи, цимент, фурна-пещ, барбекю, воалит, битумен грунд.

Въззивният съд е отбелязал, че с нотариален акт № *, *, рег. № *, дело № */2015 г. на нотариус Р. Р., рег. № * на НК, на 25.09.2015 г. П. А. И. е продал на Т. П. С. поземлен имот пл. * в с.П., планоснимачен район в.з. „Х.Д.“, район Н.И. попадащ в кад.л. *, целият с площ от 1592 кв.м. по графични данни, а по документ за собственост 1 600 кв.м. с идентификатор *. за сумата от 2500 лв. при данъчна оценка на имота в размер на 2437,70 лв.

Въззивният съд е описал всички приети по делото писмени документи, представени от страните за правнорелавантните факти: виза за проучване и проектиране от 18.04.2018 г., разрешение за строеж № *** г., актове за установяване на СМР, констативен протокол по одобрените на 26.07.2018 г. проекти „жилищна сграда с гараж“, че строежът е започнал с изкопни работи на 03.12.2018 г., а на 14.02.2019 г. е завършен до ниво „груб строеж“. Описани са и други приложени по делото документи.

Въззивният съд е изложил в обстоятелствената част от решението си показанията на разпитаните по делото свидетели. Посочил е съдържанието на приетото по делото заключение по съдебно-техническата експертиза на вещото лице, което е установило, че в имота имало заснета сграда с № 2 която била с площ от 86 кв.м. под формата на буквата Г, но тя в момента не съществувала; приетите по делото три броя актове № 19 от 2008 г. касаели изграждане на сграда на етап „груб строеж“, те били за изкопни работи, кофражни и бетонови работи за сградата, включително и за покривна плоча за изградена канализация и външна тераса; приетите стокови разписки и договори сочели на извод, че до груб строеж сградата била построена към момента на сделката от 2015 г.; че дворно място и сграда на груб строеж, описани в нотариалния акт от 2019 г. към 25.09.2015 г. е с пазарна цена от 254 069 лв., а само за дворното място - 103 530 лв.

С оглед на установената от въззивния съд фактическа обстановка, същият е изложил своите правни изводи в следната насока:

Съдът е приел за установено по делото че през 2007 г ищецът е придобил чрез покупко-продажба процесния поземлен имот с пл. * в с. П., м. Х.Д.“ с площ от 1592 кв.м. по скица и 1600 кв.м. по документи; че на 25.09.2015 г. П. И. и Т. С. са сключили договор за продажба на придобития от И. поземлен имот по договора от 2007 г. имот с пл. * в с.П., м. Х.Д.“ за цена от 2 500 лв. като към него момент данъчната оценка е била 2437,70 лв. само за мястото; че към момента на оспорената сделка от 2015 година сградата, описана в приетите по делото проекти от 27.06.2008 г. е била изградена на ниво груб строеж.

Съдът подробно е посочил на какви доказателства стъпва, за да изведе извода за идентичност на сградата, изградена от ищеца по строителните книжа от 2008 година и тази, налична в имота към настоящия момент. Позовал се е на съдебно-техническата експертиза и на свидетелските показания на лица, разпитани по почин на ищеца, и кредитирани от него като логични, последователни, резултат от личните впечатления, натрупани от постоянните им наблюдения върху имота, подкрепени от останалите събрани по делото доказателства.

Въззивният съд категорично е приел, че към сключването на процесната сделка от 2015 г. в имота е съществувала изградена на груб строеж сграда по проектите от 2008 г. и че тази сграда е идентична със съществуващата към момента сграда. Отбелязал е, че не е установено по делото по разрешението за строеж от 2018 г., издадено на ответника С., същият реално да е извършвал строеж, тъй като не са представени нито договори за строителство на такъв, нито документи за направени разходи за такъв строеж, не са събрани и други доказателства, които да установят че в периода от 2018 г. до 2019 г. е извършван строеж в имота.

На следващо място въззивният съд е обсъдил спорния въпрос дали в предмета на сделката от 2015 г. е включена и сградата, която е построена в имота към него момент. Съдът, позовавайки се на ТР № 5/18.05.2017 г. на ОСГК на ВКС, по т. д.№ 5/2015 г. и съдебната практика на ВКС, е приел, че при прехвърляне на земята купувачът придобива и подобренията и сградите върху нея, щом същите не са изключени изрично като предмет на сделката; че запазването на собствеността върху сградата, отделно от земята, трябва да бъде изрично уговорено в нотариалния акт, за да се смята оборена презумпцията по чл. 92 ЗС; че в конкретния случай в нотариалния акт не е изрично изключено прехвърлянето на построената в имота сграда, съществуването на която към него момент е установено по делото; че дори сградата да е била незаконен строеж, това само по себе си не препятства прехвърлянето й.

Предвид така изложените съображения въззивният съд е достигнал до извод, че със сделката от 2015 г. е прехвърлена и процесната сграда като в тежест на ответниците е било да оборят презумпцията по чл. 92 от ЗС, а това не е направено по делото.

Въззивният съд е обсъдил на следващо място въпроса дали договорът от 2015 г. е с еквивалентни престации, съответно дали е нищожен поради противоречие с добрите нрави като е приел, че в случая договорената продажна цена е 2 500 лв., че пазарната цена на дворното място със сградата на ниво груб строеж към момента на сделката е 254 069 лв. Съдът е констатирал, че описанието на къщата по нотариалния акт от 2019 г. е съпоставимо с проектите от 2008 г., не е установено изградената през 2011 г. сграда да е съборена и да е изградена нова такава през 2018 г., поради което и оценката на вещото лице, съобразило описанието на къщата в нотариалния акт от 2019 г. е кредитирана.

С оглед установеното от въззивния съд, посочвайки, че по делото не се твърди симулация на договора от 2015 г. в частта за цената, то съдът е приел, че продажбата на имотите на цена, която е 1% от пазарната им стойност, е значително нееквивалентна до степен, който да обоснове извод на противоречие с добрите нрави, поради което е достигнал до извод за нищожност на сделката поради противоречие с добрите нрави.

Въззивният съд е обсъдил постановеното от първоинстанционния съд решение по чл. 247 ГПК като е приел, че в случая исковата молба по чл. 26 от ЗЗД е била насочена срещу тримата ответници, като това ясно личи при прочита на същата, както и от ясно направеното разграничение от ищеца при посочването на ответниците по предявените искове - по иска по чл. 108 от ЗС ясно е посочил, че ответници са само Н. Д. и Т. С., а такова изявление не е направено по иска по чл. 26 от ЗЗД, само е поискано прогласяване на нищожността на договора от 2015 г.

На следващо място въззивният съд е обсъдил предявения иск по чл. 108 от ЗС като е приел, че за установено по делото, че на 09.03.2007 г. ищецът е придобил собствеността върху дворното място; че в периода до 2011 г. е изградил в имота до ниво груб строеж сградата, която в момента съществува в имота и доколкото сделката от 25.09.2015 г. е нищожна, ответникът Т. С. не е придобил собствеността върху процесните имоти на основание на този договор; сделката от 19.09.2019 г. не е проявила вещно транслативен ефект и ответниците Д. и З. не са придобили собствеността върху имотите на основание на покупко-продажбата от 2019 г.

Въззивният съд е обсъдил възражението на ответниците З. и Д. за придобиване на имотите по придобивна давност като е посочил, че съгласно чл. 79 и чл. 82 от ЗС имотът може да се придобие по давност като владелецът може да присъедини към своето владение и владението на своя праводател; че за да е допустимо присъединяване на владение е необходимо да има валидно правопиремство между предишния и настоящия владелец на имота; в хипотези, в които се присъединява еднородно владение (двете владения са добросъвестни или двете владения са недобросъвестни), тогава срокът на придобивната давност е този, който е важал за съответния вид владение; ако се присъединяват разнородни владения (добросъвестно към недобросъвестно или обратното), то тогава присъединяването на владението води до отпадане на възможността да се зачете добросъвестността на владението, тоест при тази хипотеза, за да се придобие имота чрез присъединяване на владение, ще следва имотът да е бил владян 10 години.

В конкретния случай съдът е посочил, че нотариалният акт № * е за договор от 25.09.2015 г., нотариалният акт № * е за договор от 19.09.2019 г., исковата молба е подадена на 06.10.2020 г., ответниците Д. и З. са заявили че се позовават на владение върху имота добросъвестно от 25.09.2015 г., присъединявайки владението на праводателя си Т. С..

Въззивният съд е изложил съображения, че нищожните сделки не съставляват годно правно основание за упражняване на добросъвестно владение и когато тази нищожност е изрично прогласена, подобна сделка може да бъде основание за упражняване на недобросъвестно, а не за упражняване на добросъвестно владение и когато праводателят по нищожен договор предаде владението на приобретателя, последният може да придобие собствеността на оригинерно основание /придобивна давност/, ако владее най-малко десет години - чл. 79, ал. 1 ЗС.

С оглед изложеното въззивният съд е достигнал до категоричния извод, че Т. С. не би могъл да бъде добросъвестен владелец на имота, а ответниците Д. и З. са завладели имота едва през 2019 г. – т. е. по делото не е установено ответниците Д. и З. да са придобили имота въз основа на давностно владение.

С оглед гореизложеното съдът е приел, че искът по чл. 108 от ЗС е основателен и следва да бъде уважен, а решението на районния съд по този иск следва да бъде отменено.

Въззивният съд е обсъдил евентуалното възражение на ответниците Д. и З. за задържане на имота до заплащане на извършените подобрения в имота като е достигнал до извод за неговата основателност, обсъждайки разпоредбата на чл. 72 от ЗД, че добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения, определено към деня на постановяване съдебното решение, като заплащане на подобренията той има право да задържи вещта.

Съдът е приел за установено по делото, че ответниците Д. и З. са били добросъвестни владелци на имота, считано от 19.09.2019 г., когато са сключили сделката за придобиването му с Т. С.; че след закупуване на имота на 19.09.2019 г. и преди срока за отговор на исковата молба те са извършили редица действия, довели до увеличаване на стойността на имота със сумата от 53 194,22 лв., поради съдът е приел, че претенцията им за заплащане на тази сума и за задържане на имота до заплащането й е основателна и следва да се уважи.

С оглед така изложените съображения, въззивният съд е постановил своя съдебен акт.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване, визирани в разпоредбите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК.

За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество, при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело.

Касационната инстанция счита, че на първо място следва да се произнесе по искането на касаторите Н. Д. Д. и М. П. З., действащи чрез процесуалния си представител адвокат Н. Д., за спиране на настоящото производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.

Касационната инстанция приема, че не е налице соченото от касаторите основание за спиране на производството по делото по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, при това във фаза по селектиране на касационната жалба.

Съгласно разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК съдът спира производството по делото, когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор. Съгласно установената константна практика на ВКС, производството по гражданското дело се спира, когато твърдените престъпни обстоятелства имат значение за решаването му и те са предмет на установяване в наказателно производство в съдебна фаза – в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК или когато гражданският съд е събрал доказателства за съществуването на престъпни обстоятелства – в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК (в този смисъл са решение № 116/15.05.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 745/2012 г., постановено в производство по реда на чл. 290 и сл. ГПК, определение № 566/19.09.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. 5301/2013 г.; определение № 782/29.11.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 7165/2013 г.).

Осъществяването на проверка от прокуратурата или органите на МВР дали е извършено престъпление, не е основание за спиране на гражданското производство по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Според установената съдебна практика дори фактът на образувано досъдебно производство сам по себе си не е основание да се постанови такова спиране. За приложението на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК е нужно съдът, който разглежда гражданскоправния спор, да констатира, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на този спор и че не е възможно тези обстоятелства да се установят в самото гражданско производство.

В касационната жалба искането за спиране се обосновава с необходимостта за установяване на престъпните обстоятелства по съставяне и ползване на документи с невярно съдържание, които са представени пред „ПИБ“ АД при сключване на договора за кредит и пред нотариуса при изповядване на сделката от 19.09.2019 г. Значението на тези документи за изхода на спора не е обосновано, нито може да бъде преценявано от касационната инстанция, поради което искането за спиране на производството следва да се остави без уважение.

По процесуалноправните въпроси, поставени в касационните жалби:

В касационна жалба на ответниците Н. Д. Д. и М. П. З. се твърди, че въззивното решение е постановено по нередовна искова молба, в която не са изложени всички факти и обстоятелства, вследствие на което съдът, при преценка на валидността на оспорената сделка, не е обсъждал възможността за абсолютна симулация на сделката – т. е. касаторите твърдят вероятна недопустимост на въззивното решение.

В тази връзка следва да се отбележи, че вероятна недопустимост на въззивното съдебно решение на това основание касационната инстанция не констатира.

За да бъде редовна исковата молба е необходимо изложение на обстоятелствата (фактите), на които се основава искът и да има ясно заявено искане (петитум) без противоречие между обстоятелствената част и искането.

С оглед конкретиката на настоящия случай достатъчно е ищецът да заяви, че претендира нищожност на договора, по който е страна, на точно определено от него основание, като не е длъжен да излага повече от това, каквото прецени. Ищецът следва да индивидуализира спорното право - да посочи договора, чиято нищожност претендира, и обстоятелствата, които счита че са относими към неговата валидност. Ответникът, страна по този договор, както и лицата, които черпят права от договора, са тези, които упражнявайки правото си на защита, може да въведат нови факти и обстоятелства в процеса относно действителните правоотношения между страните, които да разширят предмета на спора чрез правоизключващи и правопогасяващи възражения.

Касаторите навеждат довод и за частична недопустимост на обжалваното въззивно решение, тъй като с него е потвърдена част от първоинстанционното решение, която по техни твърдения се явява недопустима поради съображения, че искът по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е уважен и срещу тримата ответници, а не само срещу първия от тях, който е страна по оспорения договор.

Касационната инстанция приема, че е обосновано твърдението на касаторите за вероятна частична недопустимост на обжалваното въззивно решение спрямо касаторите Д. и З. като същото следва да се допусне на касационно обжалване в тази част, в която е потвърдено първоинстанционното решение по предявения иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД по отношение на ответниците Н. Д. Д. и М. П. З.. Доколкото въззивното съдебно решение не се явява вероятно недопустимо в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение по предявения срещу Т. П. С. иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ГПК, касационната инстанция следва да се произнесе и по материалноправните въпроси, поставени в касационните жалби, тъй като вероятната частична недопустимост на решението по отношение на ответниците Н. Д. Д. и М. П. З. не обуславя висящност на производството по отношение на разглеждания иск по чл. 108 ЗС.

Относимите въпроси, поставени в касационните жалби на Н. Д. Д. и М. П. З. и „Инвестбанк“ АД, които обуславят крайния правен извод на въззивната инстанция, са в две насоки:

1. Допустимо ли е да се приеме нищожност на договор поради накърняване на добрите нрави единствено въз основа на крайна нееквивалентност на насрещните престации, без изследване на причините за тази нееквивалентност и без разграничаване от хипотезите на крайна нужда по чл. 33 ЗДД или симулация по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, когато от избраната квалификация следват тежки последици за трети лица по веригата на придобиването?

Касаторът „ПИБ“ АД твърди, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие на съдебната практика – т. е. сочат основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторите Н. Д. Д. и М. П. З. по този въпрос се позовават на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК.

По така поставения въпрос касационната инстанция съобрази следното:

Съобразно правната доктрина и трайната и непротиворечива практика на ВКС добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. Преценката за противоречието с добрите нрави се прави към момента на сключване на договора. В практиката на ВКС, намерила израз в решение № 834 от 26. 10. 2009 г. по гр. д. № 136/2009 г., I г. о., решение № 615 от 15. 10. 2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г., ІІІ г. о., решение № 24 от 09. 02. 2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., решение № 62 от 4. 07. 2018 г. по т. д. № 1490/2017 г. на ВКС, I т. о., решение № 128 от 17. 01. 2019 г. по гр. д. № 3170/2017 г., І г. о., решение № 241 от 15. 01. 2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г., IV г. о., последователно се застъпва становище, че нееквивалентността на насрещните престации по един възмезден договор, наведена от ищеца като основание на иска му за нищожност, може да съставлява накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Накърняване на добрите нрави е налице при прекрачване на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност на насрещните престации, при която едната от тях е пренебрежимо малка в сравнение с другата – дотолкова, че с това се нарушават общоприети морални норми, въплъщаващи общественото разбиране за справедливост

В решение № 1444 от 04.11.1999 г. по гр.д. № 753/1999 г. на V г. о. на ВКС е посочена нееквивалентността на престациите като конкретен пример за нарушение на добрите нрави, водещо до нищожност на сделката по смисъла на чл. 26, ал.1 от ЗЗД. В това решение липсват критериите, по които съдът преценява кога престациите са нееквивалентни до степен, предизвикваща нищожност на сделката. Такива критерии са необходими, тъй като в противен случай преценката на съда би заменила волята на страните. По този начин би се накърнил принципът на свободата на договарянето /чл. 9 от ЗЗД/, защото еквивалентността на престациите поначало се преценява от страните и се съобразява с техния правен интерес. Затова като критерий в съдебната практика е възприета изключително голямата разлика в престациите. По абстрактен и принципен начин е формулиран критерият за преценка на значителната нееквивалентност в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр.д. № 4277 по описа за 2008 г. на І г. о. на ВКС. Според това решение съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави. Законодателят допуска, че цената на недвижимия имот може да бъде по-ниска от данъчната оценка. В същото време понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. ВКС счита, че тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. Следователно значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева.

В решение № 24 от 09.02. 2016 г. гр. д. № 2419 по описа за 2015 г. на ВКС, отговорът на въпроса е обобщен така – „само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави.“

В допълнение на направеното обобщение следва да се отбележи, че с оглед диспозитивното начало, съдът не извършва преценка дали е налице друга хипотеза, при която съществува нееквивалентност на престациите, ако липсват твърдения от страните в тази насока.

Въззивният съд е направил преценка на еквивалентността на престациите по оспорената покупко-продажба като е изхождал от уговорена продажна цена в размер на 2 500 лв. и пазарната стойност на имота към същия момент (25.09.2015 година) в размер на пазарна цена от 254 069 лв. Преценката на въззивния съд е в рамките на сравняване на насрещните престации по договора, тъй като други обстоятелства, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните не са били посочени и установени.

Въззивното решение в тази му част се явява съобразено със съдебната практика по така поставения въпрос.

2. По въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 82 ЗС:

Съгласно чл. 82 от ЗС владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя си. Присъединяването на владението е допустимо само при наличие на правоприемство между двамата владелци: общо правоприемство /при наследяване/ или частно правоприемство /когато вторият владелец получава владението върху определен имот от предходния владелец на правно основание, което е годно да прехвърли собствеността върху имота/.

Когато се присъединява еднородно владение /например когато и праводателят и правоприемникът са добросъвестни владелци или когато и праводателят и правоприемникът са недобросъвестни владелци/, необходимият срок за придобиване на имота по давност е този, предвиден в чл. 79 от ЗС за съответния вид владение: общо 10 г. недобросъвестно владение на праводателя и на правоприемника или общо 5 г. добросъвестно владение на праводателя и на правоприемника.

При разнородно владение /владението на праводателя е недобросъвестно, а на правоприемника е добросъвестно или обратно/, събирането на периодите на владение на праводателя и на правоприемника може да стане само чрез незачитане на добросъвестното владение като такова. Тоест, при присъединяване на разнородно владение необходимият срок за придобиване по давност на недвижим имот е срокът, предвиден за придобиване по давност при недобросъвестно владение – 10 г.

В този смисъл е съдебната практика - решение № 33 от 20.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1962/2019 г., I г. о. на ВКС, решение № 178 от 9.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7749/2013 г., I г. о. на ВКС, решение № 958 от 15.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2246/2008 г., I г. о., решение № 33 от 19.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1931/2017 г., I г. о., решение № 48 от 11.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1669/2017 г., II г. о., решение № 356 от 22.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 900/2008 г., IV г. о. и др.

Обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с тази практика, поради което този въпрос не обосновава допускане на решението на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, респ. при наличие на съдебна практика, която е непротиворечива, е изключено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставените от третото лице-помагач „Инвестбанк“ АД в изложението му въпроси относно правните последици на вписването на исковите молби за признаване нищожността на актове, подлежащи на вписване по чл.112 от ЗС, се явяват неотносими. Такива въпроси въззивната инстанция не е разглеждала, нито отговорите по тях са от значение за крайния изход на спора. Не се обосновава наличието на общо основание за допускане на решението на касационно обжалване, поради което и посоченият от касатора селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не подлежи на изследване.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че относно действието на вписването са дадени задължителни разяснения в ТР № 4/2015 г. от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. Прието е, че вписването по принцип има оповестително действие. Съгласно чл. 1 от Правилника за вписванията то се състои в даване гласност на подлежащите на вписване актове, а когато се вписват искови молби - в даване гласност на спора по отношение на третите на този спор лица. Само по изключение, в изрично посочените в закона случаи /например чл. 114, б. ”б”, изр. 2 от ЗС във връзка с исковете по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, чл. 17, ал. 2 от ЗЗД, чл. 33, ал. 3 от ЗЗД, чл. 88, ал. 2 от ЗЗД, чл. 135, ал.1, изр. посл. от ЗЗД, чл. 227, ал. 5 от ЗЗД/ вписването на исковите молби има и защитно действие: осигурява противопоставимост на правата на ищеца срещу всички права, придобити от трети лица след вписването.

По изложените съображения касационната инстанция приема, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне на касационно обжалване по касационната жалба на Н. Д. Д. и М. П. З., имащи правен интерес от оспорването, за преценката на вероятната частична недопустимост на решението само в потвърдителната му част по отношение на уважения иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД спрямо ответниците Н. Д. Д. и М. П. З..

В останалата част достъп до касационен контрол на въззивното решение по отношение на предявения и уважен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД срещу Т. П. С. и по отношение на предявения и уважен иск по чл. 108 ЗС срещу Н. Д. Д. и М. П. З. достъп до касация следва да бъде отказан.

На ответната по касация страна П. А. И. следва да се присъдят разноски за депозираните отговори по касационните жалби на ответниците. За отговора на касационната жалба на ответника Т. П. С. се претендира адвокатско възнаграждение в размер на 1 533.87 евро (3 000 лева), които следва да се присъдят в полза на П. А. И.. Що се отнася за разноските, касаещи отговора на касационната жалба на Н. Д. Д. и М. П. З., касационната инстанция счита, че следва да присъди в полза на П. А. И. половината от тази сума или 766.94 евро, доколкото по иска по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД обжалваното въззивно решение се допуска частично до касация, а претендираната сума от 3 000 лева или 1 533.87 евро касае защита по двата предявени иска.

На третото лице-помагач „Инвестбанк“ АД разноски не се възлагат.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение