Определение № 40 от 12.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6238/2014 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, вх.№3705/27.3.2014 г., подадена от Б. С. – прокурор от Апелативна прокуратура – София, представляващ ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, и касационна жалба, вх.№5485/09.5.2014 г.-, подадена от адв. П. З. – процесуален представител на ищеца П. Б. П. от [населено място], област Б., против въззивно решение №461/12.3.2014 г. по гр.д.№4434/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 4 състав.

При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че държавата, съгласно чл.2, т.2/нова т.3/ ЗОДОВ отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на следствието, прокуратурата и съда следствие незаконно обвинение за извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено, поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. С оглед конкретния случай съдът е приел, че ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.301 НК, като му е била наложена мярка за неотклонение “подписка”, а длъжностни лица от състава на прокуратурата са внесли и поддържали в съда обвинителен акт срещу лицето за извършено престъпление по чл.301, ал.1 НК, като влязла в сила присъда ищецът е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение. Поради това въззивната инстанция е стигнала до извод, че е налице хипотезата на чл.-2, ал.1, т.2/нова т.3/, предл.1 ЗОДОВ, което е основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди, доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение.

С оглед анализа на събраните по делото доказателства САС е достигнал до извод, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са в пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника, на основание чл.2, ал.1, т.2/нова т.3/, във връзка с чл.4 ЗОДОВ. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът е, че както тежестта на повдигнатото обвинение и установените от свидетелските показания негативни преживявания на ищеца следствие воденото наказателно производство и невъзможността пълноценно да изпълнява служебните си задължения, отражението върху социалното общуване и отношенията му в семейството, както и отражението върху здравословното му състояние му се следва обезщетение в размерна 15000 лева. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил броят на явяванията на ищеца в съдебно заседание по образуваните срещу него съдебни дела и неблагоприятното отражение върху душевното му състояние на двете осъдителни присъди, впоследствие отменени, отнемането на личния митнически печат, което е създало пречки за изпълнение на задълженията му съгласно длъжностната характеристика, включително и е негативните преживявания от този факт, медийното разгласяване на резултатите от наказателното дело на по-долни инстанции, и влиянието им върху психиката на ищеца, и предвид изискванията на чл.52 ЗЗД, и практика на ВКС по чл.290 ГПК, по приложението на чл.2 ЗОДОВ. Освен това съдът е намерил за доказана и причинна връзка между влошаването на здравословното състояние на ищеца, изразяващо се в проява и рецидивиране на периферен отоневрологичен синдром, и психичните преживявания, свързани с наказателното преследване, установени от съдебно-медицинската експертиза.

В изложението на касационния жалбоподател – ответник по исковата молба, – Прокуратура на Република България сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно размера на обезщетението с оглед изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

В изложението на касационния жалбоподател – ищец, П. Б. П. се поставят следните въпроси:

1. При установена и доказана пряка причинно-следствена връзка между действията на Прокуратурата на РБ и причинените вреди на ищеца правилно ли е определен обема на вредата и размера на обезвредата по справедливост и отчел ли е съдът всички обстоятелства по случая, като при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва ли да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди – здравословни и психически заболявания, трайни негативни последици за психичното и физическото му състояние, характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение ?;

2. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва ли да се вземе предвид неразумния срок за приключване на наказателното производство и постановените две осъдителни присъди, отменени по реда на инстанционния контрол и разглеждането на три пъти по наказателното дело пред първа инстанция ?;,

3. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва ли да се вземе предвид невъзможността на ищеца да изпълнява задълженията си от заеманата държавна длъжност по време на водения наказателен процес ?;,

4. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, кои са конкретните критерии за определяне на справедлив размер на обезщетението по чл.2 ЗОДОВ, по см. На чл.52 ЗЗД, към коя норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ и следва ли да се разграничават специфичните човешки проблеми и преживявания от тези, които преживява един човек, незаконно обвинен в извършване на престъпление, за което по-късно е оправдан с влязла в сила присъда ?;,

5. Материалноправният въпрос за определяне размера на обезщетението по справедливост на основание чл.52 ЗЗД и определяне на точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно1, а не по общи критерии, и как следва да бъде определената сума пари така, че в най-пълна степен да компенсира вредите на ищеца ?.

Сочат се основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 - 2 ГПК. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендират се разноски.

Страните не депозират отговори по касационната жалба на другата страна.

Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията към касационните жалби на страните намира следното:

Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по двете касационни жалби, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложенията се цели допускане на въззивното решение в обжалваните части относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.

В допълнение към изложеното следва да се посочи, че и петте поставени въпроса в изложението на ищеца, визират не само приложението на чл.52 ЗЗД, но и поставят фактически въпроси, свързани с правилността на обжалвания акт на въззивната инстанция, на които следва да се даде отговор, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване.

Предвид изложеното съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода от спора разноските следва да останат в тежест на страните, така както са направени, поради което искането на процесуалния представител на ищеца – касационен жалбоподател, за присъждане на разноски се явява неоснователно.

Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,