Определение № 430 от 18.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 148/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от прокурор в Апелативна прокуратура София против въззивно решение № 2445 от 7.11.2019г. по в.гр.д. № 2743/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3271 от 12.05.2017г. по гр.д.№ 10875/2016г. на Софийски градски съд в обжалваната му част, с която е уважен иска на А. Б. Й. срещу Прокуратурата на РБ, с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан на 9.12.2015г. с присъда по в.н.о.х.д.№ 1648/2014г.на СпНС, за сумата над 5 000 лв. до присъдения размер от 33 000лв., ведно със законната лихва считано от 9.12.2015г. В изложението към касационната жалба, като основание за допустимост, касаторът се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 по въпрос, касаещ извършената от въззивния съд преценка на релевантните обстоятелства, с оглед прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение. Позовава се на конкретни решения, на които счита, че въззивния акт противоречи. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от А. Б. Й., чрез процесуалния представител адвокат Й., с който се оспорват допустимостта и основателността й. Счита, че посоченото от касатора специално основание за допустимост не е налице, защото съдът е съобразил установените в съдебната практика критерии, изясняващи съдържанието на понятието „справедливост”. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Делото е за втори път пред касационната инстанция след като с решение по гр.д.№ 2361/2018г. на ІІІ г.о., състав на ВКС е отменил постановения въззивен акт по в.гр.д.№ 4079/2017г.на САС в обжалваната част, с който е присъдено обезщетение в размера над 5 000лв. до 33 000лв., ведно със законната лихва /от претендираните 100 000лв./ за неимуществени вреди от незаконно обвинение в полза на А. Б. Й. и е върнал делото за ново разглеждане в тази част. При новото разглеждане, друг състав на въззивният съд, след подобно обсъждане на всички релевантни обстоятелства по делото, отново е преценил, че първоинстанционният съд правилно е определил като справедлив размер на обезщетение 33 000лв. Съобразил е следното: ищецът е бил привлечен като обвиняем с постановление от 10.12.2010г. за извършено деяние по чл.116, ал.1, т.6, т.7, т.9 и т.10, вр.с чл.115, ал.1, вр.чл.20 НК. За период от около две години и осем месеца е бил задържан /от 10.12.2010г. до 22.10.2012г. е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража”, изменена след това в „домашен арест” до 19.08.2013г. Деветкратно компетентните органи са разглеждали и са се произнасяли по отправени към тях искания за изменение на определената мярка за неотклонение/. За периода до 9.12.2015г., когато е оправдан с влязла в сила присъда, той е участвал в различни следствени действия: през 2010г. два пъти в разпознавания, като е бил привлечен като обвиняем и разпитван в това качество, през 2011г. отново е бил привлечен като обвиняем за същото деяние, но е квалифицирано по-тежко /добавено е ново квалифициращо обстоятелство и че престъплението е извършено в съучастие с други лица/ и е разпитан, били са му предявени материали по разследването, през 2013г., след връщане на делото в стадия на предварителното производство за отстраняване на допуснати съществени нарушения, отново са му предявени материалите по разследването, през 2014г. – отново има връщане в стадия на предварителното производство за отстраняване на допуснати съществени нарушения, ново привличане като обвиняем за същото деяние и ново предявяване на материалите по разследването, разпитан е в качеството на обвиняем и са му предявени материалите. Петкратно делото е достигало до съдебна фаза с внасяне на обвинителен акт и е прекратявано и връщано /били са образувани н.о.х.д.№ 1231/2011г. на ОС Плевен, н.о.х.д.№ 16/2012г. на СпНС, н.о.х.д.№ 777/2012г. на СпНС и н.о.х.д.№ 409/2013г. на СпНС, по което са проведени две открити съдебни заседания, н.о.х.д.№ 1638/2014г. на СпНС, което е продължило тринадесет месеца и на 24.11.2015г. е постановена присъда/. Общата продължителност на наказателното производство е пет години. За процесното деянието, във връзка с което е постановена оправдателна присъда се предвижда наказание „лишаване от свобода”за срок от петнадесет до двадесет години, „доживотен затвор” или „доживотен затвор без право на замяна”. Изтърпените от ищеца мерки за неотклонение освен, че са продължили значителен срок, още и са над пределно допустимия срок за налагането им, съгласно действащата уредба, като компетентният орган /наблюдаващият прокурор/ не е изпълнил задължението си да ги отмени незабавно след изтичане на максималния двугодишен срок и двукратно е постановявал откази с Постановления от 12.02.2013г. и 18.06.2013г. във връзка с подадени искания от ищеца/. През посочения период /докато е търпял марката за неотклонение „задържане под стража”/ ищецът е бил принудително отделен от семейството си и не е могъл да общува ефективно с новороденото си дете, да му се радва и да участва в отглеждането му, а през времето, когато му е наложена марката за неотклонение „домашен арест”е бил ограничен в социалните контакти и възможността да води обичайния си начин на живот, да работи и да оказва финансова подкрепа на семейството си. Въз основа на ангажираните гласни доказателства, въззивният съд е приел, че воденото наказателно производство е станало причина за настъпване на разстройство на семейните взаимоотношения на ищеца, което и понастоящем не е възстановено, довело е до накърняване на името му в малката общност на [населено място] / [община]/, изпаднал е в социална изолация от съседи и близки и е довело до невъзможност да си намери работа. Всичко това, както и обичайно изпитваните в подобна хипотеза неспокойствие и несигурност за бъдещето, са се отразили тежко върху психиката на ищеца, който е бил разстроен, плачел, затворил се е в себе си и е живеел в страх. Въззивният съд е отчел от друга страна и обстоятелствата, че към момента на повдигане на обвинението ищецът е бил на 25г., но вече е бил осъждан, тъй като със споразумение от 5.01.2011г. е признат за виновен за извършване на деяние по чл.216, ал.1 НК и му е наложено наказание „пробация” и че срещу него паралелно е водено и друго наказателно производство. Съобразил е и че не са установени причинени вреди над обичайните - след приключване на наказателното производство ищецът е бил на 30г., млад и с възможност да се върне към нормалния начин на живот, не се е наложило да променя професията си, /той е професионален шофьор и понастоящем работи като таксиметров шофьор и шофьор на камион/, няма данни за влошаване на здравословното му състояние извън обичайно претърпените с оглед изложените обстоятелства емоционални и психологически страдания. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по поставения от касатора въпрос във връзка с основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касаещ приложението на принципа на справедливост, не следва да се допуска касационно обжалване. Въпросът за начина, по който се определя обезщетението за неимуществени вреди, обусловен от преценката на всички релевантни обстоятелства, е решен от въззивния съд съобразено изискванията на ППВС №4/1968г. и установената съдебна практика. При постановяване на окончателния си акт /видно от гореописаните мотиви/, съдът подробно е преценил всички групи обстоятелства, от значение за спора и е изследвал конкретното им отражение върху личността на пострадалия. Определил е адекватен размер на обезщетение, съобразно реално причинените неимуществените вреди, след като е преценил установените факти, обсъдил е всички доказателства, както и наведените възражения, произнесъл се е по изложените доводи, преценявайки както обстоятелствата, обуславящи по- висок размер, така и тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. Противоречие с конкретно цитираната от касатора съдебна практика не е налице, тъй като съгласно указанията, дадени с Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална /доколкото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни/. В случая, след като са съобразени характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, вредоносните последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възрастта на увредения, неговото обществено и социално положение, отражението върху начина на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителност на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласата и публичността; липсата на здравословни увреждания, установените критерии за приложение на принципа за справедливост са спазени. Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице посоченото от касатора основание за допустимост по чл.280 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение