Определение № 50035 от 30.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 2039/2021 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответника по главните исковете и ищец по обратния иск, Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу решение № 10319/16.04.2021г. по гр. д. № 389/2019 г. на Апелативен съд – София, в частта, с която е потвърдено определение № 18481/20.09.2018г. по гр. д. № 6364/ 2015г. на СГС, с което е оставена без уважение молбата по чл.248, ал.1 ГПК на АПИ за допълване на решение № 3701/07.06.2018г. по гр. д. № 6364/2015г. на Софийски градски съд в частта за разноските, като се осъдят ищците по главните искове да заплатят разноските за държавната такса по обратния иск. Частният жалбоподател иска отмяна на, инкорпорираното във въззивното решение, определение за разноските като неправилно /сочи вкл., че в тази част решението е нищожно и недопустимо/. Поддържа, че право на ответника е да реши как да защити правата си, вкл. чрез евентуално предявяване на обратен иск. Сочи, че по – аргумент на по-силното основание, след како в практиката на ВКС /определение № 832/28.09.2012г. по ч.т.д. № 153/2012г. на II т.о./ се приема, че при оттегляне / отказ от главния иск, ищецът който го е предявил, дължи всички реално направени от ответника по него разноски за защита, вкл. и тези по обратния иск, следователно и при отхвърляне на главния иск и неосъществяване на процесуалното условие за разглеждане на обратния иск, ищецът по главния иск дължи заплащането на ответника и заплатената от него държавната такса по обратния иск. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване по въпроса „Дължат ли се съдебни разноски от ищеца на ответника за внесена държавна такса от ответника за предявен от него евентуален обратен иск, когато обратният иск не е бил разгледан, тъй като съдът е отхвърлил главния иск?. Касаторът се позовава на наличие на основанията по чл.280, ал.1 – т.3 и ал.2 ГПК. Ответниците по частната жалба Е. П. А., Я. И. А., Д. И. А., Е. И. А. и Г. И. А. поддържат, че не са налице основания за допускане на касационния контрол, съответно жалбата е неоснователна. Третото лице – помагач „Кос Алфа“ ЕООД изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел, че ищците по главния иск не биха могли да бъдат задължени за разноски по обратния иск. Разноски по обратния иск могат да бъдат присъдени на страните по същия. Счетено е, че цитираната практика на ВКС е неприложима. Настоящият състав намира, че не се установяват основания за нищожност, съответно за недопустимост на обжалвания акт. Независимо, че въпросът покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в него не е разгледан въпроса за дължимост на разноските от ищеца по главния иск спрямо ищеца по обратния иск за платената от последния държавна такса по обратния иск, в хипотеза на неразглеждане на последния, като не са осъществени и останалите формално наведени /без обосновка/ основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд