Определение № 5123 от 10.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 748/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №22014/13.12.2024г. на Г. Т. Ч. и Р. П. Ч., чрез адв. В. П., срещу решение №886/25.10.2024г. по в гр. д. №1326/2024г. на Бургаския окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение, е постановено друго, с което предявеният от тях иск с правно основание чл. 108 ЗС е отхвърлен като неоснователен. Според касаторите решението е постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Считат, че неправилно при разрешаване на спора, съдът е съобразил площите на имотите, а не техните граници по регулационния план. Твърдят, че формално, при липса на обоснован и задълбочен анализ на доказателствата, и неправилно тълкуване на относимите и релевантни правни норми, въззивният съд е постановил обжалваното решение. В изложението към касационната жалба, касаторите посочват наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като формулират следните въпроси:

1. "При спор за собственост по иск с правно основание чл. 108 ЗС, с предмет установяване право на собственост върху реална част от имот заснет в кадастралната карта като част от съседен поземлен имот, кой е решаващият белег, установяващ правото на собственост на ищците – площта закупена от ищците съобразно нотариалните им актове, или границите на имотите описани в нотариалните им актове, установени с действащ регулационен план?", по който се твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с решение №33/26.02.2021г. по гр. д. №1878/2020г. на ВКС, I г.о. и цитираните в него решения.

2. "Кои са данните, определящи границите на недвижимите имоти – тези от трансформирания в цифров вид графичен модел на регулационния план или границите отразени в графичния вид на плана?", за който твърдят, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Чрез депозирания писмен отговор, ответницата по касационната жалба Л. Р., чрез адв. П., оспорва наличието на основания за допускане до касационно обжалване, респективно излага становище за неоснователност на жалбата, и правилност, законосъобразност и мотивираност на въззивното решението. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по предявен от Г. Т. Ч. и Р. П. Ч. против Л. С. Р. иск с правно основание чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване на владението върху реална част от 51 кв.м. от имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място] /със стар идентификатор УПИ * в кв. 27 по плана на [населено място], общ. Н./, целият с площ от 1329 кв.м. по скица №15-1028397/27.09.2023г. на СГКК-Бургас, която реална част е защрихована в розов цвят и заключена между точки 8, 9, 10, 11 и 8 от комбинираната скица към допълнителното заключение по СТЕ на вещото лице инж. К.. Ищците твърдят, че са собственици в режим на съпружеска имуществена общност на имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място] /със стар идентификатор УПИ * в кв. 27 по плана на [населено място]/. През 2018г. ответницата Л. Р. закупила съседния имот с идентификатор * /със стар идентификатор УПИ * в кв. 27 по плана на [населено място]/, ведно с построената в него сграда. През м. декември 2022г. ищците установили, че ответницата е поставила ограда между двата имота, каквато до този момент не съществувала, като по този начин отнела спорната част от техния имот.

Ответницата оспорва иска. Не оспорва, че оградата е поставена от нея, но твърди, че тя е на точната граница между двата имота, съответстваща на промените в регулацията, извършени със заповед на кмета на Община Несебър от 13.10.2004г. и отговаря на притежаваното от нея право на собственост по нотариален акт №69/18.06.2018г. върху 914 кв.м. По изложените съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен.

За да отмени първоинстанционното решение и отхвърли иска по чл. 108 ЗС досежно спорната реална част от 50 кв.м., въззивният съд е приел, че наследниците на Г. Ч., бивш жител на [населено място], собственик, на дворно място от 2 216 кв.м., находящо се в [населено място] съгласно нотариален акт №123/1945г., с нотариално заверен и вписан на 25.10.2000г. в Службата по вписванията при НСР договор за доброволна делба, си разпределили обособените съгласно Заповед № 99/09.12.1998г. на Кмета на Община Несебър три парцела, както следва: 1. Дворно място, представляващо парцел *** в кв.27 по плана на [населено място], урегулиран от 1090 кв.м., при граници – посочени по договора, е поставен в дял на Т. Г. Ч.;

2. Дворно място, представляващо парцел *** в кв.27 по плана на [населено място], урегулиран от 1050 кв.м., при граници – посочени по договора, е поставен в дял на Д. Г. Ч.;

3. Дворно място, представляващо парцел *** в кв. 27 по плана на [населено място], урегулиран от 1015 кв.м., от които 990 кв.м. – собствени и 25кв.м. – придаваеми по регулация с неуредени регулационни сметки, при граници – посочени по договора, е поставен в дял на М. Г. А..

През 2000г. за два от имотите, описани в договора за доброволна делба по молби на М. А. и Т. Ч. са съставени констативни нотариални актове за собственост.

Въззивният съд е посочил, че по делото липсват доказателства за предходния статут на включената допълнителна площ от над 900 кв.м. към трите парцела при урегулирането на имота на общия наследодател, но доколкото този въпрос не е бил поставян от страните, то същият не следва да бъде подробно обсъждан. Посочено е също, че към издаване на заповедта на 09.12.1998г., урегулирането на имотите се е извършвало при действието на ЗТСУ поради което ДРП е имал отчуждително действие. Отбелязал е, че при липсата на спор, че образуваните парцели са били заети, то следва, че регулацията е била приложена.

Установено е, че със Заповед №756/13.10.2004г. на Кмета на Община Несебър е одобрено частично изменение на ПУП – плана за регулация на УПИ * в кв.27 и УПИ * в кв.27 по плана на [населено място], касаещо придаване на 120 кв.м. от УПИ * към УПИ * в кв.27 по плана на селото, като съгласно приложената скица площта на новообразуваните УПИ се променя, както следва: УПИ * става 1374 кв.м., а УПИ * става 909 кв.м. Въззивният съд е посочил, че така извършеното изменение на ПУП е в съответствие в чл. 15, ал. 3 ЗУТ, а според чл. 15, ал. 6 ЗУТ актът за одобряване на плана за регулация, с който се променят границите между урегулирани поземлени имоти по реда на ал. 3, влиза в сила с издаването му.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №133, т.ХVІ, рег.№10 489, дело №2842/2006г., на 22.12.2006г. Т. Г. Ч. е продал на Г. Т. Ч. собствените си 1090/1374 кв. м. ид. ч. от поземлен имот с идентификатор № * по КК на [населено място], целият с площ от 1362 кв.м. по скица №15649/11.12.2006г. на АК-СК-Бургас, а според нотариален акт №98, том I, дело №534/2000г. с площ от 1090 кв.м.; имотът е със стар идентификатор УПИ * в кв. 27 по плана на [населено място] и площ 1374 кв.м.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №134, т.ХVІ, рег.№10 490, дело №2843/2006г., на 22.12.2006г. М. Г. А. е продала на съсобственика си Г. Т. Ч. собствените си 120/1374 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № * по КК на [населено място], целият с площ от 1362 кв.м. по скица №15649/11.12.2006г. на АК-СК-Б.; имотът е със стар идентификатор УПИ * в кв. 27 по плана на [населено място] и площ 1374 кв.м., които идеални части, след изменението на ПУП-ПР, вече били включени в УПИ *** в кв.27 по плана на [населено място] и границите на новообразуваните УПИ не се променят.

Въззивният съд е посочил, че предвид начина на придобиване – чрез покупко-продажба на идеалните части от поземлен имот с идентификатор № * по КК на [населено място] /със стар идентификатор УПИ * в кв. 27 по плана на [населено място]/ по двата цитирани нотариални акта от 22.12.2006г., то същите са придобити от Г. Т. Ч. в бездялова съсобственост със съпругата си Р. П. Ч. в режима на съпружеската имуществена общност.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №102, т. ІХ, рег.№5220, дело №1609/2004г., на 14. 10. 2004г. М. А. e продала на Е. З.-Г. собственото си дворно място, с площ от 909 кв.м., образуващо УПИ *** в кв.27 по плана на [населено място], О. Н., при описани в нотариалния акт граници.

С договор за покупко-продажба на недвижим имот частна общинска собственост от 29.12.2004г., надлежно вписан в Службата по вписванията при Несебърския районен съд, Община Несебър е продала на Е. В. З. 25 кв.м. ид. ч. от общинско място от УПИ *** в кв.27 по плана на [населено място], целият урегулиран от 909 кв.м., от които собствени на купувача 884кв.м. и останалите 25 кв.м. – придадени по регулация от общински имот и така са уредени регулационните сметки.

Въззивният съд е приел, че по делото липсват данни към покупко-продажбата на УПИ *** в кв.27 по плана на [населено място] и уреждането на регулационните сметки през 2004г. за населеното място да е била изготвена кадастрална карта. Видно от кореспонденцията между СГКК- [населено място] и страните по делото, КККР за [населено място] са одобрени със заповед на изпълнителния директор на АК-София № РД-18-47/03.10.2005г.

Съдът е установил, че на 04.09.2007г. от правоспособно лице е изготвен протокол за трасиране, означаване и координиране на поземлен имот 27454.501.159 по кадастралната карта на [населено място], общ. Н., одобрена със заповед на изпълнителния директор на АК-София № РД-18-47/03.10.2005г., според който трасирането е извършено в резултат от прилагане на ПУП – ПР за УПИ *** в кв.27 и въз основа на комбинирана скица с ПУП.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 69, т.ІV, рег.№ 3756, д.№ 488/2018г., на 18.06.2018г. Е. В. З.-Г. и С. К. Г. са продали на дъщеря си Л. С. Р. еднофамилна жилищна сграда с идентификатор * с разгърната застроена площ от 137 кв.м., ведно с мястото, в което сградата изградена представляващо поземлен имот с идентификатор *, целият на площ от 914 кв.м., със стар идентификатор УПИ *** в кв.27 по плана на [населено място].

Въззивният съд е отбелязал, че според писмо на СГКК- [населено място], УПИ *, кв.27 по плана на [населено място] с площ от 1374 кв.м., скица №158/19.07.2019г. на [община] не съответства по конфигурация и площ на поземлен имот с идентификатор *, който е с площ по КККР от 1329 кв.м. В писмото е посочено още, че УПИ * в кв.27 по плана на [населено място], съгласно скица №10/17.01.2023г. на О. Н., представляващ поземлен имот с идентификатор * е вписан с площ от 914 кв.м., а по одобрен със Заповед № 756/13.10.2004г. на [община] ПУП-ПР, площта е 909 кв.м. Според изслушаната СТЕ, от цифровия модел на ПУП-ПР за двата парцела се установява, че границата между поземлен имот с идентификатор * и поземлен имот с идентификатор * съвпада с линията по т. 8 – т. 11 по комбинирана скица, приложена към допълнителното заключение. Този извод експертът е направил и след измерване на място. Регулационният план, който е приложен по делото е наложен от вещото лице по тази граница. Полученият от Община Несебър цифров модел на плана за регулация, съпоставен с действащата кадастрална карта на [населено място], показва съвпадение. Нанесеният в КККР поземлен имот с идентификатор * е с площ от 1329 кв.м., а имот с идентификатор * е с площ 914 кв.м.

Позовавайки се на разпоредбата на чл. 117а, ал. 1 ЗУТ, според която "при създаване на цифров вид на подробен устройствен план, одобрен в графичен вид, в който поземлените имоти са урегулирани по имотни граници в графичния план, местоположението на регулационната линия в цифров вид съвпада с местоположението на имотната граница, установена при преобразуването в цифров вид на кадастралния план, послужил като основа за изработването и одобряването на подробния устройствен план", въззивният съд е приел, че според нея определящи за границите на имотите са цифровите данни и едва при установяване на грешка в цифровия модел, следва изменение на КККР.

Въззивният съд е счел, че ищците Г. и Р. Ч. се легитимират като собственици на 1090/1374 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], по силата на договор за продажба на недвижим имот, извършен с нотариален акт №133, т.ХVІ, рег.№10 489, д.№2842/22.12.2006г. и на 120/1374 кв.м. ид.ч. от УПИ * в кв.27 по плана на [населено място], по договор за продажба на недвижим имот, извършен с нотариален акт № 134, т.ХVІ, рег.№ 10 490, д.№ 2843/22.12.2006г., или общо на 1210/1374кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място].

От друга страна, е установил, че ответницата Л. Р. се легитимира като собственик на 909 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *, целият с площ от 914 кв.м., стар идентификатор п-л * в кв.27 по плана на [населено място], по силата на договор за продажба на недвижим имот, извършен с нотариален акт № 69, т.ІV, рег.№ 3756, д. №488 от 18.06.2018г.

Въззивният състав е посочил, че независимо, че регулацията по Заповед № 756/13.10.2004г. на Община Несебър за одобряване на частично изменение на ПУП – ПР на УПИ * и УПИ * в кв.27 по плана на [населено място], е приложена, то при действието на ЗУТ регулационната промяна няма отчуждителното действие, което ЗТСУ е придавал на дворищната регулация. Затова включването на допълнителна площ в УПИ *, над размера на притежаваните от тях по двата цитирани нотариални акта в общ размер 1210/1374 идеални части /1090/1374 кв.м. ид.ч. и придобитите впоследствие от М. А. 120/1374кв.м. ид.ч. от имота/, не легитимира Р. и Г. Ч. като собственици на ид. част от имота, надвишаваща притежаваните от поземлен имот с идентификатор * по КККР до размера от 1374 кв.м., с каквато площ е урегулиран УПИ *** в кв. 27 по плана на [населено място],

Предвид което въззивният съд е счел, че ищците не са доказали по безспорен и убедителен начин правото си на собственост върху 50 кв.м., попадащи, според заключението на вещото лице в повдигнатата в розово по комбинираната скица към допълнителното заключение по СТЕ, част от имот с идентификатор № * по КККР на [населено място], с бивш идентификатор УПИ * в кв.27 по плана на [населено място] и заключен между т. 8, 9, 10 и 11 по скицата. В допълнение съдът е изложил, че макар ответницата Л. Р. да се легитимира като собственик на 909 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], то доколкото в производството по предявения ревандикационен иск ищецът е този, който следва да докаже правата си на собственост, то само в случай, че ответникът не противопостави достатъчно убедителни правозащитни възражения, искът ще бъде уважен. В заключение, съдът е посочил, че уважаването на иска би довелo до необосновано признаване по съдебен ред на права на собственост в полза на ищците, основани не на титул за собственост, а на грешка в кадастралната основа, в нарушение на правилото, разяснено и в Тълкувателно решение №8/2014 от 23.02.2016 г. на ОСГК на ВКС, че кадастралното заснемане не създава права.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за допускането до касационно обжалване. Последното е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/09г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението първи въпрос. Според трайно установената практика на ВКС, включително и цитираната от касаторите /решение №33/26.02.2021г. на ВКС по гр. д. №1878/2020г., решение №206/14.09.2009г. на ВКС по гр. д. №1092/2007г., решение №1171/22.12.2008г. на ВКС по гр. д. № 4521/2007г., решение №389/10.05.2010г. на ВКС по гр. д. №364/2009г., решение №1/31.01.2014г. на ВКС по гр. д. №4495/2013г. и др./ индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други данни и доказателствата за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство, като площта на имота и сигнатурата по плана, ако има такава, не са присъщи белези, тъй като зависят от начина на измерване или могат да се променят при изменение на плана. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Напротив съобразявайки точно площта на имотите, които ищците са закупили – 1090/1374 кв.м. ид.ч. с договора по нотариален акт №133, т.ХVІ, рег.№10 489, д.№2842/22.12.2006г. и 120/1374 кв.м. ид.ч. от УПИ * в кв.27 по плана на [населено място], по договор, обективиран в нотариален акт №134, т.ХVІ, рег. №10 490, д.№ 2843/22.12.2006г., въззивният съд е установил, че те се легитимират като собственици по документи за собственост само на 1210/1374кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор №*. Този извод на съда съответства на заключението на СТЕ, според което цифровия модел на действащия план за регулация съвпада с имотите по кадастралната карта, като границата между двата процесни имота минава по линията между т.8 и т.11 от графичната част на протокола за трасиране 18.11.2022г. /където е поставена оградата от ответницата/ и съвпада с дворищната регулация. Въззивният съд е съобразил, че според заключението последното частично изменение на плана за регулация на УПИ * и УПУ * в кв.27 на [населено място] е със Заповед №756/13.10.2002г., като липсват последващи изменения, а кадастралната карта съвпада именно с този план за регулация.

Не се установява наличието н основание за допускане на касационно обжалване и по втория поставен въпрос. Съгласно параг. 1, т. 6 на ДР на ЗКИР "цифров вид" на КК, съответно на книгите по вписванията, е дигитален запис в определен формат на пълното съдържание върху магнитен, оптически или друг технически носител, който чрез компютърна обработка позволява възпроизвеждане върху екран или традиционен носител на данни/ т. е. хартия, полиестерно фолио или друга материя с подобни качества". Следователно не е налице общата предпоставка за допустимост на касационно обжалване, тъй като по настоящото дело въззивният съд не е обосновал решаващите си изводи само на цифровия вид на кадастралната карта, а посредством експертизата е събрал информация за действащия регулационен план относно процесните имоти и точната граница между тях, като е съпоставил наличните данни. Следва да се отбележи, че невъзприемането на поддържаната от касаторите теза не означава, че съдът е допуснал нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието му с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и извън въведеното с ал. 1 на чл. 280 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, поради което не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. Независимо от горното следва да се отбележи, че изводът на въззивния съд относно обема на притежаваните от касаторите права съответства на представените по делото титули за собственост. Действащият към 2004г. ЗУТ не допуска промени в правото на собственост по силата на Подробните устройствени планове освен по волята на собствениците / чл. 15 и чл. 17 ЗУТ /. Изключение е предвидено само в хипотезата на чл. 16, ал. 1 ЗУТ, която в случая не е налице, тъй като първата регулация е още от 1986г. Евентуалното неточно/погрешно графично отразяване на границата между двата имота със заповедта от 2004г. само по себе си не може да доведе до възникване на право на собственост. Основание за включването посредством графичната част на заповедта в имота на ищците на допълнително още 50 кв.м. /процесните/, освен предадените 120 кв.м. /и в последствие закупени/ не е имало, в какъвто смисъл и въззивният съд е изложил съображения. Изводите му кореспондират на заключението на СТЕ, че площта на имотите, отразени както в действащия регулационен план, така и в кадастралната карта съответства по площ на описаните в документите за собственост. Установява се също, че разликата в имота на ищците над 1210 кв. до 1329 кв. се дължи на това, че измерен на място имотът е с по-голяма от описаната в документите за собственост.

Не е налице и бланкетно заявеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по така поставения въпрос. Според задължителната за съдилищата практика, обективирана в т. 4 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/09г. на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода на делото е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и в обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена поради настъпили изменения в законодателството и в обществените условия. В изложението си касаторите не твърдят и не обосновават наличието на нито една от тези хипотези.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора ответницата по касация има право на направените от нея разноски за адвокат за производството пред ВКС в размер на 1300 лв.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение