Определение № 50214 от 09.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2977/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 9481 от 28.04.2022 г., подадена от А. К. Б., чрез адвокат С. В. от САК, срещу въззивно Решение № 256 от 24.02.2022 г. по в.гр.д.№ 2289/2021 г. на Софийски апелативен съд. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. Ответницата по касация Д. Л. М. е депозирала отговор чрез адвокат В. П. от АК – П.. Възразява, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира присъждането на разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено Решение № 263139 от 17.05.2021 г. по гр.д.№ 7842/2013 г. на Софийски градски съд, І г.о., 15 състав, с което, по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС от Д. Л. М. срещу А. К. Б., е признато за установено, че ищцата е собственик на 1/2 ид.част от недвижим имот - апартамент № 18, находящ се на първо и второ мансардно ниво в сграда на [улица], със застроена площ 90 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, цялото от 365 кв.м., съставляващо п-л * от кв. 10 по плана на [населено място], местност „К. р.”, като ответницата А. К. Б. е осъдена да предаде на ищцата Д. Л. М. владението върху процесната 1/2 ид.част. Установено е, че след смъртта на С. М. ищцата и майка й В. С. М. са придобили по 1/2 ид.част от недвижим имот къща и процесното дворно място. На 05.10.1995 г. двете сключили с „Тролекс” ООД договор за учредяване на право на строеж, като юридическото лице се задължило да построи върху собствения на учредителките терен масивна жилищна сграда. Уговорено е учредителите да придобият в собственост конкретно посочени обекти от сградата. Срокът за завършване на строежа е 36 месеца след писменото искане на собствениците за разрушаване на съществуващата сграда в имота. С нотариален акт № 29 от 07.03.1997 г., т. ХХІІІ, д.№ 4309/1997 г. е оформен договор за продажба на апартамент № 18, находящ се на първо и второ мансардно ниво в сграда на [улица], със застроена площ 90 кв.м., ведно със съответните идeални части от общите части на сградата срещу сумата от 685 200 лв., продавач по който е „Тролекс” ООД, а купувач - ответницата (сега – касатор). С Решение от 22.11.2000 г. по гр.д.№ 1830/1999 г. на СГС, ІV-А, по искова молба, вписана на 10.03.1997 г., е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 262, ал. 2 ЗЗД договорът за учредяване право на строеж. С Решение № 707 от 29.12.2001 г. по гр.д.№ 259/2001 г. на ВКС решението на СГС е потвърдено в частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД. С Решение от 21.06.2012 г. по в.гр.д.№ 449/2011 г. по описа на САС, 1 състав, е отменено решение по гр.д.№ 2340/2007 г. на СГС, І-12 с-в и е признато за установено по иска, предявен от В. М. срещу „Тролекс” ООД и А. Б., че договорът за покупко-продажба на апартамент в груб строеж № 18 е нищожен на основание чл. 26, ал. 2 предл. първо ЗЗД – поради липса на предмет, за 1/2 ид.част от апартамент № 18 – при съобразяване на частично отменително Решение № 213 от 25.02.2014 г. по гр.д.№ 48/2013 г. на ВКС (за останалата 1/2 ид.част). С Решение № 27 от 05.01.2017 г. по в.гр.дело № 4536/2016 г. на САС, 8 с-в, в сила от 15.03.2018 г., е отменено Решение № 3658 от 05.05.2016 г. на СГС, І-1 с-в и е отхвърлен предявеният от Д. М. срещу „Тролекс” ООД и А. Б. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД за обявяване за нищожен на договор за покупко-продажба на апартамент № 18 поради невъзможен предмет – по отношение на 1/2 ид.част от имота. Прието е, че с договора за покупко-продажба предметът на сделката е индивидуализиран в достатъчна степен и е обективно възможно впоследствие да се обособи като самостоятелна вещ. Касае се за договор върху бъдещ предмет – обект в сграда, която ще бъде построена, т.е. не се касае за нищожен договор (в каквато хипотеза още при сключването му е невъзможно предметът да възникне). По отношение на извършеното строителство по делото са приети Протокол за определяне на строителна линия и нива на строеж № 44 от 24.08.1995 г. на ТОА „Красно село”. На 22.07.1997 г. е съставен Констативен акт от СО, ТОА “Красно село”, в който е отразено, че дадената строителна линия е спазена и жилищната сграда е изпълнена с кота корниз, същевременно е налице отбелязване „30.03.2001 г. – кота било”. Разрешение за ползване на сградата № СТ-12-353 е издадено от ДНСК на 02.09.2004 г. В удостоверение от 02.02.2004 г. от Агенция по кадастъра е отразено, че обектът е нанесен в кадастралния план на София съгласно писмо от 20.01.2004 г. на ОП „Софийски кадастър”. По делото е приет като писмено доказателство Акт образец 14 за приемане на конструкция с дата 29.03.2000 г. В документа е отразено, че е изготвен от М. С.-Д. - проектант-консултант, В. Т. – технически ръководител и Ц. Х. Т. - инвеститорски контрол (независим строителен надзор), че е изпълнена носещата конструкция на строежа, която е в състояние да понесе последващи СМР, както и експлоатация на всички основни, допълнителни и особени натоварвания съгласно проекта и действащата нормативна уредба и че се разрешава изпълнение на довършителни работи. В производство по чл. 193 ГПК по делото са изслушани единична и тройна съдебно-графологични експертизи. В експертизата, изготвена от вещото лице Б., е прието, че подписът под № “2 В. К.” е положен от В. Т. К., подписът под № 3 “Цв. Т.” е положен от Ц. Х. Т.. Ръкописният текст в горната половина на л. 2 в акта и в долния ляв ъгъл на същата страница са изпълнени с различни пишещи средства и с различен цвят на багрилото. В тройна съдебно-графологична експертиза, изготвена от вещите лица К. И., С. Х. и Г. Т., е прието, че ръкописният текст „29.03.2000 г.” не е изпълнен от нито едно от лицата: М. Г.-Д., В. К. и Ц. Т.. Подписът под № 2 е положен от В. К.. Ръкописно изписаната дата „29.03.2000 г.” и подписите са изпълнени с различни физичнооптични химикални пасти. По делото са ангажирани гласни доказателства чрез разпит на свидетелката Ц. Т., която е дала показания, че през 2000-2001 г. е била студентка във ВСУ „Л. К.”, [населено място] и е била на стаж във фирма „Тролекс” ООД. Не е работила в „Тролекс” ООД по граждански договор или трудово правоотношение. Изучавала е специалност „Строителство на сгради и съоръжения”, но не се е дипломирала. Посочила е, че тя е подписала предявения й документ, но не е изписвала датата, не помни дали при полагане на подписа датата е била вече изписана. Не помни при какви обстоятелства е положила подписа, предполага, че документът й е даден от управителя, за да го подпише. Свидетелката М. С. Г. (Д.) е дала показания, че знае за строежа на [улица]; работила е в „Тролекс” от 1995 г. до края на 1996 г., когато напуснала. Впоследствие е била издирвана от г-жа Д. “за приемане на грубия строеж”. Това се случвало след 2000 г. Потвърждава полагането на подписа и изписването на ръкописния текст по т. 2, но посочва, че датата не е изписана от нея. Не е подписвала заедно с другите две лица предявения й акт образец 14. В хода на разпита е заявила, че е възможно да е бил и г-н К., но няма спомен. Не знае кога е констатирала обстоятелствата, отразени в писмения текст. Във връзка с възражението за изтекла придобивна давност по делото е разпитан свидетелят П. В., който е дал показания, че живее в [населено място], на [улица] от раждането си. Знае, че сградата на [улица] построена през 2004 – 2005 г. За № 33 и 35 е бил ангажиран един и същи строител „Тролекс” ООД и строителството започнало първоначално на № 33. В сградата нямало дограма, покривът не бил изцяло изграден. Достъпът до сградата бил затворен през 2001 г. при разваляне на договора. Строителят напуснал обекта през м. август 2001 г. В мезонетите нямало изградени преградни стени. Нямало жилище, което да се обитава, които обстоятелства са му известни, тъй като имал апартамент, граничещ с терасите на мезонетите. Свидетелят А. Я. е дал показания, че познава ответницата повече от 20 години. През февруари 1997 г. за първи път посетил закупения от нея мезонет – измервали площта, тъй като имало разминаване по данни на строителя. На място видял тухли и бетон, вертикални стени, таван и под. Апартаментът бил отворен – нямало врата и дограма. През 2003 г. отново посетил жилището по молба на ответницата, за да изготви скица и да бъде поставена входна врата. Посочва, че и към датата на съдебното заседание (06.03.2015 г.) ответницата продължава да владее имота. От правна страна е прието, че по предявения иск по чл. 108 ЗС не се спори, че ищцата е придобила собственост върху 1/2 ид.ч. от парцела и заедно с другия съсобственик са учредили на „Тролекс” ООД право на строеж върху притежаваното от тях дворно място. Договорът за учредяване на право на строеж, сключен с „Тролекс” ООД, е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД с влязло в сила съдебно решение на 29.12.2001 г., което съгласно чл. 88, ал. 1 ЗЗД има обратно действие. Спори се дали ответницата е придобила собствеността върху процесния имот със сключването на договор за покупко-продажба между нея и строителя на 07.03.1997 г., дали същият е породил вещно-транслативен ефект и дали е противопоставим на ищцата. Прието е, че с отпадане правата на праводателя по дадена сделка отпадат и правата на приобретателя. В редица случаи обаче, с оглед правна сигурност, законът при определени предпоставки запазва правата на последващ приобретател, макар и правата на неговия праводател да са отречени с обратна сила. Съгласно чл. 88, ал. 2 ЗЗД развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба за разваляне. Със сключването на договора за покупко-продажба на процесния апартамент от строителя на ответницата А. Б. е постигнато съгласие за продажба на бъдеща вещ, като с решението по в.гр.д.№ 4536/2016 г. на САС е прието, че същият не е нищожен. Когато договорът е за продажба на бъдеща вещ (апартамент в сграда, която все още не е изградена до етап груб строеж), той се счита сключен под отлагателно условие и съответно прехвърлителното действие на този договор настъпва от момента на създаване на вещта (респ. от изграждане на сградата в груб строеж). Прието е, че правото на строеж се счита упражнено при завършване на цялата сграда в груб строеж, констатирано с протокол на общинската администрация (акт 14), когато се придобива и собствеността върху отделните обекти. Законът свързва трансформацията на правото на строеж на отделен обект от сградата в право на собственост върху същия не с изграждането на този обект, а със степента на завършеност на цялата сграда. Това тълкуване е меродавно за случаите, при които собственикът на терена е учредил право на строеж на лице - строителен предприемач, за изграждането на цялата жилищна сграда, а последният е прехвърлил така учреденото му право на строеж по отношение на отделните обекти на други лица. От обсъдените доказателства e установено, че в констативен акт от СО, ТОА „Красно село” е посочено, че дадената строителна линия е спазена и сградата е изпълнена до кота корниз, и е налице отбелязване „30.03.2001 г. - кота било”, което не е изпълнено от оторизирано за това лице. Разрешението за ползване на сградата е с дата 02.09.2004 г., а в удостоверение от 02.02.2014 г. от Агенцията по кадастър е отразено, че обектът е нанесен в кадастралния план на [населено място] съгласно писмо от 20.01.2004 г на ОП „Софийски кадастър”. Датата, на която имотът е построен до ниво кота било, е 06.02.2003 г. Поради това възраженията, че сградата е била изградена на етап - груб строеж, преди влизане в сила на решението за разваляне на договора на 29.12.2001 г., е намерено за неоснователно, тъй като твърденията за датата 30.03.2001 г. са недоказани. Прието е, че с развалянето на договора за строителство собственикът на земята Д. Л. М. е придобила по приращение на основание чл. 92 ЗС построеното върху земята, съответно на притежаваната от нея идеална част - 1/2 ид.част. По възражението за придобиване на имота въз основа на придобивна давност от ответницата е прието, че от ангажираните по делото свидетелски показания на свидетелите Я. и В. не се установява последната да е владяла процесния имот в продължение на 10 години като недобросъвестен владелец. Свидетелят В. е дал показания, че е запознат със строежа на [улица], тъй като е съсед на имота. След като е спряло строителството е бил развален договора, затворили са достъпа до сградата и такъв е имала само майката на ищцата. При построяването на сградите, свидетелят е имал апартамент, който е граничел с терасите на мезонетите и е виждал, че същата е неподдържана, никой не е стопанисвал жилището. Свидетелят Я. е дал показания, че е влизал в мезонета в процесния апартамент на А. през февруари 1997 г., за да измери площта му, като е видял изграден таван със скосявания. Апартаментът е нямал врата и дограма. В началото на 2003 г. е бил в апартамента с ответницата А. Б., защото тя е искала да поставя метална входна врата. Заявил е, че е ходил в жилището само два пъти 1997 и 2003 г. Прието е, че въз основа на тези показания не може да се приеме, че е установено осъществяването на владение върху имота от А. Б., тъй като свидетелят Я. е посетил два пъти жилището, като измерването на площта е било свързано с изповядване на нотариалната сделка през 1997 г., когато обектът не е съществувал като самостоятелен, и през 2003 г. с намерението за поставяне на врата, което не се установява дали е реализирано, а и сочи само на намерение за владение, но не и установено такова. Посоченото в исковата молба от ищцата е, че ответницата е отнела владението й на 22.12.2004 г. и оттогава го владее, поради което до датата на подаване на исковата молба - 17.01.2013 г. не е изтекъл 10-годишния срок и възраженията за налично признание от ищцата относно владението на ответницата за релевантен период от 10 години са неоснователни. Процесният апартамент би могъл да е обект на владение едва след възникването му на 06.02.2003 г. За периода до предявяване на исковата молба - 17.01.2013 г., от ангажираните свидетелски показания не може да се установи, че имотът е владян явно и несмущавано. Прието е, че същият не може да се придобие въз основа на кратката давност за придобиване от ответницата като добросъвестен владелец, защото приобретателката не може да се определи като такъв, тъй като към датата на сключване на договора не е било възможно да придобие правото на собственост върху несъществуващ обект. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли съдът, който след приключване на съдебното дирене, е спрял производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, след като решението по преюдициалния спор бъде постановено, да реши делото съобразно твърдените и установените до този момент факти и обстоятелства и събрани за тях доказателства, като вземе предвид и разрешението по преюдициалния спор, или разполага с процесуалната възможност след постановяване на решението по преюдициалния спор да допусне въвеждането от една от страните на нови факти и обстоятелства по предмета на спора, които нито са новооткрити, нито са нововъзникнали и да възобнови съдебното дирене, съобразявайки тези нови факти и обстоятелства, както и да постанови решението си въз основа на последните; 2. Постановяването по преюдициален спор на съдебно решение, което е неизгодно за ищеца, предвид изложените от последния в исковата молба твърдения, факти и обстоятелства, на които се основава иска, основание ли е и дава ли право на ищеца да сочи нови обстоятелства и факти, извън хипотезата на основанията по чл. 147 ГПК; 3. Допустимо ли е ищецът да въвежда след срока по чл. 146 ГПК нови твърдения за нови факти и обстоятелства, без да са налице условията на чл. 147 ГПК, а съдът да ги допусне и без да допълни доклада си, без да даде указания във връзка с тях и да укаже доказателствената тежест, да обсъжда такива факти и да основава крайните си изводи на тях; 4. Преклудирани ли са правата на ответника по чл. 133 ГПК да прави нови възражения и да сочи нови доказателства във връзка с допуснати от съда твърдения за нови факти и обстоятелства от страна на ищеца и то без да са налице условията по чл. 147 ГПК и длъжен ли е съдът да укаже на ответника доказателствената му тежест за установяване на новите релевантни факти; 5. При оспорване на истинността на друг документ по реда на чл.193 ГПК, допустимо ли е да бъдат приети по делото писмени доказателства, преклузивния срок за представянето на които е изтекъл; 6. Длъжен ли е съдът при формиране на вътрешното си убеждение да обсъди точно всички доказателства по делото, в тяхната съвкупност, без да ги тълкува превратно и извадково; 7. Следва ли въззивният съд да разгледа и да се произнесе по всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, както и да обсъди самостоятелно всички събрани доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност или е достатъчно да се присъедини към извършената преценка на първоинстанционния съд в обжалваното решение; 8. Следва ли при направено във въззивната жалба обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да направят в първа инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания; 9. Следва ли владението да се определя само като недобросъвестно, когато е възникнало въз основа на действителна възмездна сделка за продажба на бъдеща вещ, вещнопрехвърлителният ефект от която е настъпил в по-късен момент, след възникването на вещта, и кой е началния момент, от който започва да тече придобивната давност. Относно първите четири въпроса се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Относно останалите въпроси се твърди, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: пети въпрос – в противоречие с Решение № 113 от 04.06.2013 г. по гр.д.№ 759/2012 г. на ВКС, ІV г.о., шести въпрос – в противоречие с Решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр.д.№ 1084/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 38 от 20.04.2022г. по търг.д.№ 617/2021 г. на ВКС, ІІ т.о., седми въпрос – в противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 38 от 20.04.2022 г. по търг.д.№ 617/2021 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 32 от 13.04.2022 г. по гр.д.№ 4015/2021 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр.д.№ 964/2012 г. на ВКС, ІV г.о., осми въпрос – ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 227 от 06.01.2020 г. по гр.д.№ 1035/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 54 от 25.03.2014 г. по гр.д.№ 3066/2013 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 60173 от 15.02.2022 г. по търг.д.№ 1724/2020 г. на ВКС, І т.о., девети въпрос – в противоречие с ТР № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ВКС, ОСГК. Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Служебната проверка за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК не дава основание да се постави под съмнение валидността или допустимостта на въззивното решение. То не е и очевидно неправилно, тъй като не обективира произнасяне при допуснато тежко нарушение на приложимото материално право, процесуалния закон или правилата на логиката. По релевираните основания в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК съставът на ВКС намира следното: Въпроси №№ 1 - 4 от изложението са свързани с приложението на разпоредбата на чл. 147 ГПК, която урежда предпоставките, при които страните могат да твърдят нови и нововъзникнали обстоятелства и да представят доказателства за тях. Въпросите стъпват на твърдението на касатора, че въззивният съд е следвало да реши делото, като вземе предвид изхода по преюдициалния спор, а не въз основа на нововъведени факти и обстоятелства от ищцата, на които последната се е позовала след изтичане на преклузивните срокове по ГПК. Въззивният съд е изложил мотиви, че още в исковата молба е въведено основанието приращение по чл. 92 ЗС, по което дължи произнасяне. В исковата молба са изложени всички факти, от които ищцата извежда правото си на собственост върху процесния имот, и които са напълно достатъчни да се изведе придобивния способ относно претендираното вещно право. Твърди се, че на основание наследяване по завещание ищцата е станала собственик на 1/2 ид.част от УПИ, находящ се в [населено място], [улица], и че след разваляне на сключения от нея договор за учредяване на право на строеж с влязло в сила на 29.12.2001 г. решение на СГС, същата е придобила и право на собственост върху процесния имот, като приращение по смисъла на чл. 92 ЗС. Твърди се още, че исковата молба, с която е предявен искът за разваляне на договора, е вписана в Служба по вписванията на 10.03.1997 г., и че сключеният от дружеството, на което е било учредено право на строеж, с ответницата договор за покупко-продажба от 07.03.1997 г. е нищожен, тъй като към момента на нотариалната сделка процесният имот не е бил изграден в груб строеж и не е представлявал годен обект на разпоредителни сделки. В така изложените фактически твърдения с молбата от 12.10.2018 г. не са внесени изменения, които да се обхващат от преклузията по чл. 147 във връзка с чл. 146, ал. 3, изр. 2 ГПК, а е направен анализ на същите факти от гледна точка на приложимия закон и при съобразяване произнасянето по преюдициалното гражданско дело. Излагането на правни аргументи не се обхваща от посочената преклузия. Същевременно ответницата е могла да се защити, като в процеса са събирани доказателства във връзка с наведените от страните твърдения относно релевантните факти. Въззивният съд е зачел правните последици на влезлите в сила Решение № 27 от 05.01.2017 г. по в.гр.д.№ 4536/2016 г. на САС, 8 състав, с което е отхвърлен предявеният от ищцата Д. М. срещу „Тролекс” ООД и ответницата А. Б. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД за обявяване за нищожен на договор за покупко-продажба на апартамент № 18 поради невъзможен предмет – по отношение на 1/2 идеална част от имота, и Решение от 22.11.2000 г. по гр.д.№ 1830/1999 г. на СГС, ІV-А състав, по искова молба, вписана на 10.03.1997 г., с което е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 262, ал. 2 ЗЗД договорът за учредяване право на строеж. Решаващият извод на въззивния съд се състои в това, че исковата молба за разваляне на договора, с който е учредено право на строеж в полза на „Тролекс” ООД, е вписана преди договорът за покупко-продажба с ответницата да породи вещнопрехвърлително действие с изграждане на сградата в груб строеж, поради което в съответствие с чл. 88, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД развалянето на договора е противопоставимо на ответницата, като купувач по договора. Изразеното във въззивното решение становище по приложението на чл. 88, ал. 2 ЗЗД съответства изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, според която доколкото исковата молба, с която се иска развалянето на договор по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД подлежи на вписване, то предхождащите я вписвания защитават правата на трети лица, когато такива са придобити преди вписването на исковата молба. В хипотеза, при която сделката има за предмет обект в строеж, вещно-транслативният й ефект настъпва не в момента на сключването й, а в момента на изграждане на сградата в груб строеж (така: Решение № 236 от 11.06.2012 г. по гр.д.№ 97/2012 г. на ВКС, І г.о., Решение № 37 от 16.07.2015 г. по гр.д.№ 6418/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 180 от 14.10.2016 г. по гр.д.№ 1204/2016 г. на ВКС, І г.о.). В случая няма спор, че грубият строеж на сградата, в която се намира процесният обект, не е бил завършен както към датата на сключване на договора между „Тролекс” ООД и касаторката (07.03.1997 г.), така и към датата на вписване на исковата молба за разваляне на договора, с който на „Тролекс” ООД е учредено ограниченото вещно право на строеж (10.03.1997 г.). В тази хипотеза несъмнено сделката от 07.03.1997 г. е действителна и поражда своето облигационно-правно действие, но не и вещнопрехвърлителен ефект, доколкото обектът в строеж все още не е притежавал характеристиките на самостоятелна вещ. Моментът на обособяването му като такъв (в който би могло да настъпи придобиването на вещното право на собственост) несъмнено следва във времето датата на вписване на исковата молба по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, поради което предходното вписване на сделката от 07.03.1997 г. не се ползва със защитното действие по чл. 88, ал. 2 ЗЗД. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване може да се допусне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В случая поставените процесуалноправни въпроси №№ 1 - 4 не са свързани с решаващата воля на въззивния съд, поради което общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Следва да се подчертае, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице тогава, когато разрешаването на поставения въпрос би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, тъй като е неправилна или несъответна на променено законодателство и/или обществени условия, както и при наличие на непълнота, неяснота или противоречие в закона, създаващо предпоставки за нееднаквото му тълкуване и прилагане (ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, т. 4). В случая разпоредбите на чл. 146 ГПК и чл. 147 ГПК са ясни, разбираеми, и във връзка с тълкуването и прилагането им е формирана практика на ВКС със задължителен характер, както и незадължителна постоянна практика, обективирана в решения по чл. 290 ГПК. Върховният касационен съд многократно е имал повод да се произнесе, че „нови обстоятелства” и „нови доказателства” по смисъла на чл. 147 ГПК са тези, които страната не е могла да узнае и да посочи своевременно, въпреки положената дължима грижа за водене на делото. Дали тази предпоставка е налице, е фактически въпрос, разрешаването на който зависи от доказателствата по всяко конкретно дело. Така създадената практика не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което обсъждането на въпросите не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпроси №№ 6 и 7 от изложението не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, посочил е върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Разгледани са възраженията и доводите на страните. Оплакването за несъответствие между фактическите изводи и събраните доказателства представлява касационно основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, разглеждането на каквото в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Въпрос № 8 от изложението за задълженията на въззивния съд при липса или непълен доклад по чл. 146 ГПК е разрешен в т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК. Въззивният съд по настоящото дело не е действал в противоречие с това тълкувателно решение, още повече, че допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада няма - по делото е изготвен надлежен доклад с разпределена доказателствена тежест и дадени указания на страните относно подлежащите на доказване правнорелевантни факти. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 9 от изложението. Както е изложено по-горе, няма колебание в практиката на ВКС, че в случаите на строителство въз основа на учредено право на строеж, възникването на отделните обекти в сградата като самостоятелни вещи настъпва с построяването на сградата в груб строеж. От този момент обектите могат да бъдат предмет на разпореждане, вкл. и на придобиване по давност. Въззивният съд не се отклонил от тази практика, като е приел, че процесният апартамент би могъл да е обект на владение едва след завършване на сградата в груб строеж. В този смисъл и да е упражнявана фактическа власт върху обекта в строеж преди 06.02.2003 г., същата е ирелевантна от гледна точка приложението на чл. 79 ЗС. По делото пред инстанциите по същество не е установено фактическата власт върху процесния апартамент да е предадена на касаторката от нейния съкотрагент след 06.02.2003 г. и това да е станало в изпълнение на задълженията му, произтичащи от договора за покупко-продажба от 07.03.1997 г., поради което не може да се приеме, че упражняваното от ответницата владение е установено на основание посочената сделка. Това означава, че поставеното питане № 9 почива на предпоставка, каквато по делото не е налице (че владението е възникнало въз основа на действителна възмездна сделка за продажба на бъдеща вещ) и в този смисъл въпросът не обективира общо основание за допускане на обжалването. Доколкото не е установено на основание договорът от 07.03.1997 г., владението не може да бъде окачествено като добросъвестно. По тази причина съответен на данните по делото е изводът на въззивния съд, че приложение намира разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС и изискуемият срок за придобиване по давност на процесния имот е 10 години. Този срок не е изтекъл към момента на предявяване на исковата молба (17.01.2013 г.) както считано от приетия за установен момент на завладяване на имота от касаторката през 2004 г., така и от момента на възникването на вещта на 06.02.2003 г. При обосновката, изложена към въпрос № 5, ВКС приема, че това питане няма обуславящо значение за изхода на спора. Релевантното за извода относно вещно-транслативното действие на договора от 07.03.1997 г. е състоянието на строежа към 10.03.1997 г., поради което аерофотоснимки за състоянието на сградата към 23.09.1997 г. не са достатъчни да доведат до промяна на крайния резултат по противопоставеното основно придобивно основание от касаторката. Предвид формирания извод, че фактическа власт (като елемент от придобивното основание по чл. 79 ЗС) е установена върху спорния апартамент през 2004 г., когато грубият строеж на сградата безспорно е бил завършен, аерозаснемането от 23.09.1997 г. също се явява ирелевантно. С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторката по принцип дължи да заплати на ответницата по касация направените разноски за защита пред ВКС. В случая не са представени доказателства да са сторени такива разноски, поради което заявеното с отговора на жалбата искане в тази връзка е неоснователно. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение