Определение № 179 от 28.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 2411/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца В. И. срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното определение на Софийски градски съд, с което производството по предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е изпратено по подсъдност на Окръжен съд – Видин, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че с оглед предмета си предявеният иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) се обхваща от специалната норма на чл. 115, ал. 2 ГПК, изключваща общата местна подсъдност по чл. 105 ГПК и допускаща и служебно произнасяне на съда по местната подсъдност, което правомощие първоинстанционният съд е упражнил с обжалваното по въззивен ред определение. Намерил е за неоснователно оплакването на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не му е предоставил възможност за избор с оглед предвидените в чл. 115, ал. 2 алтернативи, като е приел, че в случая такъв избор не е възможен, доколкото мястото на настъпване на процесното застрахователно събитие в чужбина в конкретния случай изключва тази алтернатива. Отхвърлил е и довода за необходимост от приложение по аналогия на правилото по чл. 362 КТ, като е посочил, че отсъстват сновна предпоставка за правоприложение по аналогия, тъй като не е налице непълнота в нормата по чл. 115, ал. 2 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска. Първият от поставените от жалбоподателя въпроси – може ли разпоредбата на чл. 362 КТ да се приложи по аналогия към исковете по чл. 432 КЗ, основани на пътно-транспортни произшествия, настъпили в чужбина – отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се обосновава обаче специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1, доколкото изложените в тази насока доводи се свеждат единствено до разбирането на жалбоподателя, че въпросът за местната подсъдност по искове за обезщетение по КЗ на увреденото лице срещу застраховател не е изрично разрешен в ГПК, поради което приложение по аналогия е допустимо в тази категория случаи. Не са изложени обаче аргументи съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК, тъй като по никакъв начин не е обосновано защо се поддържа да е налице непълнота в уредбата при наличието на ясния текст на чл. 115, ал. 2 ГПК, уреждащ местната подсъдност на всички искове на увредените лица по Кодекса за застраховането без оглед на мястото на настъпване на събитието. Не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по втория въпрос, поставен от жалбоподателя. Съгласно установената практика на ВКС, изразена в цитираното от жалбоподателя определение, в случаите като разглеждания, сезираният със спора съд не може да определи кой друг съд, измежду алтернативно предвидените, е компетентен да разгледа спора, без преди това да предостави възможност на ищеца да направи този избор. Както следва от тази практика, съдът, констатирал, че не е местно компетентен съгласно чл. 115, ал. 2 ГПК, дължи да предостави на ищеца възможност за избор, когато такава възможност е налице. Когато съобразно конкретните обстоятелства по делото не е налице алтернативна местна подсъдност на две или повече други съдилища, сезираният съд не дължи да укаже на ищеца да направи избор, след като този избор е ограничен само до един възможен съд. С оглед на това, като е приел, че в конкретния случай мястото на настъпване на произшествието изключва възможна подсъдност по местонастъпване на застрахователното събитие и при наличието на данни, че постоянният и настоящият адреси на ищеца съвпадат, поради което възможност за избор не е налице, въззивният съд не се е отклонил от посочената практика. С тези мотиви съдът