Определение № 2346 от 07.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 888/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Г. К. Д. срещу определение № 87 от 20.01.2026 г., постановено по в.ч.гр.д. № 6/2026 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на Г. К. Д. срещу определение № 901 от 01.12.2025 г., постановено по гр.д. № 1041/2025г. на Районен съд - Сандански, с което е върната исковата му молба и е прекратено производството по делото.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, изготвено от адв. Р. Б., се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал.3, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване по следните въпроси:

1. Може ли производството по делото да бъде прекратено поради неизпълнение на указания по чл. 129 ГПК, когато тези указания са неправилни, неясни или засягат въпроси по съществото на спора, а не формалната редовност на исковата молба? Подържа се противоречие с решение № 434/13.05.2010 г. по гр.д. № 700/2009 г. на ВКС, I г.о. и определение № 869/12.12.2012 г. по гр.д. № 776/2012 г. на ВКС, IV г.о.

2. Длъжен ли е съдът при очевидна правна неграмотност на страната да осигури ефективен достъп до правосъдие чрез конкретни, ясни и практически изпълними указания, включително относно реда за получаване на правна помощ, преди да прекрати производството?

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, приема следното:

Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 276, ал.1 ГПК, от ищеца по делото срещу преграждащ въззивен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

Производството пред районния съд е образувано по искова молба на Г. К. Д., в която се твърди, че учредител на ТКЗС е К. Д. С., че от учредителния протокол и списък- декларацията се установява обективната истина към момента на обобществяване на земята и от тези доказателства е видно, че за ищеца са налице права и правни последици. Сочи се, че спореща страна е само ответницата К., а искът се основава на писмени доказателства. Иска се обективната истина да излезе на бял свят. Сочи се, че е налице спор за истината.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд три пъти е дал възможност на ищеца да коригира нередовната искова молба, което не е сторено. Прието е, че неясен остава правният интерес от предявяване на иск срещу ответницата за установяване на правото на собственост към момента на обобществяването на земята, след като на наследниците на К. Д. С., един от които е ищецът, не е отказано възстановяване на собствеността на процесните имоти от ОСЗ- Сандански и те са реституирани. Според въззивния съд от изложените в първоначалната и последващите искови молби обстоятелства не могат да бъдат изведени предметът на спора и видът на исковете. Претенциите не съответстват на направените от ищеца фактически твърдения. Посочено е, че се обсъждат влезли в сила решения на ВКС, в които имало "недопустими, празнословни и неистински внушения, без нито едно писмено доказателство, че ТКЗС е образувано през 1957 г. ". Формулирано е искане да бъдат установени "обективната истина и формалната истина към момента на обобществяването на земята", без да става ясно какви са те. Според въззивния съд ищецът се опитва да инициира ревизия на влезли в сила актове на ВКС и да пререши разрешения правен спор между наследниците на Д. С. Т. и К. Д. С., а това не се допуска от закона.

Въззивният съд е направил извод, че с въведената обстоятелствена част и петитум, предявените от ищеца искове нямат за предмет право или правоотношение, а представляват претенции за факти с правно значение и са недопустими. Съгласно чл. 124, ал. 4 от ГПК, искове за установяване на съществуването или несъществуването на факти с правно значение, извън факта за установяване на истинност или неистинност на документ, се допускат само в случаите, предвидени в закон, а конкретната хипотеза не е такава – иска се установяване на факта, че ТКЗС в с. Дамяница е образувано през 1949 г., че не е образувано през 1957 г., че вносител на имущество е К. С., че Д. С. не е вносител на ниви, ливади, люцерни, имущество и работоспособни членове.

Въззивният съд е приел, че очевидно ищецът се затруднява да формулира правилно претенциите си, но отказва да се възползва от указаната му от районния съд възможност да получи правна помощ.

В заключение е направен извод, че не се констатира основание за отмяна определението на районния съд.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Първият поставен въпрос не е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от приетото по тълкуването му ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд не е приел, че на ищеца са давани неправилни и неясни указания, засягащи въпроси по съществото на спора и въпреки това да е приел, че неизпълнението им има за последица връщане на исковата молба. Мотивите на въззивния съд са, че исковата молба е била нередовна и въпреки даваните от районния съд указания, нередовностите й не са отстранени – от изложените твърдения не могат да бъдат изведени предметът на спора и видът на исковете, като заявените претенциите не съответстват на въведените фактически твърдения. Т.е. мотивите на съда са, че в срок исковата молба не е приведена в съответствие с чл.127, ал.1, т.4 и 5 ГПК, като липсва произнасяне по въпроси, касаещи съществото на спора, в който смисъл са твърденията на касатора в обосновката на поставения от него въпрос. Въззивният съд е приел също, че е формулирано искане за установяване на факти, което е недопустимо, извън хипотезата на чл. 124, ал.4 ГПК. Във връзка с тези решаващи изводи на въззивния съд не е поставен правен въпрос.

По втория въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По него е налице трайна практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване и с нея въззивният съд се е съобразил. Приема се в практиката на ВКС /определение № 495 от 9.11.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4787/2015 г., първо г.о.; определение № 673 от 8.12.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6581/2014 г., I г. о./, че на основание чл. 99 ГПК съдът е длъжен служебно да информира страните за техните законни права и задължения във връзка с правната помощ, както и за правните последици при неизпълнение на задълженията им. Целта на правната помощ е да гарантира равнопоставеността на страните в процеса и ефективното осъществяване на правото на защита. Процесуалният закон урежда изрично случаите, в които страната задължително трябва да бъде уведомена за възможността на ползва правна помощ. Такова задължение е вменено на съда при връчване на ищеца на указания за отстраняване на констатирани нередовности на исковата молба. Съгласно чл. 129, ал. 2, изр. 1 ГПК, когато исковата молба не отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК, съдът е длъжен да съобщи на ищеца да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности, както и да му посочи възможността да ползва правна помощ, ако има необходимост и право на това. Неуведомяването на страната за правата й във връзка с правната помощ, когато това задължение на съда е изрично уредено, е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което опорочава постановеното решение. В определение № 668 от 12.02.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4716/2024 г., I г. о. е прието, че съдът не е изпълнил задължението си да уведоми страната за възможността да ползва правна помощ, когато не е използван одобреният от Министъра на правосъдието в наредбата по чл. 55 ГПК образец на съдебно съобщение, в чието съдържание е включено указание: "С писмена молба можете да заявите желание да ползвате правна помощ, при необходимост и право за това" и такова указание не се съдържа и в текста на изпратеното до страната разпореждане на съда по чл. 129, ал. 2 ГПК. В случая въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е приел, че първоинстанционният съд е изпълнил задължението си да укаже на ищеца възможността да ползва правна помощ /указанието се съдържа във връчените на страната разпореждането по чл. 129, ал. 2 ГПК/, но правна помощ не е поискана.

Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване. Обжалваното определение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

По делото е приложена и частна жалба от Г. Д. с вх. № 3457 от 26.02.2026г., в която сочи, че представя изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението не е формулиран правен въпрос (материален или процесуален) като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложението съдържа цитати от решения на районен съд, окръжен съд и на ВКС по приключили дела, като се сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. Изложени са твърдения, че касаторът е присъствал на 26 съдебни заседания в Районен съд- Сандански и Окръжен съд- Благоевград и не се е явил лично пред ВКС. Съгласно приетото в т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд има правомощие да квалифицира и конкретизира, но не и да извежда правния въпрос от доводите в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е основание за недопускане на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение