Определение № 3493 от 10.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1543/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от А. Ю. Р. против определение № 353 от 04.06.2025 г., постановено от Апелативен съд – София по ч.в.т.д. № 402 по описа на съда за 2025 г., с което е потвърдено разпореждане № 2741/01.04.2025 г., постановено по т.д. № 631/2025 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-12 състав. С потвърденото от въззивния съд първоинстанционно разпореждане е върната на основание чл. 130, ал. 1 от ГПК исковата молба, с която жалбоподателят е предявил срещу „Национална Електрическа Компания“ ЕАД /НЕК/ иск с правно основание чл. 29, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ за установяване, че по партидата на дружеството с вписване № 20250320085951 е вписано несъществуващо обстоятелство - промяна в състава на Съвета на директорите (СД) на НЕК - освобождаване като член на СД на ищеца А. Ю. Р. и избиране за член на СД на Н. Г. С..

В жалбата и уточнителна молба, депозирана в изпълнение на указания на въззивния съд се излагат подробни оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи се, че вписването на заличаването на ищеца като член на СД се е отразило негативно в правната му сфера, тъй като с оповестителното действие на отразеното в търговския регистър той вече не се счита за част от органа на управление от трети лица, а и от служителите в дружеството, което го възпрепятства да упражнява правата и задълженията по договора за управление. Настоява се, че при заличаване на обжалваното вписване ще се постигне положителен ефект в правната сфера на ищеца, защото ще се възстанови предишното положение, а именно - ищецът ще присъства като член на управителния орган в търговския регистър, което ще му възстанови възможността да упражнява правата и задълженията по договора за управление. Излага се също, че в периода от 04.01.2024 г. до 14.03.2025 г. жалбоподателят – ищец е вписан като член на СД на НЕК. Оспорват се изводите на инстанциите по същество досежно липсата на правен интерес от предявяването на иска като се сочи, че при евентуално уважаване на установителния иск и последващото от това заличаване на вписаното обстоятелство ще се възстанови положението от посочения период, т.е. ще се възстанови предходно вписаното обстоятелство – ищецът като член на колективния орган на управление, което пряко ще се отрази върху неговата правна сфера. Твърди се необоснованост на обжалваното определение и поради това, че със същото се приравнява организационната структура на публично акционерно дружество с тази на дружество с ограничена отговорност /макар и единствено по отношение на мандатността/. В допълнение се излага, че ЗПП поставя публичните предприятия на друга правна плоскост по отношение на част от органите на управление, защото тези търговски дружества оперират с публични ресурси, което засяга интереса на широк кръг от лица, чиито интереси следва да се защитават от тези независими членове. Според жалбоподателя целта на законодателя е тези членове да не бъдат поставяни в зависимост от външни и вътрешно-дружествени фактори, а ЗПП цели да предотврати превратно упражняване на власт, като въвежда ограничително възможности за прекратяване на договор за управление на независим член. Жалбоподателят счита, че ако се приеме, че решенията за назначаване и освобождаване на независими членове в публични предприятия не са достатъчен правен интерес за съдебен контрол, а единствено волеизявление с гражданскоправен характер на собственика на капитала в еднолично търговско дружество, то в действителност се дерогират разпоредбите на ЗПП, защото ТЗ не предвижда ограничения за собствениците на търговски капитал. Важното разграничение според жалбоподателя е: - при частен капитал - е налице единствено волеизявление с гражданскоправен характер на собственика на капитала; - при публичен капитал - е налице волеизявление на орган, упражняващ правата на държавата, респ. наличие на възможност за съдебен контрол от в интерес на народа.

В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа наличието на такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Твърди се че обжалваното определение е в противоречие със задължителната практика на ВКС - ТРОСГКВКС № 1/2002 г., където е посочено по отношение на иск като процесния, че активно легитимирани да го проведат, ако имат правен интерес, са както членовете на дружеството, така и трети лица, а основното разграничение, определящо пътя на защита е дали решението на ОС е от подлежащите на вписване или не, като се сочи, че недопускането на трето лице да проведе пълно и главно доказване по самостоятелен установителен иск по чл. 604 от ГПК е в пряко противоречие с така постановеното в ТР на ВКС.

Според жалбоподателя настоящият случай е точно такъв – търси се защита от трето лице, което има правен интерес, а САС и СГС преграждат неправомерно пътя на търсената защита.

Сочи се, че съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, разгледани от съда в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК /съобразно уточнителната молба, депозирана на 23.07.2025 г. в изпълнение указания на въззивния съд/ са:

1. Има ли правен интерес по смисъла на чл. 29 /1/ ЗТРРЮЛНЦ лице, което е било независим /по смисъла на чл. 22 ЗПП/ и неизпълнителен член на управителен орган в публично предприятие да предяви иск за установяване на нищожност или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписано обстоятелство относно заличаването му в ТРРЮЛНЦ?

2. Приравнени ли са публичните предприятия с останалите търговски дружества по отношение на решенията на собственика на капитала или са ограничени от разпоредбите на специалния закон – ЗПП /в частност чл. 24 ЗПП/ по отношение на освобождаване на член на колективен орган за управление и контрол на публично предприятие?

3. Мандатното правоотношение в публично предприятие на независим член по смисъла на чл. 22 ЗПП идентично ли е с мандатното правоотношение в търговско дружество по ТЗ?

В първоначално депозираното изложение на основания за допускане на касационно обжалване към частната касационна жалба се поставя и въпросът:

4. Може ли свободно собственик на капитала на публично предприятие да назначава и освобождава независими членове по смисъла на чл. 22 ЗПП в публичните предприятия без да са спазени изискванията на ЗПП, без мотиви и без да е прекратен договора за управление?

По отношение на първите три въпроса се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с твърдения, че ако се приеме че е недопустима поради липса на правен интерес от търсената защита от трето лице, което е било независим /по см. на чл. 22 ЗПП/ и неизпълнителен член на управителен орган в публично предприятие, да предяви иск като процесния, то се дерогират разпоредбите на ЗПП, защото същите въвеждат в правния мир фигурата на независим неизпълнителен член в колективен управителен органна публично предприятие, чийто правен статус е различен от този на неизпълнителен член в такъв орган на търговско дружество по ТЗ и ако това лице няма правен интерес да защити правата си, то тогава губи качеството си на „независим“ и се приравнява на всеки друг неизпълнителен член в колективен управителен орган на търговско дружество по ТЗ.

По отношение на касационните основания /явно се има предвид основанията за допускане на касационно обжалване – бел. на докладчика в касационната инстанция/ по чл. 280, ал. 2 ГПК жалбоподателят счита, че обжалваното определение е очевидно неправилно по посочените по-горе мотиви, а именно: налице е правен интерес във връзка с посоченото в решение № 21 от 07.07.2016 г. по т.д. № 3010/2014 г. на ВКС, Първо т.о.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.

За да се произнесе настоящият състав взе предвид следното:

Въззивният съд е изложил в мотивите си, че споделя разрешението, застъпено в трайната практика на ВКС (решения по т. д. № 2742/2017 г. на II т.о., т.д. № 54/2016 г. и т.д.№ 431/2009 г. на I т.о. и др.), съгласно която ищецът няма признато от закона право да участва в управлението на ответното публично предприятие и съответно няма право да атакува актовете за избор или освобождаване на член на УС, СД и др., респ. - своето освобождаване. Според въззивния състав предвид специалната разпоредба на чл. 24, ал. 1 ЗПП, обективната липса на обстоятелства, удовлетворяващи предвидените в разпоредбата основания за предсрочно прекратяване на мандатното правоотношение обусловя интерес единствено от осъдителен иск за обезщетяване на претърпени вреди и пропуснати ползи от неоснователно прекратяване, без да се засяга валидността на решението на принципала за оттегляне на овластяването (аналогично на правата на довереника по всеки един договор за поръчка, по който доверителят е оттеглил поръчката, без да е налице виновно неизпълнение от страна на довереника - чл. 287 - чл. 288 ЗЗД), в каквато насока е определение № 50428 от 17.10.2022 г. по ч.т.д. № 1627/2022 г., I т. о. на ВКС.

На следващо място съдът е обосновал съображение за липсата на правен интерес от иск по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, изхождайки от евентуално постигнатата правна защита, която с оглед чл. 8 ЗТРРЮЛНЦ и разясненията в ТР № 1/2002 г. по тълк. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС - заличаване вписаното обстоятелство единствено за в бъдеще, очевидно не кореспондира с манифестираните от ищеца цели от предявяването на процесния иск, доколкото заличаването на вписването на освобождаването му не може да доведе до възстановяването му като член на СД на НЕК.

На трето място в случая според съда е приложимо и схващането, застъпено в установената практика на ВКС (решение № 234 от 23.12.2016 г. по т.д. № 54/2016 г. на I т.о., решение № 247 от 11.01.2013 г. по т.д. № 46/2012 г. на II т.о. и др.), че в хипотези, достатъчно сходни с настоящата (макар за дружества с организационна форма на ООД, но доколкото страните по спора са аналогично обвързани единствено от мандатно правоотношение), лице, което не е съдружник, няма регламентирано от ТЗ „право“ да бъде управител. Овластяването му за такъв може да бъде оттеглено по всяко време, без обвързване с основания за освобождаване (извод, основан на чл. 141, ал. 4 ТЗ). Правата на управителя, който не е съдружник, произтичат от мандатното правоотношение и са ограничени в неговите рамки. В този смисъл, активната легитимация на управителя, който не е съдружник да оспорва като порочно вписването на заличаването си като управител и вписването на нов управител, не би могла да бъде обоснована с „нарушаване“ на гарантирано от закона „право“, възстановимо по реда на така предявените искове, ако биха били основателни.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразена с постановките в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивния съдебен акт се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба, респ. частната касационна жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК или чл. 280, ал. 2 ГПК.

Обжалваното определение не е очевидно неправилно. Очевидната неправилност на съдебен акт като основание за допускане на касационното му обжалване е дефинирана в практиката на ВКС най-общо като допуснати при постановяването му толкова тежко нарушение на закона - материален или процесуален, толкова явна необоснованост или толкова явно противоречие с правилата на формалната логика, че съответният му порок да може да бъде установен пряко от съдържанието на акта, при това – при обикновен прочит, без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите и постановено от съда и при прочит на обжалваното въззивно определение настоящият касационен състав намира, че същото не разкрива белезите на такава очевидна неправилност. Дори и да е налице /в случая не е/ противоречие на обжалвания съдебен акт с практика на ВКС като цитираната, това поначало не е годно да обоснове допускане на касационно обжалване на претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. За да бъде въобще преценявано наличието на някой от допълнителните критерии за селектиране на жалбата измежду уредените в т.т. 1-3 на ал. 1 от чл. 280 на ГПК, по делото следва да е формулиран правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и в случая част от поставените от жалбоподателя въпроси не съставляват такова основание.

Първият въпрос е изцяло относим към правилността на обжалваното определение, схващана като основание за касирането му /чл. 281, т. 3 от ГПК/, но не и към наличието или липса на основание за допускане на касационно обжалване, поради което не съставлява годно общо основание за такова допускане.

Третият въпрос е зададен хипотетично и не разкрива конкретна връзка с която и да е част от мотивите на въззивния съд към обжалваното му определение, поради което също не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

По четвъртия въпрос в частите му относно освобождаване като процесното без мотиви и без да е прекратен договора за управление въззивният съд не се е произнасял, поради което отговорът му в тези му части не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, съответно – и въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

В част от мотивите на съда е засегната възможността за предсрочно прекратяване на мандатно правоотношение като процесното, без да са налице обективните предпоставки установени в чл. 24, ал. 1 от специалния закон – относимо към останалата част от четвъртия и към втория въпрос на жалбоподателя. По отношение на същите не е налице претендираното наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Даденият от съда отговор на тази част от въпросите на жалбоподателя няма предметна връзка със съдържанието на цитираното от жалбоподателя в обосноваване наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, ТРОСГК № 1/2002 г. по тълк.д. № 1/2002 г., поради което и не му противоречи. На свой ред наличието по въпросите на цитираната в обжалваното определение практика на ВКС, по отношение на която не са налице установените по задължителен за съдилища начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. предпоставки за изоставянето и/или промяната й, изключва в случая и по делото прилагането и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение